ХуЛите - Празнична амнезия

Може би си ми казвал как се казваш,
но съм забравила...
Ти ме правиш някак разсеяно- усмихната.
За това те нарекох Празник- Денят на аритмията ми.
Забравих датата. Знам, че е днес.
Знам, че беше и вчера...
И така от доста време.
Утре пак ще те празнувам.
Без цветя, защото
ти не би ми подарил мъртви цветя,
нито би убил цвете заради мен.
Това ме прави щастлива,
защото не искам
в моя чест да умират цветя.
Без клиширани послания
в парфюмирани картички.
Ти кодираш посланията си
в групирани многоточия,
които трябва да разчитам
и дописвам енигматично.
Това ме прави някак
усмихнато- съсредоточена
и щастлива, защото
те откривам точка по точка.
Навсякъде.
И без свещи на масата,
защото тях ти отдавна запали
в свещниците на зениците ми.
Там те не се топят,
а пламъкът им става по- силен
и разлива светлина и топлина
по петолинието на вените ми.
Празнувам те...
Празнувам те тихо, Празник.
Без шумна музика,
написана от някой друг,
а като рисувам ноти по рамото ти,
които се догонват,
които се подреждат и преподреждат...
И всеки път звучи различна мелодия.
Без подаръци, защото
на всичко, което имам
и всичко, което виждам,
съм лепнала етикетче с името ти.
А чужди неща не се подаряват...
Празнувам те официално,
неофициално, религиозно и лично...
Мисля, че се сетих как се казваш...
Името ти е Живот!
Което навярно означава,
че всъщност те живея.
Че без теб не би ме имало.
И че в такъв случай
не ми остава нищо друго,
освен да те обичам.