Синьо сърце

Автор: pc_indi
Дата: 31.12.2007 @ 07:48:56
Раздел: Приказки


На Миглена, с благодарност за плюшеното вдъхновение и с много обич.
И Честита Нова Година на всички хулитери!:)



" Спи, мое синьо мече! Спи мое Синьо сърце!
Ще ти свети луничка, ще те пазят звездички..."
Така ми пееше моето момиче...Мда... Винаги ще помня първата ни среща... Носът й едва се подаваше над щанда, а над фантазно подстриганият от нея самата бретон, се поклащаше бяла панделка, с червени ивици по края. Панделката се придвижваше ту на ляво, ту на дясно, придружена от малките й ръце, които й помагаха да се надига и с блеснал поглед да обхваща пъстрата ни, плюшена тълпа. Веднага я познахме. Беше същата, която съвсем малко преди това бе събрала половината персонал на магазина, за да я свалят от ръба на големия аквариум, който пленяваше погледите дори на възрастните, и който беше поставен уж на високо.
- Не...Не... Не поглеждай към мен! Изобщо не поглеждай към мен!- мърмореше под носа си големият бял мечок с лъскава червена панделка на врата- Изобщо...Ама никак не поглеждай към мен! Моето момиче е със... със...а... прилежно сресани дълги коси, възпитано, добро и не се катери по аквариумите! Сигурен съм!... Ще ме постави на безупречно оправеното си легълце, покрито с розови, атлазени завивки, обшити с дантели... Мда... Така трябва да бъде!
Големият бял мечок с червената панделка беше красавец. Малко превзет и надут, но...безспорен красавец. Тази мечта щеше да му подхожда идеално. Може би щяха наистина да го поставят някъде най- вече " за красота" . Аз обаче, бих предпочел да ме гушкат, ама...
- Ето го! Това мече искам!- чух да казва момиченцето и...сочеше мен! Искаше мен! - Толкова е хубав!- продължаваше момиченцето.
- Ха ха!- злорадстваше белият мечок- Не ти завиждам, приятелю! От дете, което може да направи нещо такова с бретона си... , всичко може да се очаква! О хо хо хо хо...
- Кое?! Онова- синьото?!?- майка й явно не можеше да повярва- Това не е мече! Това е мишка...
- Мече е!- упорстваше малкото момиче- Просто е... синьо мече... С прекрасни черни очи!
Ако можех, сигурно щях да се изчервя!
- Това е мишка някаква...Не се излагай и си избери нещо нормално!- каза майка й.
- Ха ха...Мишка!- хилеше се белият мечок- Ха ха!...Не го казах аз!
Е, вярно, че не бях съвсем типичен, бях малко странен и синичък... Нямах и опашка, която да ме определя по- точно...Но пък бях загадъчен! Имах и везана лентичка с медалче на врата...А! И прекрасни, черни очи! Я да си гледа работата тоя надут...
- Виж онова- бялото! С червената панделка...- продължаваше майката- Виж колко е хубаво!
-Не ми харесва!-отсече моето момиче- Не става за гушкане... Много е...сковано...
- Хм...Не го казах аз!- не пропуснах да го подразня.
- Моооля?!- белият мечок явно беше шокиран- Аз съм скован?! Скован ли съм?!
- Ееее , не се отчайвай! Не си виновен, че са използвали твърд материал за направата ти. Под белия пух не личи... Е, вярно, че си скованичък малко и...някак неудобен за гушкане, но... Така чудесно ще можеш да си седиш без да клюмваш, върху онова розово легло с дантелите! Остава само то да се появи!- реших да го успокоя, докато продавачката ме смъкваше от рафта.
Моето момиче не пожела да ме опаковат и бях направо...гушнат.
Първото нещо, което направи когато се прибрахме у дома, беше да ми махне везаната лентичка от врата ми. А когато майка й я попита защо бърза веднага да съсипе "мишката" , отвърна:
- Не съсипвам мечето! Ама... тая каишка го задушава...
