ХуЛите - Вещица /5/

На следващата сутрин

Оказа се, че новата ми шапка не е пригодена нито за градски, нито за горски условия. В града все пак беше поносимо. Одрасках с периферията й бузите само на няколко човека. Един от тях дори измърмори, че съм за връзване, но му промених мнението само с един поглед. Драките в гората обаче не се повлияват толкова лесно и бързо-бързо ми намалиха периметъра. Пътеката след мен се окичи с розови панделки. Дори ми хареса, как се развяват. Очарователно. Може да украся за Хелоуин така цялата гора. Лошото беше, че ми остана само нещо като малка козирка. Добре поне, че бодлите си запазих.

Толкова внимавах да опазя шапката, че не гледах, къде стъпвам. При поточето се наведох да мина под клоните на върбата. Жълтите токчета се хлъзнаха по мокрите камъни, не успях да запазя равновесие и цопнах в любимото си вирче. Крокодилчетата оживяха от възторг и докато се усетя, се скриха някъде, отмъквайки едната ми обувка. Излязох от водата, седнах да съхна под неубедителните лъчи на залязващото слънце и бавно осъзнавах пораженията. Останала ми беше една жълта обувка със счупено токче. А костюмчето изглеждаше повече от невзрачно, след като му избягаха дизайнерските хрумвания.

На следващата сутрин се озовах при психотерапевтката в обичайния си невзрачен вид. В своя защита ще кажа само, че розовият остатък от шапка контрастираше добре на типичните за живяла през три века възрастна жена черни маратонки и широки черни панталони с големи джобове и дискретно щамповани черепчета. Дамата обаче само ми хвърли бегъл поглед, каза: “Добре, тръгваме!” и накара сестрата да извика такси. Отидохме в клуб по екстремни спортове.

Краткият диалог, който се проведе там, едва не ми строши зъбите:
- Това е случаят, с който те занимавах.
- Добре, ще я оправя. Дано само издържи на натоварването.

Това, последното, го каза треньорът. Но той доста приличаше на инструктора от фитнес залата, та “случаят” си затрая и реши, че времето ще покаже, кой колко издържа на натоварвания.