ХуЛите - Adiantum capillus-veneris

(част Първа - Цъфтеж)

Това е молитва. Тайно послание, което изричам само наум. Затварям очи, дишам спокойно, ноздрите ми едва се разтварят, гръдният ми кош се отпуска и изричам сричка по сричка. Адиантум капилус венерис, Адиан-тум, капи-лус, вене-рис.
Намирам се в катедрала. Коленичил съм. Усещам под коленете си студения, мраморен под. Неделя. Седмица преди възкресението. Цветница. Денят, в който Спасителят е влязъл в свещения град. Адиантум капилус венерис. Хората ме посрещат с върбови клонки, небето ми се усмихва, празник е, пролет е.
А сега обратно. В друг ред. Като заклинание. Си-рен-ев су-ли-пак мут-ни-ади. Всъщност съм прокълнат. Не съм в катедрала, а в собствения си дом. Наистина съм коленичил. От срам. И плача. Гласът ми хрипти. Очите ми са подути. Челото ми е ожулено. Опрял съм го в земята. Чувствам се нищожен. Мъничък. Като малко момче, което нарочно са облекли в поличка. С руси къдрици. Пухкави малки ръчички и крачета. Червени сандали. Майка ми ме гледа втренчено. А аз се опитвам да изкопая дупка в пясъка. Цапам се, а тя не забелязва. Очаквам да ми изкрещи или да ме напляска. Да се наведе над мен, да ме хване за дясната ръка и да ме издърпа от пясъчника. Първо усещам сянката й над мен, след това чувствам допира на гърдите й в раменете си, те са пълни, меки, тежки. Чувствам се захлупен. Сякаш ме е сложила в тенджера и отгоре ми се усмихва, като че ли съм парченце месо, което се зачервява. Бузите ми горят. Тя носи очила с рогови рамки. Широки. Носът й е грапав, целият осеян с пори, дъхът й мирише на нещо, което ми е смътно познато. На влага, сладникава влага. В ъгълчетата на устните си има капчици слюнка. Сякаш след мъничко ще ме оближе и ще ме погълне като хищно растение. А след това сладко ще ме схруска. Срам ме е от нея. Въпреки че отдавна съм голям. А тя е мъртва. Лежи сред стотици други мъртви хора. Поличката, в която ме обличаше, за да ме унижи, отдавна не съществува. А аз отдавна вече не съм момиченце. Мъж съм. Имам брада и мустаци. Силни крака, здрави ръце, твърд като бук гръб. Леко чуплива коса. Силно късоглед. Не си знаеш силата, ми каза тя веднъж. Когато стисках лъжицата, докато не я изкривих. На моя 7-ми рожден ден. Когато ми бе направила каша. Искаше ми се да я опръскам с това в чинията. Да я накажа пред всичките ми лели, чичовци, високи като тополи братовчедки, баща ми, аристократичен като кипарис, дядовците ми, грохнали като стари круши, децата, които се бяха наредили около масата и изглеждаха като саксии с напъпили пролетни бели китайски рози.
А сега се опитвам да отворя очи. Не искам да го правя, но трябва. Андиантум. Трябва да придам строгост на гласа си. Да звуча заповеднически. Аз съм командир на тялото си, на ума си, на чувствата си, на сърцето си, на слабините си, на бъдещето. Капилус - аз се подчинявам на заповедите, изправям се, строен съм, хубавец, смел, с открит поглед. Венерис - спокоен съм, от очите ми не се стичат сълзи, раната на челото ми не пари, мога да посрещна всичко, което ми предстои. Аз съм командирът и взводът едновременно.
Добър ден. Казвам се Бернар. На 45 години съм. Роден съм седмица преди Възкресението. Или точно пет дни преди Исус да се яви пред Пилат. Белязан съм. Когато съм се появил от утробата на майка ми в стаята е замирисало на цветя. Родил съм се леко и съм изглеждал щастлив. Кожата ми е била чиста и бяла като лилия. Краката ми са били стройни и прави. Изглеждал съм доволен. Спял съм кротко, бил съм хубаво бебе по думите на всички. Лъчезарно момче. Имахме огромен двор с винаги окосена трева. Много дървета, по които се катерех и се криех в клоните им. Листата им ме скриваха и се чувствах като в прегръдката на огромен