Белият лъв

Автор: pc_indi
Дата: 14.04.2008 @ 07:51:21
Раздел: Приказки


Истинско оживление и суматоха царяха в делтата на Окаванго.
Царицта Сита всеки миг щеше да роди.
По гладката повърхност на реката, върху листата на водните лилии, като на своеобразни сцени, бяха накацали птици якана, в очакване на царският тържествуващ рев, за да изпълнят поздравителната си песен.
Харико бавно пристъпваше пред входа на пещерата. Стори му се, че минава цяла вечност, а отвътре нищо не се чуваше. Подаде глава, но срещу него зейна огромната паст на хипопотамката Майра:
- Излеееез!!!
Харико се дръпна стреснато назад... Такива очища беше ококорила Майра срещу него!... А и тая уста! ... Сякаш ще го погълне целия! ... Това не беше подобаващо отношение към цар и щеше да го напомни на наглата хипопотамка, но моментът не беше подходящ сега... Всеки момент именно тя щеше да помогне да се роди поне един негов наследник. Харико приседна и заметна величествено опашка. Така и не бе чул звук, когато Майра се подаде...
- Можеш да влезеш вече... Голяма изненада те очакава! И не само теб...
Царят бавно пристъпи навътре, където Сита лежеше отпусната и успокоена. С такава обич и благодарност се изпълни сърцето му, когато срещна топлите й златисти очи...
- Погледни го! Няма как да не го различиш, нали? Несъмнено той ще бъде новият цар!
Свити до нея, лежаха две малки лъвчета. Харико наистина не вярваше на очите си! Едното беше ... съвсем бяло! Малка, снежно бяла, пухкава, дишаща топчица!
- Но...как е възможно?!...- недоумяващо промълви Харико- Такъв лъв няма!
- Той е наистина специален!- обади се Майра- Няма съмнение, че самото провидение го избрало за цар!
- НимАкрис... Ще го наречем НимАкрис, защото бялото отразява слънцето. Той самият е отразен от слънцето...
Малкото лъвче обърна за миг слепите си още очи към Харико, сякаш го виждаше и се сви в Сита.
- Ами другото?- попита Майра- Не го пренебрегвайте! Не позволявайте да се ражда омраза!
- Разбира се!- сепнато отвърна Харико и се взря в сучещото златисто лъвче - МарИмбо... НимАкрис и МарИмбо... Слънчевите ми синове...
Всички обитатели на делтата дойдоха да поздравят царското семейство и да се поклонят пред малките принцове. И всички оставаха стъписани и възхитени от малкият Нимакрис.
С израстването си, белият лъв ставаше все по- очарователен и Харико не криеше гордостта и радостта си от този толкова различен син. Радваше се и на Маримбо,, който му подражаваше в абсолютно всичко- дори в царственото замятане на опашката, която също като неговата беше леко скосена в края. Но Харико виждаше Нимакрис като истински достойният, уникален цар. Белият цар на Окаванго!
Притесненията му започнаха да се прокрадват, когато Нимакрис стана достатъчно голям, за да започне да бъде обучаван в ловуването. Бялото лъвче играеше безгрижно по цял ден, сприятеляваше се с всички и изобщо не проявавоше интерес към лова.
Един ден, когато беше предупредил Нимакрис, че ще излязат да ловуват заедно, на Харико се наложи да издирва до следобед белият си наследник, който вироглаво беше изчезнал нанякъде. Намери го на едно пасбище близо до залива на Панхендъл, където се лигавеше с някаква антилопа ситатунга.
- ... И тогава онази плочеста чапла каза, че ръмженето на хиената Гаска било като възмутените черва на жабите!... ха- ха!... Представяш ли си?!...ха- ха...
При вида на Харико, антилопата изчезна на мига, а Нимакрис обърна все още смеещ се, изумен поглед към баща си.
- Хей!... Изплаши Панунга! ...
Нито Харико помнеше от кога не се е вбесявал така, нито Нимакрис беше виждал толкова ядосан баща си, застрашително пристъпващ към него.
- Кого изплаших?- процеди през зъби Харико.
- Панунга... - прошепна отстъпвайки назад Нимакрис, без да сваля окръглен поглед от присвитите очи на баща си.
- Храната ти се казва Панунга?!... Наричаш с име храната си и й разказваш смешки?... Или не! Може би това е твоят оригинален начин на ловуване! Лигавиш се и оригиналничиш, за да заблудиш жертвата и ...тогава нападаш! Така е, нали? Защо обаче не видях как прегризваш врата на антилопата?
