ХуЛите - Случайни кафета

И се срещаме, уж случайно.
И не бързаме да си изпием кафетата.
И в безкрайните разговори търсим лекото в закачката.
И уж без намеци. И уж без трепети...

Ала ъгълчетата на усмивката издайнически те променят напоследък.
И клепачите, присвити леко, незабележимо за другите, трепват.
Загорчала реплика, изпусната нелепо, напомня, че сме си само оазис в битието.
И че изтича времето, проклето да е...

И очите ми казват: - Желая те...
А усмивката ти: - Ще посмееш ли?..
Небрежно разменяме мисли за случки случайни, от вчера,
завоалирали предупреждения в подтекст:
- Не обещавам вечност... – почти го прошепнах.
- Не търся теб, а себе си...
Дали правилно го разчетох?!..

И се питам – докъде ли ще се спрем с теб;
кои ли места ще докоснем до болезненост;
на кого ли първи няма да му издържат нервите и ще се предаде;
и какво ли след теб ще ми е...

Би било реално аз да съм по-смелия...
Но и ти разбираш, че това, в погледа ми, е повече от предложение...
Въздишка лека -
тънката граница между нередното и грешното простенва обречена.
- Бъди мил с мен...
- А ти – не ме завличай със себе си...
... Въображаема ли беше лудостта обзела ни?!..
...

Пред един квартален автомат
понякога с усмивка ти предлагам чаша кафе.
Ти, с усмивка още по-загадъчна, приемаш.
И уж не е среща...
Малката масичка затваря малък кръг, в който сме сами с теб
за една цигара време,
по-близки от който и да е.
И почти непознати – до безнадеждност...

_________________