Всъщност, това не беше съвсем " у дома" , защото моето момиче живееше в една далична страна, към която не след дълго трябваше да тръгнем с влак. Пътуването беше дълго и много вълнуващо! Не бях натъпкан при другите играчки в куфарите, а " мъкнат навсякъде" както се изрази майка й. За това можех да участвам в пътуването и да му се наслаждавам.
Седяхме гушнати до прозореца, гледахме прелитащите край нас къщи и дървета, и си бърборехме:
-Виж как света лети край нас!- казваше тя.
-Или ние летим през него...- казвах аз.
- А може пък и ние да летим през него...- казваше тя.
Казвам, че си " бърборехме", защото децата, докато са малки, умеят да разговарят с играчките си и по свой начин да ги разбират, да изживяват по свой начин приказностите и вълшебностите... После порастват...
- Когато летим през света, не се виждат листата на дърветата... Като зелени петна са короните им...- казвах аз.
- Виж! Дърветата са като нарисувани с боички...- казваше тя.
Ето така си бърборехме с моето момиче, или се промъквахме във вагон- ресторанта и " обирахме" увитите в станиол шоколадови зайци, които големите забравяха по масите, или от големи, стъклени чаши пиехме чай... В началото се налагаше и аз да " пия" , но майка й я предупреди, че ако " мишката" замирише на вкиснато, ще я изхвърли в кофата, та...бях освободен от тази " привилегия".
Нощем тя спеше, а аз гледах прелитащите светлини по тавана, заслушан в трак- тракането на влака и...се чувствах щастлив. Така се бях размекнал от гушкането и вниманието й, че съвсем бях забравил за така наречената Основна роля. Всъщност, аз не знаех много за нея. Бяхме говорили в магазина за нея, че плюшените играчки трябвало да утешават децата с невидими за човешкото око плюшени прегръдки...Нещо такова...Някакъв забравен в магазина заек разказвал, но...не знаех подробности. Сетих се за това, когато за първи път я видях да плаче. Ама какво плачене само! Когато се прибрахме в истинското " у дома" , се оказа, че в нейно отсъствие дядо й е продал любимата й овца. Много я обичала...Окичка се казвала и имала...прекрасни, черни очи! Като си помислих, че може би ме е избрала, защото й приличам на оная овца и...какво ли би казал за това белият мечок, ... ми докривя... Но като видях как сърцераздирателно плаче, наистина ми домъчня. Нагушкахме се хубаво, а когато баба й се изпусна на кой съсед е продадена , хукнахме да търсиме овцата. човекът много се смя. Погали моето момиче по косата и й обясни, че е отвел нейната Окичка заедно с другите овци на селото си, където било много хубаво , имало сочна, зелена трева и щяла там да бъде много щастлива. После попита " Как се казва това хубаво мече? " . Това я омилостиви малко, погледна ме и след като помисли, каза:
- Синьо сърце... Казва се Синьо сърце. - После добави тъжно- Много обичам Окичка... Много ще ми липсва...
Човекът обеща да се грижи добре за нейната овца и да й говори за нея, за Синьо сърце...И вече по- спокойни, се прибрахме в къщи.
Коледната нощ беше незабравима и за двама ни. Получих жилетка, която моето момиче накара баба си да ми оплете. Синя, на снежинки, с малки, перлени копченца. Много ми се радва момичето ми! Цяла вечер ме гушка и разнася да ме покаже на всички колко съм хубав. дори майка й каза, че съм " сладур" . Стояхме до късно с големите, докато заспахме. И двамата! Оказа се невероятно интересен сън! Големият плюшен сън, в който разбрах и за Основната роля.
Изведнъж се отвори някаква врата и се озовахме на най- прекрасното място на света. Зелени поляни, изпъстрени с цветя, се простираха пред нас. Пеперуди със седефени криле танцуваха над тях и навсякъде свободно се разхождаха еднорози, а красиви елфи кичеха гривите им със скъпоценни мъниста.