- Какво да направя?!- с треперещ глас едва попита Нимакрис- Да прегриза врата на Панунга?!
- Престани да наричаш с име храната си! Нашата храна!- изръмжа Харико- Защо не уби проклетата антилопа?!- тресеше се от гняв царят.
- Не... Не мога да убия Панунга! - затрепери още по- силно малкият лъв.
- Ти си хищник, глупецо! Ние сме хищници! И антилопата е твоя храна, а не приятел! Ти си хищник и трябва да убиваш!
- Аз... Не искам да бъда хищник! И... не искам да убивам! - скимтеше Нимакрис.
- Но ти сИ хищник! Решен си като хищник! Провидението те е решило като хищник! Същото онова провидение, което те стовари в моята пещера! Разбираш ли?! Кога ще проумееш това?! Кога ще проумееш, че ти ще бъдеш царят след мен и трябва да умееш да убиваш, да всяваш страх и респект... А не да се кикотиш с антилопите по пасбищата!
- Аз... отказвам да убивам! И ако е така... отказвам да бъда цар! ...
С един удар на лапата, Харико запрати сина си на няколко метра. От силният удар, Нимакрис едва изскимтя, претърколи се няколко пъти, а после се изправи и залитащо побегна към пещерата и топлите прегръдки на Сита.
Харико не се прибра през нощта. Вървеше безцелно и се опитваше да осмисли проблемът, който бе изсипал върху главата му Нимакрис. Сега, като се връщаше назад , си даваше сметка, че всъщност синът му никога не ядеше от донесената плячка. Или хукваше навън, или казваше, че вече е ял... Веднъж го завари да дъвче някакви плодове... Само това му липсваше!
Когато се прибра на другия ден, Маримбо го пресрещна с блеснал поглед:
- Тате... Знаеш ли... Вчера донесох един див заек! При това голям!...
Харико отправи бегло невиждащ поглед към сина си, след което се обърна към тихата Сита:
- Къде е тревопасният цар?...
- Той... Излезе навън...- отвърна Сита със сведени очи.
- Ти си знаела, нали?- проръмжа Харико.
- Ами...отскоро, но...да...Знаех...
- Как можа да ме сполети това?!- недоумяваше царят- Разбираш ли какво означава това, Сита? Край на царуването ни и ...катаклизми в делтата! Всички знаят, че Нимакрис ще бъде новият цар, а той... Той е...някакво пълно безумие! Няма тревопасен лъв на планетата! А още по- малко- цар на животните! Ако сега обява Маримбо за свой наследник, това ще отприщи подозрения и... всичко ще се разбере...-
- Аз съм не по- малко уплашена, Харико. - промълви Сита - Но... Нека помислим... Нека му дадем още време! Не е нужно да се разбира... Може пък, знаеш ли...
Царят не се отказа да " вкара в правия път " сина си. Убеждаваше го, че природата му е хищническа, че не може да избга от природата си, че самият му организъм ще го предаде, че съсипва така всички около себе сиу че ще му се подиграват... Увещаваше го с тих и спокоен глас, или ревеше заплашително... Но Нимакрис беше непреклонен.
- Не мога да бъда хищник! Отказвам да убивам! Не мога да прекъсна живота и да изям някой, който диша и има своя живот като мен... Който е малък, или има свои дечица... Не мога! Не съм твоят цар, татко... Аз искам всички да живеят и да не се страхуват, че някой ще им попречи. Това, което искаш от мен, е невъзможно...
- Не... Това което искаш ти, е невъзможно...- промълви Харико.- Обречен си!
