ХуЛите - С последната се любих самодива

Обичах да нощувам сам в гората:
наклаждах хубав огън край реката
и за постеля папрат накосил,
връз нея метнал топло одеяло,
загърбил грижи всякакви изцяло,
омаен от цъфтежа на тревите,
и ласкавата песен на щурците,
лежах, в звездите поглед устремил.

Веднъж,
тъй както си лежах и си блуждаех,
и както винаги - за нещо си мечтаех,
внезапно трепнах от уплашен писък
и плисък,
сякаш гонена сърна,
прескачаше през бистрата река.

Макар и без значение, но нека
да кажа, че реката бе Велека.

Аз моментално скочих на крака.
Луната ярко грееше над мен -
наоколо бе светло като ден.

И във мига, във който се изправих
и погледа си към вира отправих,
видях към мене бягаща жена,
а пък след нея,
по извитата пътечка,
я гонеше една огромна мечка!

Момичето се хвърли с всичка сила
към мен,
от мене търсейки закрила,
а звярът бе след нея устремен.

“Макаровецът” винаги бе с мен:
с патрон в цевта, с пълнител зареден!

От първи изстрел мечка не умира -
куршумът в черепа й рикошира,
ала от упор втори изстрел аз
изстрелях във раззиналата паст!

И мечката, изплашена, се дръпна,
изправи се, в учудване потръпна,
след туй внезапно взе да изтънява;
опашката й – да се издължава
и бързо се превърна във тояга,
а пък самата мечка – в баба Яга!

Израстна на тоягата метла,
а баба Яга, вещицата недна,
като джигитка млада я възседна
и като бухал се издигна над реката!

Тук трети изстрел, точно по средата
на дръжката й, разполви метлата
и вещицата цопна във вира,
и като не можа да се изправи,
към пясъчното дъно се отправи.

И стихна всичко, само по реката,
на две парчета, плуваше метлата.

Едва сега погледнах към жената.
Бе мокра и изплашена, горката.
Бе руса, гола, млада и красива.
По всичко си личеше - самодива!
Трепереше от хлад или от страх.
И аз във дрехата си я завих
и на гърдите си я приютих.
С сърца, едно до друго прилепени,
един от друг с дъха си упоени -
така измина повече от час.
И топлинката грабна връх над нас!

Ефирна и неземно бе красива,
но се оказа, че и тя е жива
и истинска жена - от плът и кръв.

Не беше нужно аз да искам пръв –
с такава всеотдайност ме привлече,
че нямах сили сили да се сдържам вече:
под себе си със нежност я положих
и цялата си обич в нея вложих.
Открай докрай с целувки я покрих!

О, туй не може се описа в стих!
Не съм се любил със жена такава!
Тя беше като риба на жарава!
При туй,
наместо да ме обезсили,
преливаше във мене нови сили!

Накрая облекчена, доверчива,
прилегна на гърдите ми, щастлива,
а аз до нея – двойно по-щастлив!

Едва когато призори зората
в карминено обагри синевата,
и грейна златокосата зорница,
но беше още тихо, спяха птиците,
в обятията на съня потънах.

А тя в съня ми нежно ме целуна.

Аз, на целувката й да отвърна,
понечих със ръка да я прегърна,
но в миг се сепнах – никаква я няма!

Веднага рипнах! Божичко, къде е?
Защо така ни раздели със нея?
Затичах към вирА - натам я няма!
Затичах се обратно – пак я няма!
Погледнах успоредно на реката -
но липсваха следи върху росата!

Тогава нещо сякаш ме осЕни
да вдигна погледа си и над мене.
И я видях – зависнала отгоре!
Почти като админката Аврора:
с крило на ангел, със косите руси!
Усмихна ми се със усмивка звездна,
и във небето мораво изчезна!

Аз няма да забравя тази нощ!
Великолепна, славна нощ! Разкош!
И дивна, и геройска, и щастлива!

Природата си в нея проявих!
И звяра – злата вещица – убих,
и със последната се любих
самодива!

И оттогава
няма баби Яги!
Които казват, че са баби Яги,
са само стари баби със тояги!

За жалост,
самодивата и тя
завинаги в небето отлетя!

И оттогава няма самодиви –
вълшебни, верни, предани и чисти!

Които днес
се казват самодиви
и в сайтовете често
бродят голи,
в косите си със шноли са заболи
и по пакетче със презервативи!