Едва прекрачили прага, пред нас се изправи огромен, плюшен, бял мечок. Носеше елегантни очила със златни рамки и голям тефтер, подвързан с бледо лилава коприна.
- Момент, моля!- каза огромният бял мечок и намести очилата си- Това е сънят на Феята на приказностите и вълшебствата. Имате ли покана?
- Имаш ли покана?- пошушнах сконфузено аз.
- Ами...не. Ние...без да искаме...- смънка моето момиче.
- Момент така... - каза мечокът и запрелиства тефтера си. После се обърна към мен и попита- Как се казвате, моля?
- Ами...Синьо сърце- отвърнах, поглеждайки за потвърждение към нея.
- Точно така. Казва се Синьо сърце.- каза моето момиче.
- Ясно. Новобранец... Тук всички са сини сърца... Да- ето! Момиче с мече.... добре. Вървете все направо и когато подминете алпинеума, алеята в дясно ще ви отведе до алабастровата ротонда, където си почива феята...
-Знаеш ли нещо за тази фея?- попита моето момиче, докато вървяхме.
- Ами...не точно...- отвърнах- В магазина сме си говорели за някаква Основна роля на плюшените играчки... Не знам дали има нещо общо...
- Основна роля? Много интересно! И каква е тази Основна роля?
- Ами... А! Сигурно това е феята!- прошепнах аз.
Бяхме стигнали до алабастровата ротонда, където в своя златист шезлонг, подпряна на малки, брокатени възглавнички, феята отпиваше от своя коктейл и си почиваше, като рисуваше с пръчицата си във въздуха пеперуди, малки цветни облачета, птици... Рисунките й трептяха във въздуха в цветовете на дъгата и щом ги чукнеше веднъж с пръчицата, разтваряха криле и политаха.
Щом ни видя, се изправи и усмихнато тръгна към нас. Имаше прекрасна усмивка и изобщо...цялата беше прекрасна! Една такава фина и изящна... Под малката й островърха шапчица косите й се спускаха на сребристи вълни до кръста. В топлите й кафяви очи сякаш танцуваха слънчеви зайчета, а роклята й беше направо невероятна! Сякаш беше онзи аквариум от магазина! Като истинско морско дъно. Дори малките златни и червени рибки по нея се движеха. Неволно посегнах, за да видя дали наистина е вода това, в което е облечена, но тя ме чукна по лапата с пръчицата си и ... върху нея порастна огромна плюшена гъба!
- Ау! Мечето ми! Фейо!- писна моето момиче.
- Така ли ще ми остане?...- едва успях да кажа, докато наблюдавах как гъбата се полюшва върху лапата ми.
- Не, разбира се!- засмя се феята. После чукна гъбата с пръчицата си и тя изчезна.- Това е само малък урок. Чудесата не могат да бъдат докосвани. Единствените сетива, за които са достъпни, са очите и ушите, които ги разпращат по фини пътечки до душата. Пипнеш ли с пръсти едно чудно вълшебство, то изчезва, или става нещо съвсем обикновено. Но нека ви прегърна за добре дошли! Толкова сте милички!
- Е, какво ще кажете? Харесва ли ви тук? Добре дошли в Кралството на сините сърца!
- Да, ама...това е сън...- каза моето момиче.
- Но пък вълшебен сън!- засмя се феята- Как мислиш... Възможно ли е да сънуваш нещо, което изобщо, никак не съществува?
- Вярно...- каза моето момиче- Ама понякога сънувам разни страшни неща...
- За това сте тук- каза феята- За да бъде посветено твоето мече в Основната роля, както и да бъдете приети в Ордена на сините сърца.
Едва изрекла това и пред нас се спусна бяла плюшена каляска, украсена с лъскави копчета- калинки и теглена от шест пъстроцветни понита. Носеше се толкова бързо и високо, че моето момиче запищя от удоволствие. Едно малко, цветно облаче влезе през прозореца и се закачи за ръкава й.
