ХуЛите - 14 Февруари

На този ден баща ми си отишъл.
Оставил ни в наследство любовта.
А майка ми не искала да диша-
проклинала и молела смъртта
при него, ако може, да я пусне,
да мине на косата по ръба.
Не вино. От прехапаните устни
преглъщала сълзите и кръвта.
Но вързали я детските ми пръсти
и в песента на нощния ми плач,
започнала отново да се кръсти,
да вярва, че живота нещо значи.
Закърмила ме не с кърма, а с вино,
направено от кръв и от сълзи,
което всеки ден сърцето й опивало,
за да забрави, да не помни, че боли.
И виното й пускало филизи
в сърцето ми- разлистена лоза.
Така, във мен започнала да зрее
непрежалима и тръпчива любовта.
Така съм се научила да знам,
че любовта е вечна, но и много кратка.
За да не се разлива във пръстта,
до дъно трябва да се пие и до капка.
Така ще пусне корени в сърцето.
То ще я пази свято и ревниво.
И тя ще се разлиства под небето
опияняваща и вечно жива.