и нежен дух, който ми нашепваше, галеше ме с клони, с листа, облизваше ме с мокра ласка след дъжд. Взирах се в листата и можех да стоя под короните на дърветата с часове. Заспивал съм в тази напевна прегръдка като в ръцете на любовница. Когато бях малък тази любов бе по детски платонична. И тайнствена. Опияняваща. Заленият цвят се спускаше по вените ми, по хубавия, бял гръб, по гръбнака, попиваше в костите ми, стигаше като ток до върховете на пръстите ми, галеше загадъчно слабините ми, опияняваше ме. После, с годините, ласката на дърветата стана по-различна. По-мека, по-гореща, по-плътна. Тайнствена, загадъчна, измамна. Когато заспивах невидими ръце ме събличаха, около тялото ми се усукваха парещи въжета, потъвах в огромен и някак хищен кладенец, в който се чувствах мъничък, но силен, някак твърд. Непокорно изправен. Оголен до срам и страхлив. От мен се искаше нещо. Не знаех какво. Някой шареше с устни по гърба ми, по бедрата, под пъпа. А в слабините ми се появяваха малки мушици, от които изпитвах сладък гъдел и ужас едновременно. Бях станал мъж насън. И не исках да си призная.
Всъщност, бях се превърнал в мъж в ласките на една, грохнала от плод, ябълка. С грапава кожа, хладни листа, и невидимо за моите човешки очи лице. Представях си я като вълшебство... За всяко момче мъжествеността е магия. Тогава такава бе и за мен. Учудване и тайна. След този ден вече трябваше да се крия. Бях пораснал.
Сексуалните ми занимания продължиха в пълна тайна за целия свят. Отдавах се на всяко дърво от градината с настървение, понякога по пет пъти на ден. Докато ми се завие свят. А членът ми почервенее, коленете ми се подкосяваха, в главата ми нахлуваха много и влажни голи охлюви, които ме удавяха в слуз, отдалеч миришех на похот, на вятър, който на всяка цена трябва да обрули цветния прашец и да го разнесе. Чувствах се като Бог. Спях неспокойно и сънувах кошмари. Будех се с изправен член и умирах от срам, но и от гордост. Тайните на сътворението се разкриваха пред мен, аз бях баща на вселени. Всяко едно от цветята, от дърветата, от храстите, от тревите бяха мои любовници. Наслаждавах им се. Поливах ги, плевях ги, премалял от ласките, с които ги отрупвах, лягах в сянката им и им говорех. Учех имената им на латински и се обръщах към тях по име.
Anacardiaceae - смрадлика. Люби се свенливо. Срамежлива е. Едва ме докосва. Иска да съм нежен, да не я нараня и да не бързам. Обладавам я като паяк, бавно, опивам я, обграждам я от всички страни, и се опитвам да дишам бавно, да овладея възбудата си. Смрадлика - владее тайните ми. Изкусителна, загадъчна, впива миризмата си в мен, ароматът й нахлува в празните пространства на тялото ми и ме задушава.
Syringa vulgaris - люляк. Целува ме като закачка. Но иска да съм изцяло неин. Това цвете е изкусително и измамно. Ненаситно. Чувствам се длъжник към всяка негова чашка, към всяка извивка, към всяко ненаситна малка устичка, която с нежно езиче докосва тялото ми...
Научих се да се владея. Ако цветята или дърветата можеха да говорят биха ми дали име - Бернар Флос.
Като младеж не бях сигурен какво харесвам повече. Милувката на цветята или себе си. Сега е различно. Поделяме усещанията поравно. Не съм и толкова сприхав. Имам търпение. Мога да разпределям правилно силите си. Уморен съм, но по-зрял.
От онзи хлапак с пламък в очите и милиони тайни сега е останало съвсем малко. Пораснал съм. Разбира се, отглеждам цветя.
Имам десетки саксии, сандъчета, вази, всякакви причудливи растения - бонзаи, вечнозелени тревисти или пък редки видове, които растат в другия край на планетата. Освен, че ги обичам, цветята ме хранят. Продавам ги. Когато най-сетне и доста късно останах сам, отворих магазин....

(Следва)