- Ха ха! Феичке, виж!- смееше се тя- Едно чудо- вълшебство се закачи на ръкава ми и си стои! Не изчезва и не става обикновено!
- Да. Защото си синьо сърце. Сини сърца са всички онези, които вярват в чудесата и през които преминават вълшебствата. Чудесата и Вълшебствата обитават Невидимия свят и за да достигнат до обикновената земя, преминават като през ключалка през сините сърца. Сините сърца са малки ключалки, през които преминават чудесата и вълшебствата.
- Еха! И аз съм синьо сърце?!- възкликна моето момиче.
- Да.- усмихна се феята.
Каляската се спусна и плавно спря. Слязохме пред внушителен и красив замък. В градините му се разхождаха плюшени играчки, изящни кукли, елфи, принцеси и всякакви приказни същества.
Феята вървеше пред нас, а ние я следвахме и захласнато се оглеждахме.
В тронната зала, зад ниски писалища от син мрамор, седяха голяма , плюшена кафява мечка, облечена в лъскава черна тога. носеше големи очила и малка черна шапчица, под която се поклащаха бели букли. Много беше смешна. Но не бих позволил да разбере, че ми е смешна. Вече не се чувствах странен, а...съвсем естествен. До нея седеше ниска, плюшена, сива костенурка с бомбе и зелена вратовръзка, която пишеше нещо.
Неусетно към нас се приближи висок красив мъж с кралска мантия и корона, украсена с едри рубини и аметисти. Имаше елегантна, добре поддържана брадичка, чуплива, дълга до раменете коса и както би се изразило моето момиче- " прекрасни тъмни очи"
- Ха! Ето го и него!- плясна с ръце феята .- Това е Кралят на сините сърца.
- Здравейте!- усмихна се кралят и като се наведе, ме погали по ушите и дръпна леко косата на моето момиче.- Знаете защо сте тук, нали?
- Да. Обясних им.- каза усмихнато феята и кокетно завъртя полите на морската си рокля. От това движение един сребрист делфин направи пирует, гмурна се отново и се скри някъде зад нея.
- Чудесно!- каза кралят- Застанете тук!
После ни постави един до друг в центъра на залата. Над нас, през висок кристален купол се виждаше слънчевото небе.
Един малък елф със звънчета по шапката, му подаде голяма плащеница от бял атлаз, извезана с герба на сините сърца- синьо сърце, под което се кръстосваха две златни шпаги.
След като коленичихме, кралят покри главите ни с плащеницата, докосна ни със златният си жезъл, украсен със синьо диамантено сърце и каза:
- Повтаряйте след мен: " Аз- посветеният в Ордена на сините сърца...
- Аз- посветеният в Ордена на сините сърца...- започнахме да повтаряме плахо.
-...се заклевам, че ще вярвам безрезервно във вълшебствата и чудесата, ще ги пазя от невярващи посегателства и ще поддържам ключалката на сърцето си винаги чиста и свободна, за да могат да преминават през нея безпрепятствано и да достигат до земята! "
-...и да достигат до земята!- повторихме послушно ние.
- Заклех се!
- Заклех се!- казах аз
- Заклех се!- повтори и момичето ми.
- Чудесно!- каза кралят и ни помогна да се изправиме.- Добре дошли в Ордена на сините сърца!
- Толкова се радвам!- пляскаше с ръце феята- Елате да ви покажа нещо!
Отведе ни до източната стена, натисна някакво копче и на нея се отвори светещ екран с разгърната карта на света. На нея светеха множество червени точици и тук- там, но също не малко- сини.
-Вижте тук!- каза феята и посочи с пръчицата си картата- Червените точици са невярващите в чудеса и вълшебства сърца, а сините- вярващите.
В това време, една от червените точици се превърна присветващо в синя. Може би някъде около Нова Зеландия...