Страх и тъга бяха обзели сърцето на баща му, но бързата царска мисъл бързо започна да търси рашание на проблема. Един ден събра поданиците си и обяви, че понеже обича и двамата си сина еднакво, и които са еднакво достойни да поемат трона след него, и понеже иска да постъпи справедливо... Защото един цар освен силен трябва да бъде и справидлив! Та обявава състезание между Нимакрис и Маримбо. Който от двамата спечели- той ще го наследи. Състезанието беше за сила, бързина, ловкост и мъдри решения в разрешаването на някакъв въпрос. Аналитичният и бърз ум надвишаваше възможностите на Маримбо, но за последната част от състезанието Нимакрис подсказа незабелязано на брат си и така Маримбо спечели бъдещото царувне. Това до някъде успокои Харико . Поданиците постепенно възприеха доказалият се като лидер Маримбо като свой бъдещ цар. Но това не помагаше да остане дълго скрита странността на Нимакри. Понеже не вземаше участие в ловуването с другите, не носеше плячка, която да подели с тях, отказваше да яде от уловената от тях и... изобщо...беше твърде различен. Постепенно, накои започнаха да го отбягват, да подмятат по нещо зад гърба му... Това не натъжаваше Нимакрис. Все пак имаше много приятели, които търсеха вниманието му и обичаха да разговарят с него. Най- близък му остана Панунга. Антилопата и белият лъв прекарвах доста време заедно в интересни разговори и разходки из делтата. Имаше приятели исред лъвовете, но повечето се държаха резервирано с него. С Нидар обаче общуваше пълноценно. Златистата лъвица с малко,тъмно петно на носа и белият Нимакрис бяха красива гледка в делтата. Погледната от високо, делтата приличаше на огромна ръка на скелет, а пръстите й се протягаха през пясъците на северните райони на Калахари. Нимакрис и Нидар редовно се състезаваха кой най- бързо ще стигне до някой от ръкавите на Окаванго, седяха и с часове наблюдаваха стремителните полети и спускания на яканите... А когато опираха носове един в друг, сякаш слънцето разливаше косите си по тях и отразяваше блясъка си в бялата грива на Нимакрис и златисто-кадифената грация на Нидар. И почти всички им се радваха. Казваха си: " Вярно, различни и някак странни са, но...са толкова красиви... И са мили с всички, никого не застрашават... Може би това да се откажеш от хищника в себе си, носи повече радост..."
- Хей! Обзалагам се, че пръв ще стигна до Серонга! - каза Нимакрис един следобед и хукна, подканяйки Нидар да се надбягват.
Близо до селото Серонга, Окаванго изливаше течното си богатство в лабиринт от ръкави, които заедно образуваха широка, ветрилообразна делта, заобиколена от пясъчни острови, блата и папируси.
Нидар обаче, завъртя отрицателно глава и със загадъчен израз в златистите си очи, отклони предизвикателството на Нимакрис.
- Хайде де!- подкани я отново той- Х- ха... Знаеш, че ще спечеля, нали?
- Не... Присто...не ми се тича- отвърна Нидар.
-Хей какво ти е?- продължи смеейки се белият лъв и посегна да я събори.
- Не!!!- отдръпна се Нидар със заплашителен поглед.
- Какво има, Нидар? Не ме ли обичаш вече?... - попита обидено лъвът.
- Разбира се, че те обичам! Само... Ние...Ще си имаме рожба, Нимакрис! Наше лъвче... Иска ми се за е бяло... Като теб...
- Сериозно ли говориш?- белият лъв се вгледа стъписано в блестящият поглед на Нидар. Но бързо се оживи и трескаво забърбори: -
Това е...прекрасно, Нидар! Истинско, наше малко лъвче! Не...сигурен съм, че ще е златиста и прекрасна като теб! Знаеш ли... Сещам се за едно чудесно място близо до Савути, където можем да живеем саво двамата... И малката Касинга! Наблизо живее и Майра... Тя е помогнала да се родя аз...
- Колко си сигурен, че ще е лъвица! ... - смееше се Нидар.
Слънцето вече се беше скрило и само останалата след него преливаща се в оранжево- розова ивица, оцветяваше смраченото над Окаванго небе. Не бяха усетили как мина времето. Не бяха усетили и групата от лъвове и хиено, които бавно пристъпваха към тях. Бандата на Калко. Изключително арогантни и неприятни създания, които Нимакрис и Нидар се стараеха да избягват. Всички големи поразии в делтата, бокновено бяха тяхно дело.
- Охо... Я вижте кой бил тук... - хилеше се Калко- Негово бяло лъвско височество!... ха- ха...
- Негово какво?!... - поде и един от другите.
- Да... Прав си! Нимакрис всъщност не е лъв! Той е... Какво точно си ти, Нимакрис? Ще обясниш ли на приятелите ми?
- Време е да се прибираме, Калко...- отвърна спокойно белият лъв- Бъдете така добри с приятелите тида продължите пътя си!...
- Вижт как се е разбързал, моля ви се!- продължаваше да пристъпва смеейки се към него Калко- Няма ли да ни запознаеш с приятелката си? Не бъди нелюбезен!- след което се обърна към Нидар и леко тупна с лапа брадичката й- Много е смело приятелчето ти, миличка! Да те разхожда по това време, когато всякакви хищници дебнат наоколо... Като...Буранго например! Хей Буранго!... Ти си хищник, нали?- попита, обръщайки се към въпросният Буранго.
