С топлина на смокиново лято...

Автор: jurasik55
Дата: 13.10.2007 @ 12:18:23
Раздел: Есета, пътеписи


Приятно е наистина да усещаш...
Наистина е приятно да усещаш топлината на смокиновото лято, вплетеният мирис на грозде и кестени, на натежалите спомени, особено когато се чувстваме заедно с тебе, моя любов...
От бръчиците покрай очите ни вече се вият ята на потъмнели птици, от устните ни, недоизказали още всички съкровени слова на света, се поражда лека милувка, зараждат се лунни лъчи и непознати съзвездия. Държим се за ръце – топли и вечни, с мирис на близост и следобедни прегорели треви, които очакват от нас още нови сътворения и светове...
Държим се за ръце, дланите са влажни, желаещи, но и двамата се питаме: докога ще бъде така?...
И аз, умиротворен вече от личната си издържливост, за да ти доставя удоволствие, отново започвам да се лутам ли, лутам, да бягам пак по утъпканите вече от времето купчини от изсушени спомени, сред мириса на стара дъбова гора... Сякаш времето, което сме сътворили досега няма никакъв смисъл – малки и усърдни навици на обикновения живот...
Иска ми се да те погаля и успокоя, че всичко ще си бъде по старому, че лешниковите реки на косите ти ще си останат все такива, че ще продължим да събираме все така космическия прах на далечни луни и съзвездия, а вътрешно , без да усетя, съм започнал да се питам: наистина, докога ли ще бъде така? Докога?...
Върнах се назад, когато създавахме заедно нощната постеля на първата ни и единствена любов. Там някъде във времето за пръв път усетихме благородната истина за произхода на страданието, което води към възраждане. За пътя към красотата, макар, чи и двете са толкова сладки усещания...
На лекият морски ветрец и закъснелият мирис на смокиновото лято...
В такива моменти в душите ни е звънвала камбаната на внезапна тишина, когато дъхът на лятото залива с вълните си своите любими плажове, когато не ни остава нищо друго, освен да приседнем отново сред спомените и да изстрадаме още веднъж красотата на сътворението. Разбираме, че се намираме на прага на някаква неописуема граница, заветна, като ново раждане, пълни с усещане за топлина и щедрост.
Изгревите, дългите неспокойни нощи са неизменните спътници към предверията на духа, неподвластни на времето – неизменни кръговрати, чрез които обуздаваме себе си, откриваме силата, която да ги приеме в нас. Сила, неподвластна на времето и възрастта...
И сред всичко това е само сиромашкото лято на вечната младост на душата, залезите по склоновете, на отшумели лозя, на орехови градини, сред които изгрява призрачното сияние на творчеството... То винаги отнася нещо от нас и после, когато го подарим на хората, и му махаме с ръка запоздрав с бялата кърпа на неосъдената за сбогом любов, се появява краткия трепет към появилите се нови сезони...
После трябва да мине доста време, за да се престрашим и отново седнем пред белия лист хартия...
Защото, когато нещо се появи в душите ни, то вече е осъдено от космическия вятър да го отнесе със себе си – луд и безкраен, сред неведомите пътища на житейските ни епизоди, пред които можем само да се преклоним...


Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=74917