- Ха! Ето още едно!- каза щастливо феята- Виждате ли... Да вярваш в чудеса и вълшебства е не само хубаво, но и необходимо. Когато вярваш в добрите и красиви неща, някак се стремиш да ги правиш. Добрината и красотата минават заедно с вълшебствата през ключалката на сърцето, докосват земята и раждат нещо красиво и добро. Ако срещнеш някой намръщен от грижи човек и му се усмихнеш, кажеш му нещо хубаво, невидимото вълшебно облаче ще докосне челото му и ще изглади бръчката. И бавно ще се роди усмивката... Прекрасно е, когато все повече сини точици светват на картата! Когато всички станат сини, ще се е случило Великото вълшебство и земята ще бъде една блестяща като диамант планета. Вълшебната планета!
- Наистина е прекрасно и вълшебно! Вълшебен сън!- каза моето момиче.
- Да.- обади се кралят- А сега е време твоето мече да научи Основната роля!- след което посочи към голямата кафява плюшена мечка- Заповядай! Нейно плюшено Височество Матилда ще ти обясни каква е Основната ти роля.
Зад големите очила, очите на Нейно плюшено височество Матилда изглеждаха като ситни черни копченца, под чиято фиксация имах чувството, че ще се разпадна на малки, сини пухчета.
- Добре дошъл в Ордена!- каза грапаво Матилда, след което се обърна към другите- Бихте ли ни оставили сами, моля? Поверително е.
Кралят, феята и моето момиче се отправиха послушно към градината. Когато останахме сами, като не броим костенурката, която пишеше нещо в голямата си книга, Нейно плюшено Височество Матилда се обърна към мен:
- Така... Основаната роля в йерархията на плюшените играчки, се отрежда на онези, които децата избират за " мъкнене навсякъде", и които вечер вземат при себе си в леглото. За разлика от плюшените играчки, децата, идвайки на земята, не научават веднага своята Основна роля, както и на всичко заобикалящо ги. За това и са изпълнени често със страхове. Колкото по- бързо зосветят сърцата им в синьо и повярват в добрите вълшебства, толкова
по- добре. Понякога нощем биват посещавани от разни страшилища, караконджули и други плашещи ги същества и неща. Основната роля на плюшената играчка е да пази съня им от тези посетители...
- Няма да позволя на никой караконджул да се доближи до възглавницата на моето момиче!- казах твърдо аз и стиснах лапи.
- Точно така!- кимна Матилда. - Често те са нахални и настоятелни, но една сериозна и силна плюшена играчка, която отстоява Основната си роля, успява да се справи. Ако караконджулите и други плашещи същества са страшилища за децата, то плюшените играчки са страшилища за караконджулите. Добрите вълшебства и плюшените играчки са по- силни и могат да контролират и обезвреждат страшилищата. Но децата не могат лесно да повярват в това. Ел да надникнеш в гримьорната на страшилищата!- след което ме поведе към някаква малка, тъмна стая.
- Къде да надникна?!- попитах недоумяващо, но я последвах.
Матилда затвори вратата и включи някакъв апарат. На стената се появи екран, на който се виждаше мрачна стая с огледала, пред които седяха различни грозни същества, които, погледнати така, изглеждаха наистина по- скоро смешни, отколкото страшни. Някакво рогато същество поклащаше косматато си глава и се зъбеше срещу огледалото. Сякаш репетира. По- натам, някаква... бабичка, прегърбена, в черни дрехи, си оправяше ластиците на чорапите.
- Всички те работят за Негово нищожество Страха.- каза Матилда- Той е единственото истински страшно страшилище. Но понеже не може сам да плаши, си наема различни подходящи за целта същества, които обаче в никакъв случай не са по- сини от плюшените играчки и добрите вълшебства! Виждаш ли тази бабичка? Това е най- честият нощен кошмар на твоето момиче...
- Бабичката?! - опулих се аз- Тази бабичка плаши моето момиче?! Аз съм готов най- свирепият караконджул да опердаша, та на някаква бабичка ли ще се дам?!
