ХуЛите - Какво правя днес, за да бъда утре

“Човек без никакво образование може само да почисти някой товарен вагон, докато университетски възпитаник може да открадне целия релсов път.“
— Теодор Рузвелт.

Тъй като ние подсъзнателно или съзнателно не искаме утре да сме тези, които чистят товарните вагони, целият ни живот преминава в стремежа да бъдем утре нещо повече от това, което сме днес. Човек е така устроен - да не забелязва това, което има и това, което е. Това поражда стремежът към самоусъвършенстване, стремежът към бъдещето, незнайното, неизвестното, където ще стоим и ние. Философите казват: “Предполагаме, че утре ще изгрее слънцето”, така е, защото не можем да сме сигурни, че наистина това ще се случи. По същата логика и ние предполагаме, че утре ще ни донесе повече от днес.
На Великден се возих в градския транспорт. Прибирах се приятно замаян от топлотата в семейството на мой много близък приятел. Малко по-голям от мен, той бе постигнал много в живота, включително собствен дом, семейство и бизнес. Той бе направил много повече от мен вчера, за да бъде днес.
В трамвая нямаше почти никого. Изключение правеше един дрипав човек, който държеше в скута си на последната седалка малко момченце, на около 6-7 години и едно кученце, което спеше безгрижно в него. Имаше нещо различно в него, което веднага ме жегна и ме накара да се чувствам крайно неловко. “Защо?”, се запитах аз. Постарах се дискретно да го огледам, за да си отговя, откъде идва това смущение в мен и с две думи, да си възстановя душевния мир от преди няколко минути.
Човекът не бе от ромски произход, което се познава веднага по сините му очи и светлата кожа. Беше крайно неугледен, мръсен, в стари и вехти дрехи. Детенцето в скута му беше със същите сини очи, старо палтенце и шапчица. То обаче се държеше и притискаше с такава любов към него, като го наричаше “татко, тате”. Имаше безкрайна усмивка на лицето и сякаш това, че нямат яйца и козунак, че са бедни, мръсни и сами на празничния ден, въобще него интересуваше или не достигаше до него.
Тогава изведнъж ново пробождане ми подсказа достатъчно ясно какво ме смущава. Аз подсъзнателно бях усетил и доловил остатъците от вчерашния стремеж на този човек, да бъде днес. Бях усетил тънката нишка на бащината обич, която свързваше натрошената на дребни късчета надежда за едно неизгряло утре, която се бореше да не се поддаде на разрушителната сила на отчаянието, около тях и тяхното днес.
Ясно съзнавах, че не мога да помогна с нищо. Аз просто бях влязъл в един друг вагон, натъпкан с душевни отпадъци, мъка и несбъднати мечти, които за миг се сринаха върху мен с цялата си тежест, докато не ги натъпках със замах отново вътре и не затръшнах със сила вратата пред тях.
Почувствах се по-добре, но горчилката оставаше в мен и беше доубила приятното чувство от преди двадесет минути. Ако можех, щях да пратя след тях цялото щастие на света или поне достатъчно, за да знам, че ще им стигне. Ако не беше Великден, дори бих си помислил, че съм попаднал в приказка на Чарлс Дикенс, който ми показваше духа на отминалите коледи.
Тогава още веднъж реших сам за себе си и дълбоко вътре в мен, че искам, не, че ЖЕЛАЯ С ЦЯЛОТО СИ СЪЩЕСТВО да съм този, който може да открадне релсовия път, а не този, който чисти вагоните. Тогава, може би, ще имам и тази възможност, да отделям вагоните на нещастието и мъката от композицията на живота в глухите коловози, а на тяхно място да пускам други, пълни с поне малко от това, от което всеки има нужда, за да е щастлив.