Вода и вино

Автор: Pitagor
Дата: 13.10.2007 @ 13:16:42
Раздел: Разкази


Момчетата на входа, облечени в строги черни костюми, дълго време те оглеждат, сверяват ти паспорта, обаждат се на някого по телефона и, ако рекат да те пуснат, едно от тях тръгне мълчаливо да те съпровожда. Изкачи те с асансьора на третия етаж, прекара те по дълъг, ама много дълъг и широк коридор, а ти си малко притеснен, та нямаш време да обърнеш голямо внимание на картините по стените и само ще забележиш, че барем една е рисувана от Майстора... Момчето бърза, ти подтичваш след него, а като прекосите коридора и едно просторно фоайе, то изведнъж се дръпне и останеш сам пред широко отворена врата. Срещу теб стои млада хубава жена, ама много млада и много хубава, гледа те право в очите и се усмихва: “Заповядайте! Кафе или чай?” Смотолевиш нещо, пристъпиш напред, а тя отваря друга, още по-широка врата и вика: “Моля, заповядайте!” Вече няма мърдане – щеш-не щеш, влизаш в кабинета на министър-председателя!...
В момента той разговаря с някого по петолъчката, само ти махне да седнеш и да почакаш малко, та можеш спокойно да разгледаш стаята. В дъното – голямо резбовано бюро. Зад бюрото – шкаф, кажи-речи колкото цялата стена, с тук-там някоя книга по него и един спрял старовремски часовник, сигурно спомен от предишен обитател на кабинета. До шкафа има място колкото за една тясна, едва забележима врата. По-късно разбрах, че тази врата е за бързо евакуиране, при нужда... Вляво са прозорците, през тях спокойно можеш да помахаш на президента отсреща и висока дълга маса, с много столове около нея. Тук са и японският телевизор с вградено видео и съвсем до него, чудно – руското портативно радио “Селена”... Вдясно – гардероб и ниска, продълговата, също резбована масичка, край която са наклякали диван и четири фотьойла, облечени в светлобежова дамаска...
Та винаги, когато дават по телевизията кабинета на министър-председателя, аз победоносно поглеждам жената:
- Ето, точно на оня фотьойл, дето сега седи еди кой си от еди коя си държава, съм седял и аз и съм си пил спокойно кафето!
- Да, бе! – казва тя – Кой знае колко пъти чистачката е сменявала местата на фотьойлите, та баш на тоя може и да не си седял!
Брей, за това наистина не бях помислил!... Но иначе за кафето е вярно, защото, когато се разчу, че Димитър Попов е станал министър-председател, ние – тримата от временната управа на общината, веднага решихме, че е дошъл моментът да направим чудесии за родния край! Та може ли кулчанин да е начело на държавата, а ние да стоим със скръстени ръце и да не щипнем допълнително някой лев от нея? Един направи град от най-загубеното село, та ние ли?...
Изчакахме да минат няколко дни, за да има човекът време да си нанесе багажа на “Дондуков” и една заран, рано-рано, обесихме носове пред Министерския съвет... Димитър Попов ни прие, тогава кафето беше кът, та като ни попита секретарката какво ще желаем, веднага си поръчахме по едно двойно... После се разположихме около оная масичка и се разговорихме за наши си – кулски работи. По едно време човекът попита:
- Кое за Кула сега е най-важно?
- Абе – надпреварвахме се ние да му обясняваме – най-много патим за вода! От три-четири години се строи новият водопровод, ама сме стигнали само до втори подем и никакво мърдане повече! Не стигат пари!
- Напишете – рече той – едно писмо до министъра на финансите, ама да се мотивирате като хората, защото в днешно време е много важно човек да умее да се мотивира! А аз ще видя по какъв начин да помогна!...
Така и направихме. Щом се прибрахме в Кула, веднага седнахме и писмено обяснихме на финансовия министър как в града не достига вода за пиене, а камо ли за миене и пране, какви големи опашки се правят на Селския кладенец и при бунара на Методи Михайлов, щото е близо до блоковете и колко много ни псІва населението, че уж сме някаква временна управа, а нищо не правим по отношение на водоподаването! Писахме му и за това, че на всичко отгоре не работят и асансьорите, при нас не е като в Министерския съвет, та ако той живее тук в гарсониера на осмия етаж, бая зор ще види, докато принесе на жена си две кофи вода, та да го опере!... Е, не му писахме за оня случай с предишния кмет, дето му се обадила анонимно една жена и го попитала: “Ти, кмете, къпани ли обичаш или некъпани?” “Къпани, къпани, разбира се!” – отговорил той сериозно. “Е щом обичаш къпани, пускай водата!”... Накрая искахме от министъра на финансите ако не петнайсет, то поне четиринайсет милиона, толкова ни трябват за водопровода за тази една година, през която ще сме във временната управа...