Матилда се засмя и ме поведе обратно към писалището. Костенурката обърна към мен книгата си и каза:
- Подпишете тук, че сте запознат с отговорностите на Основната роля!
Подписах където ми показа и тръгнах, но се сетих нещо, което ме натъжи малко и попитах:
- Ами...Когато тя порастне и вече няма да съм при нея...кой ще пази съня й?
- Не мисли сега за това!- усмихна се Матилда- Когато децата порастнат, плюшените играчки минават в Отдругатастрана и пак пазят съня им. Отдругатастрана е като фоайе между Вълшебният свят и светът на страшилищата. Вратите им са с общо фоайе, от което трета врата отвежда в Съня. Когата твоето момиче порастне, ти ще стоиш в това фоайе и нама да позволяваш на нищо страшно да преминава вратата към съня й.
Това определено ме накара да се почувствам по- добре. Когато излязох, моето момиче и феята ме чакаха в градината.
- Време е да тръгвате!- каза феята, след което се наведе към момичето ми.- Нали разбра? Пази сърцето си винаги синьо и вярващо във вълшебствата , и ключалката му винаги свободна и чиста, за да преминават през него! Само така могат да се случват красивите неща. Всички радости, всички успехи... Любовта също, когато й дойде времето. Погледни!- бръкна в ръкава си и извади малка, копринена кърпичка- Това направих веднъж, докато учех във фейското училище. В часа по вълшебно рисуване...
- Я! Това е лицето на краля!- възкликнахме и двамата.
- Да. - усмихна се феята- Той е моята Любов. Когато нарисувах това, не го познавах още... Трябваше да нарисуваме онова, което ще пази сърцето ни. И аз нарисувах това... Едно вълшебно случване! И знаете ли какво?... Веднъж срещнах един стар, плюшен заек, на когото помогнах да събере разпилените си моркови. Оказа се, че той е пазил сънят на краля. Когато ме видя, възкликна: " Я! Ти си онова момиче, което всяка нощ пусках в Съня на Негово Височество! Благодаря, че ми помогна за морковите! Остарях вече, конците ми са изтънели..." Не съм казвала, разбира се, на Кралят...


Когато се събудихме, моето момиче ме прегърна и каза:
- Сънувах нещо прекрасно, мое Синьо сирце! не всичко си спомням, но и ти беше там!
Вечерта ме сложи до себе си започна да рисува нещо на едно листче. Някакъв човек... Много беше смешен. С едни такива големи очи, ококорени очи... Сякаш иска с един поглед да види целият свят. Ама и тази фея не можа ли по- късно да й дава тия идеи- когато ще рисува по- хубаво?...
- Виж!- каза моето момиче- Има прекрасни очи, нали? Като твоите...
Е, определено беше по- утешително да приличам на нещо, което ще пази сърцето й, отколкото на мишка, или овца...
Видях и бабичката й... Бабичка, бабичка, ама...се оказа хем нахална, хем глуха. Аз я бутам и й казвам да се махне от момичето ми, а тя туку се пресегне с тояжката и я тропне я по главата, я по рамото... Ама я прогоних! После се пробваха и караконджули разни, ама...Аз седна нахална и глуха бабичка се справих, та на някакви караконджули ли ще се дам?!
Сега съм във фоайето и рядко може да мине каквото и да било, защото страшилищата с времето нахитряват и се маскират като нещо уж обикновено и безобидно, а като влязат в Съня, започват да вилнеят и да ми плашат момичето. Виж, онзи с прекрасните очи, го пускам. Но и той е вежлив: " Здравейте!...Може ли, ако обичате, да ме пуснете да вляза?... Бихте ли бил така добър?..." и т. н. Пък е и хубавичък. Сладур! Ама тя тогава нали не можеше да рисува...
И така... А докато спи, й пея така, както ми пееше тя:
" Спи, мое мило дете! Спи, мое Синьо сърце!
Ще ти свети луничка, ще те пазят звездички..."

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=79982