- Я да помисля...- отвърна, пристъпвайки бавно напред лъва- Ами...да! Хищник съм! Има ли лъв, който да не е ?!
-Знаеш ли, че си прав...- каза Калко, не откъсвайки поглед от Нимакрис- Няма такъв лъв!...
- Оставете ни на мира!- каза тихо Нидар, плътно застанала до Нимакрис.
- Ооо да! Да не забравяме, че дамата е хищник, може би!
- Дръпни се, Калко!- каза твърдо белият лъв и бутна леко с лапа настрани досадника.
- Ха! Видяхте ли това?! Миролюбивият Нимакрис се бие с мен! Знаеш ли от кога чакам това, Нимакрис? Ти си позор за нашият вид!
Нимакрис никога не беше проявявал агресия и обикновено избягваше конфликтите. Когато Калко замахна и заби нокти във врата му, всичко се завъртя пред очите му от болка и ужас. Не искаше да се бие!
- Оставете го!- Нидар се хвърли напред, но две хиени и един от лъвовете скочиха и я повалиха. От силният удар, Нидар изгуби съзнание и се свлече в реката. Като през мъгла, Нимакрис видя как златистото й тяло бавно потъва в тъмните води на Окаванго.
Битката беше свирепа и белият лъв нищо не помнеше от нея. Когато отново дойде на себе си, лежеше в пещерата под тревожният поглед на Сита и Харико. Всичко го болеше...
- Нидар?...- попита тихо, гледайки с молба майка си.
- Съжалявам, Нимакрис...- обади се баща му- Не можахме да я открием... По всяка вероятност е потънала...
- Не!... Не може да е така!...- болката, разкъсваща го отвътре стократно превишаваше тази от раните по тялото му- Не може да е така! Ние... Ние ще имаме наше малко лъвче... Малка, златиста Касинга!... Отивам да я търся!
Нимакрис се опита да се изправи, но тялото му го предаде и отново се свлече безпомощно.
-Миличък...- Сита не можеше вече да крие сълзите си.
- Казах ти аз, че безумният ти избор само нещастия ще довлече!...- каза тъжно баща му- Какво си мислиш, че правиш, Нимакрис? Осъзна ли сега, че не можеш да оцелееш, ако измениш на природата си? Ти си хищник! Винаги ще има хищници! И ако не убиеш ти, ще убият теб! Такава е хранителната верига... Не можеш ти да променяш реда и законите на природата! Такава е действителността! Видя ли какво направи? Налудничавите ти възгледи погубиха Нидар и детето ви!...
- Тя е жива!- обърна рязко глава Нимакрис и простена от силната болка, впила зъби в него- Цар си, но нищо не разбираш... - продължи белият лъв без да отваря очи- Не аз, а хищният свят причини всичко това! Моята действителност не е такава! Не може да е така! Не трябва да е така! Кой измисля според теб този ред и закони? Провидението? Защо, според теб, провидението се нуждае от зъл и убиващ свят?! Не мисля така... Според мен, то дава право на избор. Видовете погрешно са избрали този... Може да се живее без насилие и убийства! Може да се живее в мир и разбирателство с другите! само трябва да се отърват от страха и омразата! Те не са нужни никому! Достатъчно е да осъзнаят, че не можеш да изядеш, да убиеш някой, който се радва на живота, който диша, чувства, страда, плаче, обича... Някой като теб самият... Все едно да изядеш, или убиеш себе си... Това е моятадействителност! Може да е така! Може! Щом аз мога, значи и другите могат!...
- Ти си...истински безумец... - клатеше невярващо глава Харико.

Щом стъпи на крака, Нимакрис тръгна из делтата. И за миг не можеше и не искаше да повярва, че Нидар е загинала. Дни наред скита от ранно утро, до късна нощ. Търси я по бреговете на всички ръкави, в мочурищата, из островите... Търси и навътре в пустинята, но...от Нидар нямаше и следа. Една вечер се отпусна на брега и заплака. Силен плясък във водата привлече вниманието му. Задъхана, от водите на Окаванго бавно излезе Майра.
- Ох... сякаш си знаел къде да ме чака!- каза хипопотамката и се отпусна до него.
- Какво има, Майра?- изправи се Нимакрис- Знаеш ли нещо за Нидар?
