ХуЛите - Причастие

Студени са на вятъра ръцете...
Като на малко, мърляво дете
с дъждовни шепи мие ми лицето...
С ожулени и кални колене
се свивам и изчаквам да отмине
това измиване от дневните игри.
Не ми се плаче от ожулено и синьо,
а от това, че спира да боли...
Като че с брадва времето разсечено,
забива под клепачите трески.
Събирам ги- да си напаля огън-
фенери за изгубени души.
След всяко свое следващо разпятие
по- грешна се завръщам от преди.
На думите резонното зачатие
в утробата на моя глас мълчи.
Разбираш ли защо не ми се тича?
В юмрука на живота аз съм пясък фин,
през свитите му пръсти се изтичам...
Спасител ми е личната пустиня.
Потъвам в нея, никого не виждам.
И никой не минава покрай мен.
Единствено миражи ме зазиждат
и пясъчни мъгли... Студено е...
Понесъл парцаливия си флаг,
изчаквах мълчаливо да отминеш.
Но ти стоиш...И си засаждаш праг...
Навярно вие в теб душата на пустинник...
Керваните с ливан и със смирна,
са твоят глас и топлите очи,
ръцете ти... В оазис в пустошта
превръщаш се. Душата ми мълчи...
Не те наричам с името Любов-
тя винаги си тръгва урочасана.
Навярно си абзац в божественото слово...
И за това, наричам те...Причастие.