ХуЛите - Любка

Колкото пъти срещна това хубаво момиче в село, толкова пъти ми се свива сърцето.
- Добър ден - казва то.
- Здрасти - казвам почти едновременно и разбирам, че съм пораснал много. На кой млад човек казват „Добър ден”!
Любка е на 16 години и е хубава колкото майка си преди десет години.

Майка й дойде от друго незнайно село и се ожени за едно от най-бедните и грозновати момчета в селото - Любчо Кьоса. Хората не казаха нищо. Самата майка на Любка доведе едно малко дете от първия си мъж, май пияница, и една бохча кърпени дрехи. Кьоса пък живееше в една порутена къща заедно със сестра си и майка си. Лицето му беше нещо изкривено и току-току мигаше често. Иначе беше добър човек, макар и много немарлив.
Може би хората не видяха изведнъж хубостта на Ценка, майката на Любка, защото ходеше все бедно облечена, в едни дълги пуловери или якета и с неподстригана коса. Ала на един празник в село, дали защото вече се бе успокоила, тя грейна неочаквано и всички видяха колко хубава жена има Кьоса.
Кьоса все го подкачаха за хубавата му булка, но той отговаряше все едно и също:
- Абе, мани, - казваше той - чак пък толкова!
Така и не се разбра дали той някога оцени това у жена си и изобщо знаеше ли той що е женска красота, но сигурно нещо е трепнало и в неговата свита душа, защото след една година се роди Любка.
Бяха все трудни години и семейството трябваше да оцелява. Нямаше вече добитък, който да се пасе, нито свестна работа в село и двамата работеха все тежка работа на парче. Ценка или копаше нечии градини или переше чужди дрехи и черги, докато Любчо го гонеха от работа след работа. Първо го взеха за магазинер в единствения магазин на село, но той толкова бавно и грешно сметаше с молива, че хората не изтрайваха, сами си правеха сметките и си плащаха. Някои и послъгваха и Любчо го начетоха навръх беднотията му. Понеже го беше страх да смята и мери, той поръчваше само някои стоки, тия дето знаеше как да продава и магазинът накрая го закриха. После се хвана в някаква мандра за кашкавал, но и там не изкара дълго. Все забравял да си мие ръцете и си събува калните галоши. Накрая кмета го назначи на държавна работа и като станеше авария по водопровода, който беше на сто години, пращаше него. Любчо копаше и копаше, но никога не откриваше повредата. Стръмните улици в село бяха все с разкопан асфалт и накрая кмета се принуди да го уволни и асфалтира отново селото, защото му излизаше по-евтино.
Любчо Кьоса с годините понапълня и като че ли вече не изглеждаше такъв неугледен. Но с всяка измината година жена му все повече се съсипваше, почернявашие, състаряваше и погрозняваше. Само малцина помнеха, че беше хубава някога, но скоро и те го забравиха.
И един ден селото разбра, че Ценка е в болница, а след един месец, че е с тежка захарна болест и един куп лекарства за цял живот.
Ценка изведнъж отслабна много, похаби се съвсем, превърна се в бабичка, а нямаше още 40 години. Хората от село сега вече казваха, че Ценка е най-съсипаната жена в селото. Само Кьоса може би не го съзнаваше, както и преди не бе оценявал красотата й.
- Абе, мани - казваше той, когато говореха със съжаление за жена му. - Да си пие редовно лекарствата, че знам ли...
Кьоса и жена му започнаха често да се карат, ту той отказваше пиенето, ту тя цигарите, и то не заради порока - и двамата не пиеха и пушеха кой знае колко, но парите не стигаха и за една кутия цигари или за една бира. Майката на Любчо Кьоса почина, той се скара и със сестра си и нямаше помощ отникъде. Жена му си бяга с децата един два пъти отвъд Балкана, но след няколко дни на Кьоса му ставаше мъчно и той я молеше по телефона да си дойде. Ценка си идваше и тогава за около месец те бяха най-щастливото семейство в село. Тогава сякаш изведнъж децата им се появяваха на площада, играеха с другите деца или тръгваха редовно на училище в близкото съседно село.
Любка и брат й бяха весели деца, бяха свикнали с малкото и се радваха на всяка дреха, ако някой се сети да им подари. Така и не се разбра как пораснаха и къде отиде момчето, но Любка остана да живее с майка си и баща си - беше още дете, не й беше време за отделяне.
И тогава хората отново видяха, че Любка е най-хубавото момиче в селото.

