Дъщеря ни Ева беше станала на тридесет години и вкъщи не я оставяхме на мира със съпруга ми. Постоянно й напомняхме, че е крайно време да се омъжи и да ни дари с внуци.
Живееше до изоставената бивша гара
в къща тухлена, неремонтирана и стара,
но за сметка на това пък с нова дограма,
една тъжовна и угрижена на вид мома.
Една завеса бисерна мъгла във сиво-синьо
драпира утрото и тежки дипли стеле
и хоризонтът като недовършена картина
се ражда трудно изпод бледите пастели.