ХуЛите - Пътят на една загубена душа

Лиса вече цял час обикаляше малките улички на града.
Беше си пуснала любимата песен и умът й витаеше далеч от скучното ежедневие. Тяхната песен. Слушаше я за четвърти път подред. Но така и не усещаше. Всъщност нежната мелодия едва ли достигаше до нея. Мислите й бяха съсредоточени върху скорошните й проблеми и само текста достигаше душата й. защото всъщност доста подхождаше на настроението й. затова и бе тяхната песен. Всяка една думичка отекваше болезнено в съзнанието й, навявайки й множество спомени. Добри и лоши. Забиваха се в душата й и я караха да се чувства още по-зле. И точно за това слушаше песента. Обичаше болката. Но само когато си я причиняваше сама. Иначе не беше интересно. А напоследък хич не й беше интересно, нищо, че болка имаше в излишък. Нещата определено не вървяха – нито отношенията й с Алис, нито тези с Майкъл. Караше се с всеки и после, разбира се, съжаляваше, но това не променяше особено фактите. С всеки изминал ден губеше все повече приятели. Вече почти не й бяха останали такива. Но точно в момента това нямаше значение. Сега нищо нямаше значение. Лиса бе прекалено заета да се самосъжалява, за да се сети, че може просто да се постарае да не се заяжда с всички наоколо. Погълната от подобни мисли, тя продължаваше да се шляе, без изобщо да знае накъде отива. Даже едва ли осъзнаваше, че върви. Такава си бе тя – когато ума й беше зает, нищо друго не функционираше нормално.
Но блуждаещият й поглед бързо бе привлечен от един много познат силует зад ъгъла. Лиса можеше да го познае където и да било, сред когото и да било. Познаваше го и вътрешно, и външно. Познаваше даже сянката, която фигурата му хвърляше. И в случая видя точно нея. В очите й веднага проблесна онова игриво пламъче, което се появяваше винаги, когато го видеше. В ума й за частица от секундата пробягаха всички онези щастливи мигове, които бяха прекарали заедно. Сърцето й подскочи нетърпеливо, когато чу гласа му съвсем близо, на две крачки от нея, точно зад ъгъла. За момент се почуди дали да не отмине и да не пречи на разговора му, вероятно с някой приятел. Но все пак не можеше да си позволи да загуби възможността да го види още веднъж. Усмихна се вътрешно, когато си представи лицето му. Несъзнателно бръкна в джоба си, за да извади малкото огледалце и да се увери, че изглежда достатъчно добре, за да се появи пред него. Винаги, когато той беше наоколо, почваше да се суети. Не беше в неин стил, но все пак той си заслужаваше старанието. Но после се засмя тихичко – та то вече беше толкова тъмно, че и да беше без грим нищо нямаше да се забележи. След като приглади нервно косата си и се убеди, че е с изряден външен вид, се огледа плахо наоколо, сякаш е крадец, тръгнал по следите на опасна плячка, си пое дълбоко дъх, лепна си най-привлекателната и непринудена усмивка и изскочи от ъгъла. Усмивката слезе от лицето й така бързо, както се бе и качила, и то се вкамени в неизразим ужас. Красивите й синьозелени очи се разшириха невярващо и неусетно се наляха със сълзи. Да, това беше Майкъл, не се лъжеше. Но това, за което се лъжеше, при това жестоко, беше факта, че той я обичаше. Току що бе осъзнала тази лъжа. Момчето, нейното момче, стоеше там, на края на улицата, и облегнал се на една стена, прегръщаше някакво момиче. Тази гледка потресе Лиса до дъното на душата й. Така или иначе тези дни беше на ръба на разума. Но тази гледка й дойде в повече. Така и не усети кога беше извикала ужасено. Но явно Майкъл я беше чул. Видя я на две крачки от него и май се стресна. Скочи като опарен и припряно избута момичето от себе си. Опита се да заговори Лиса, сигурно щеше да й наговори куп глупости от рода на „Не е каквото си мислиш” и „Ние сме само приятели”, но на Лиса хич не й беше до това. Издърпа ръката си от неговата и хукна по тъмната улица. Напред. И още напред. В началото чуваше стъпките му след нея. Май викаше нещо. Но това хич не я успокояваше в момента. Нека да я гони, така или иначе нямаше да я стигане повече. Поне не душевно. Лиса тичаше нанякъде, правеше резки завои и даже не се и стараеше да погледне накъде върви. А и да искаше да види, нямаше да може. Очите й се премрежваха от стичащите се по лицето й сълзи. Пред себе си виждаше само някакви тъмни улици и множество непознати сенки, които се провикваха зад гърба й. но това беше далеч от нея. Краката й я носеха все по-далече от онзи проклет ъгъл, но умът й постоянно се връщаше към така омразния й момент. Пътят почти не се виждаше от топлите капки, които покриваха бялата й кожа. Пътят. Само той оставаше. Щеше да върви по него докато я държаха краката, докато все още имаше воля да продължи напред. Нямаше да се предаде, никога. Нямаше никога повече да позволи на хора като Майкъл да я наранят. Щеше да се бори докрай. Сама. Само пътят щеше да е неин съюзник. Съюзник, които щеше да й е много нужен, ако искаше да се оцелее и да опознае себе си. А все пак това беше най-важното. Не Майкъл, не някой друг. Важна беше само тя. И ето, че пътят в далечината се проясни. Светлината в края на мрака, в края на болката. Светлината, която водеше до същността на пътя. Светлината, която водеше загубените души до телата им. И Лиса видя светлината. Оставаше й още крачка. Само една. И в следващия миг се озова на земята. В какво ли се бе спънала?