ХуЛите - Щом се върна

Все към извора бягах нататък...
отатък Реката
през тръстики и пръст
във едно нереално наричане
А в ушите ми
вятърът блъскаше яростно лакти
и край извора
стъпих в следата
на малко момиченце...
Едно детско краче се е спряло,
а устните-стомнички
са напили вода
и са хвърлили бяла паричка.
Още виждам в небето
засмяна една Богородичка
как е яхнала облака,
който на Змей й прилича.
Само нейната сянка ме топли,
когато притихнала
в мен се връща отново
на пристъпи болката хищна.
Някой ден ще се върна в небето
при нея
и с вихъра
ще танцуваме двете в покоите
сини и пищни.
Дотогава сама във съня си
ще търся следите й...
Откъде е вървяла, докосвайки
въздуха режещ.
По петичките бели
ще хвърлям мъниста и стихове,
ще плета за косичките -
тънички сребърни мрежи.
И когато я видя усмихната-
някъде в слънцето,
ще я грабна така
в пътешествие
с лунния вятър.
Ще се смеем над болката
злата,
проклетата,
тъмната
и ще хвърляме празнични
топки от сняг
над Земята.