ХуЛите - Денят е Нов, а Късметът?...

Посветено на beche
и живеещите в чужбина
българки, ако се разпознаят...

Когато си сама като улично куче в чужбина
и няма кой дори кокалче нежност да ти даде,
разбираш цената на всяка приятелска дума
и съхраняваш я в своя малък душевен сейф.

Когато звъни телефонът изтръпваш: дали е мама,
да каже, че някой е болен, умрял... или е ТОЙ,
връзката пъпна с родината, гласът, превърнал
дистанцията в ... два сантиметра до мембраната.

Когато включваш РС-екрана забравяш къде си,
кой ден е или може би - нощ... все едно е, защото
намираш слова изразяващи ТЕБЕ, откриваш хора
способни въпреки разстоянието да те ... усмихват.

Когато заспиваш с часовник по българско време
настроен и нехаеш ще пропуснеш ли кафето сутрин
заради дупката в "часовата зона", сезоните сън са
и календарът е тъй муден, тъй далеко е ДАТАТА...

Стената на високомерието е невидима, но реже,
ъглите й се впиват в теб в реалността, а сянката й
дебне те и във съня... като че жиг на челото ти има,
чужденка, не-своя, натрапница, почти си ... крадла.

Ужас е минута по минута да доказваш, че си равна,
но обречена да не го признават, макар че явно е така,
езикът кървав е обикновено от прехапване, словата
сдъвкани, но непреглътнати често прорязват гърлото...

Като в казарма зачертаваш датите ... най-сетне идва
така бленуваният миг, завръщане, летище, не вярваш
на очите си, прегръщаш, прегръщат те, въздишки,
сълзи, шемет, въпроси, пак и пак и пак целувки огън...

Най-хубавият миг... защото бързо после осъзнаваш
как мястото ти тук заел е друг, или... о, боже... друга,
лъжи, несподелени тайни, и в леглото чуваш шепот...
име... но не е твоето...и бляновете стават преизподня.

Не ти е нужно много - само време да сте заедно, без
обесени въпроси, без полуусмивки, недомлъвки и
прикрити разговори уж с "колега"... с женски глас...
да просиш обич неуместно е, на теб и невъзможно...

Защо бе тъй красива връзката от разстояние, защо
изглеждаше от рози сътворена обичта, защо, защо,
натрапчиво ще те преследва... липсата на отговор:
това е шантавият ход на идея, дишаща в реалността.

Броени са секундите и дните, "там" ще трябва пак
да се завърнеш: тъй шеметно пясъкът надеждички
изтича, разпиляват се фантазиите, родени в "жицата"
да бъдете наистина ЕДНО, а бе тъй лесно във съня...

Заричаш се оттук-нататък да намериш истинския,
верния за тебе смисъл, да създадеш опора в себе си,
а не илюзии от огнена вода... Поемаш пътя си сама,
цел няма, вяра - мъничко, любов... би искала... но...

Цениш най-много свободата, лъвица в теб живее,
не жираф, а любовта вериги е, решетки, дори да са
от злато... хе-хе, не вярваш много в приказките ти,
добрите Феи все те подминаваха, а принцът.. де е...

Летището е същото, но този път, тъй сиво, тъжно,
изпращанията на погребение приличат, раздялата е
винаги една миниатюрна смърт... отлиташ, и зад теб
остава поредният несбъднат блян. Нов ден, а дали...

КЪСМЕТЪТ ЩЕ Е НОВ?!...