ХуЛите - Обувки

Наско и Спаско са двама братя от двете любови на майка им Виолета.
Цял живот тя не определи сърцето си и се колебаеше между Иван и Митко.
Обичаше ги и двамата.
Иван, от когото е Наско, по-големият, тя обичаше за едно, другият - Митко, от когото е Спаско, обичаше за друго.

Иван беше интелектуалец, красавец, Митко – чаровен, добър и все пак законния, с него изгради дом, с него отгледа децата.
В една нощ внезапно
умря
от инсулт Иван,
бащата на Наско.
След три месеца,
много бързо след него,
от инфаркт
си отиде и другият – Митко.
Остана Виолета сама.
С двете деца.
Тримата.
И потъна...Пиянство, рязане на вени, успокоителни.
И пак, и пак, и пак...
Двете деца на 12 и 10 годинки
бързо пораснаха
и
станаха мъже.
Поеха цялата къщна работа. Макар и малки, не отказваха работа, било дръвца да сцепят, било желязо да събират, всичко, което можеше да подпомогне семейството с някой и друг лев, вършеха с охота и като големи.
Прибираха майка им пияна от кръчмата, подкрепяха я морално и физически.
Не се оплакваха.
Неотлъчно до нея, децата още повече се сближиха и разбраха, че тримата са си най-важни и трябва да оцелеят.
Особено мама...
Всички я коряха, но те не.
Сблъскаха се и с лошотията на хората.
Но и се сдобиха неочаквано ... с баба.
Майката на Иван
официално призна своето внуче, което
поразително
приличаше на починалия й син
и се притече на помощ
на децата.
И на Виолета.
Помагаше с каквото може.
Но близките, роднините...
- Няма да забравя, - спомня си Наско, - как леля, сестрата на татко, ни покани на годеж...на следващия ден с отпадъчната и остатъчна храна от официалните гости.
- Нямаше даже младоженците! – допълва Спаско. - И ние, тримата, не докоснахме храната. Стояхме тъжни и бързо си тръгнахме.
- Мама е горда. И е права.
- Ами обувките?
- Да, обувките. Отиваме на рожден ден в града, в огромния апартамент на другата ни леля, гражданка първо поколение.
- Тримата.
- Щастливи.
- С подарък.
- Пристъпваме в луксозния апартамент, настаняваме се, пристигат много и хубаво облечени хора. Тръгваме да си ходим и ... обувките ни ги няма. Тук обувки, там обувки... видяхме се в чудо. На кого са му притрябвали нашите стари обущета, като в салона наредени толкова нови и луксозни обувки?
- О, съвсем забравих! - от другата стая се втурва леля ни. - Аз сложих обувките ви в един шкаф, защото са старички и грозни…Да не говорят хората...Скрих ги.
- Като че нож се заби в сърцата ни...И до днес споменът е мъчителен.
- Обухме си обущетата и повече никога не стъпихме в тази къща.
Решихме го заедно.
Тримата.