- Седни и ме слушай, Нимакрис!
Белият лъв седна и се взря в очите на Майра.
- Жива е, нали? Кажи ми, че е жива!
-Жива е...Брат ми я намерил и я донесе у дома...- отвърна Майра- Но не е тук... Не е в делтата...
- А къде е ?- скочи нетърпеливо Нимакрис.
- Седни и ме слушай!- повиши глас Майра. А нея не можеше да не я слушаш!- Още следващата нощ Панунга и Виргу я отведоха... До където можах, им помогнах по реката с едно мекоро. По- нататък продължиха сами... Отведоха я далеч... Много далеч...
Антилопата! Нимакрис си даде сметка, че от мъка за Нидар и през ум не му бе минало да потърси приятеля си... А Виргу... Виргу беше един от най- близките приятели на брат му. Но двамата никога не са били близки.
- Къде я отведоха, Майра! Кажи ми най- сетне!
- Слушай, Нимакрис... Тук вече е твърде опасно за вас. Ти наистина си твърде различен... Но възгледите ти вече се прокрадват и у другите... Чух, че и други лъвове като теб решили да не бъдат хищници... Не се знае до какво ще доведе това... Трябва да заминеш! Намери своята Нидар и... нека Провидението е с вас!
- Къде е тя, Майра? Къде я отведоха?- Нимакрис нямаше търпение да види нежните зласто-кафяви очи на Нидар.
- В планината Ахагар...
- В Ахагар?! Но това е... Няма значение... Тръгвам! Благодаря ти, Майра! За всичко!
Ахагар се намираше на хиляди мили от Окаванго, в сърцето на Сахара. Дни и нощи Нимакрис вървя, като спираше съвсем за малко- колкото за кратък сън, или да хапне нещо. Когато навлезе в Сахара, лапите му бяха изранени от дългия път. Липсата на хоризонт в пустинята и млечната мараня му създаваха усещането, че се намира в някакъв нереален свят, в някакво безвремие. Но знаеше, че Нидар е вече близо и това му даваше сили. На юг от оазиса Ин Салах, постепенно пред погледа му се разкри безкрайна на вид скала, която всъщност беше външният бастион на Ахагар. Изкачването беше още по- болезнено за преумореният Нимакрис. Седна да отдъхне на едно място, където скалите бяха образували дълги призми, наподобяващи тръбите на орган. Белият лъв вдигна глава и доколкото му позволяваха силите, издаде продължителен рев, който отекна и предаде ехото сред скалите. Тишината беше смразяваща. Пое вздух и отново изрева. И отново... тогава, в отговор чу друг лъвси рев. В първия миг помисли, че ехото си прави шеги с уморените му сетива, но наистина различи призива на Виргу. Тръгна в посоката от която идвашеи се приближаваше все повече. От умора почти не чувстваше тялото си. Сърцето му напомни за присъствието си, когато видя Нидар. А когато тя зарови муцуна в гривата му, осъзна, че това е най- щастливият миг в живота му. И тогава го видя... Свито до нея, в лицето му се взираше малко, бяло лъвче.
- Красива е, нали?- усмихна се през сълзи Нидар- Нашата малка, бяла Касинга...
- Безмълвно ми е, Нидар... Щастието няма език, си мисля...
Леко боцване в гърба го накара да се обърне.
-Хей, боецо! Много има да разказваш, да знаеш!...
- Панунга!...-едва промълви Нимакрис. Обичаше тази щура антилопа и...заслужаваха си всички премеждия, през които премина, за да бъде с любимите си същества.
- Хей, оцеляхме!- каза и Виргу като тупна приятелски по гърба белият лъв.
- Тук рядко вали и растителността е оскъдна, но...някак вярвам, че това ще се промени... Това провидение, за което говори семейството ти...е на твоя страна, мисля...- каза Панунга.
- Знаеш ли как наричат това място туарегите, Нимакрис?- сгуши се в него Нидар- Наричат го Асакрем- Краят на света... И аз мисля, че...Провидението доведе белият лъв до края на света. На края на хищническия свят, от където започва началото на Новият...
- Ха- ха... Виж я колко е смешна!...- нимакрис не можеше да откъсне поглед от малката ,бяла, прозяваща се топчица.
- Прекрасна е!... - промълви тихо Нидар- Като теб...
- Не... Като теб... - каза белият лъв.
- Не се карайте, моля! Спорът е излишен! Прекрасна е като мен!- обади се през смях антилопата...

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=87448