Напоследък често виждах Любка на прозореца на неизмазаната им къща, облегната на перваза да се усмихва на хората и птиците. Един ден не издържах и я спрях да си поговорим. Носеше един самун хляб и тъкмо беше отчупила крайщника.
- Здравей, Любке - казах - вкусен хляб, а?
Любка не можа да се въздържи, първо отхапа и после кимна.
- Кой клас стана вече?
- Осми, чичо Любене.
Чудех се как да подхвана разговора.
- Трудно ли е в осми клас?
- Понякога е трудно, понякога не е.
- А след осми клас къде ще учиш?
- Ами сигурно в града, ако мама и татко кажат.
- Тебе харесва ли ти да учиш - попитах глупаво.
Любка се засмя и повдигна рамене.
- Ами що - не е лошо.
Не посмях да я попитам какво иска да работи или учи. Пък и виждах, че беше гладно и пристъпяше нетърпеливо от крак на крак.
- Хубаво - казах - отивай да ядеш вкусния хляб. - Много здраве на вашите!
Любка махна с ръка и закрачи нагоре.
Все се канех да кажа на Кьоса или жена му да не изпускат Любка, ами да я пратят на училище в града, и все ставаше така, че отлагах или мен ме нямаше на село. Може би ме беше и страх за това момиче, самичко в големия град, на квартира или в някое гадно общежите, все се питах не е ли по-добре да остане в село. Но като си представях изпитото лице на майка й, и колко приличаше на Любка като млада, нещо ме свиваше от безизходна тъга за това момиче. Сякаш каквото бе писано на майка й, това чакаше и нея.
Пролетта мина, после дойде юли и аз най-сетне се наканих да мина към Любчови да видя как я карат.
Слязох от рейса и се запътих направо нагоре. После се сетих, че не съм взел нищо, а с празни ръце не се ходи на гости и се върнах към магазина, който наскоро бяха отворили на площада. Не знам какво ме отклони ли, насочи ли, с периферията на окото си ли видях, но на стената на магазина имаше залепени некролози. Спрях за секунди и веднага я видях. Беше много хубава на снимката, гледаше право в мен. От стреса изведнъж ми прилоша. В първия момент помислих, че е Любка, толкова си приличаше с майка си. После прочетох два пъти името: „Ценка Кьосева, на 39 г.”, нещо от рода на „Вечно ще тъжим” и отдолу „Любчо и Любка”. Бяха я погребали преди повече от месец.
Баба Генка, тъкмо излизаше от магазина.
- Лека й пръст на Ценка, млада си отиде - рече тя. - От пустата захар ще да е било. Прилошело й, та припаднала, а като дошли от града - тя си била умряла вече. Жалко за Любчето, сега ще се съсипе от работа.
Не посмях да отида у тях. Седнах на стълбите, надявайки се някой от двамата да мине. Никой не мина, докато се стъмни.
Трудно заспах тази нощ. Представях си Любка как работи по чуждите къщи, пере чергите, скубе бурените по разни дворове. Копа градините на съседите. Носи цимент на майсторите, бута количките, готви им и ги пере. Представях си как й пращам тайно пари по пощата, които съм спечелил от тотото. Представях си, че накрая тя разбира това, и ме харесва, а аз, макар и на 50 години се женя за нея. Отиваме в града. Тя учи, завършва, записва в университета. Аз и помагам и я издържам. Накрая се влюбва в едно момче и се развеждаме по взаимно съгласие. Защото момчето е добро, богато и много я обича. Любка е много хубава, става телевизионна звезда. Аз стоя пред телевизора и плача от умиление. Тогава сигурно ще съм към 60 години, но животът ми ще е имал смисъл... Защото живеем във времето на похабената красота, а аз съм победил времето.
После съм се унесъл и съм заспал.
На сутринта ме събуди гласът на Любка.
- Чичо Любене - викаше тя отвън - Тук ли си или спиш!
Ха сега де - на такъв въпрос как се отговаря.
Любка се усмихваше, както я бях видял преди няколко месеца. Само беше станала по-бледа и по издължена. Беше облечена просто, но не развлечено. Примигваше сякаш като баща си, но това на нея й стоеше и я правеше някак си весела, макар че сигурно не беше.
- Чичо Любене - каза Любка - молим те за една услуга.
Кимнах с готовност. Всичко бих направил за това момиче.
Любка бръкна под блузата си и извади един незапечатан плик.
- Моят чичо, на майка ми брата, живее в София. Поддържа парното в едно училище, забравих кое беше, но каза, че може да ме запише там да уча. Само да му пратя документите - и тя ми подаде бързо плика. - Вътре са дипломата ми, снимки и адреса на чичо Стоян.
Взех плика. Ръката и беше малка и с още нежна кожа. Трябваше да я попитам още нещо, но тя ме изпревари.
- Татко знае. И той иска да отида. Каза, че може след време и той да дойде към София, ако му намерим работа. Каза, че мама много искала да уча. Това й били последните думи: „Гледай да не похабиш детето”, така рекла мама.
И Любка внезапно избърза нагоре.

-