Няма да си кривя душата, отпусна ни човекът десетина милиона допълнително, та успяхме да завършим един междинен резервоар от десет хиляди кубика... Ама след две-три години някой се сетил, че може да мине без този резервоар, само трябва да се сменят помпите на кладенците с по-мощни и по-скъпи, преправили проекта и се оказа, че май ние – временната управа, закопахме тия пари в земята... Само че тогава това не го знаехме и си мислехме, че сме направили кой знае какво... Ето така!...
За краткото време, през което Димитър Попов беше министър-председател, а ние – временни общински управници, влизахме при него още няколко пъти. Момчетата на входа и секретарката ни опознаха, та ни пускаха сами да се разхождаме по асансьора и оня коридор на третия етаж. Даже си позволявахме да разглеждаме картините по него...
Един път ходихме и у тях – трябваше да доискусурим някои работи около предстоящата земляческа среща с кулчаните, живеещи в София. И по едно време Димитър Попов ни рече:
- Момчета, знаете ли, че трябва да спасяваме положението!
После ни разказа, че преди време бил на официално посещение в Гърция и там провел разговори на четири очи с техния министър-председател Константинос Мицотакис. Вечерта, както си му е редът, домакинът дал, как се казваше онова..., коктейл в чест на високия български гост. Тогава го попитал: “Господин Попов, какво вино предпочитате – бяло или червено?” “Аз пия червено.” – отговорил скромно нашият. “А какво червено желаете да сервират – калифорнийско или френско?” Що му трябвало на Димитър Попов да рече: “Абе, каквото и да е, щото няма по-хубаво от червеното кулско вино!” “А какво е това червено кулско вино?” – заинтересувал се Мицотакис, сигурно бил любител на вината. Разбрал Димитър Попов, че допуснал груба грешка, ама нямя накъде. “Ами, рекъл, моят роден град се казва Кула и там правят много хубаво червено вино!”... “Няма да забравя – казал домакинът – и като отида в България, непременно искам да опитам от това вино!”
Та сега дошло време Мицотакис да върне визитата и, което е най-важното, обадил се по телефона и поръчал – след като си поговорят за техните министър-председателски работи и трябва да хапнат и пийнат, на масата непременно да има и червено кулско вино! “Ама аз не съм прескˆчал до Кула!” – опитал да се измъкне нашият премиер, но Мицотакис се учудил: “Какво има да прескачаш до Кула, та ти си министър-председател, изпрати някого и готово!”
- Та, момчета – повтори Димитър Попов – спасявайте положението, защото ще се изложим пред човека! Трябва да намерим няколко бутилки хубаво вино от Кула!
- Как да намерим – казахме ние – като знаем, че нашето вино си го правим от диво грозде – чер от˜л, бял от˜л и тук-там някоя чепка вяла. Малко са хората, дето гледат питомни сортове и въобще дали има някой от тях, който умее да прави хубаво червено вино... Що не вземем гъмза от Ново село, па да я представим за кулско вино?
- Дума да не става! – рече министър-председателят – Това за нас е въпрос на чест, затова идете при Ваньо Калюча, знам че има хубаво вино, защото с него сме приятели от детинство и ще даде колкото искаме. А като дойдете за срещата, ще ми го донесете!...
Нямаше време, земляческата среща беше след три-четири дни, затова, щом се върнахме, отидохме при Ваньо Калюча. Така и така, казахме му, Димитър Попов заръча да ни дадеш от твоето вино, че Константинос Мицотакис ще му идва на гости другата неделя. “Знам, отговори той, Митко ми се обади по телефона, нали с него сме приятели от детинство, та съм му приготвил две туби по пет кила!”...
Взехме ние виното и го дадохме на Владо – домакина на общината, дето работеше на половин щатна бройка, да го разсипе по шишета, да затвори с коркови тапи и да сложи бутилките в някой хубав кашон... Добре ама, рекохме си, как така ще сервират на двама министър-председатели голи бутилки? И откъде ще се разбере, че това вино е от Кула? Затова извикахме Велко – художника на читалището и го помолихме да изрисува етикети, на които непременно да има КулЈте, един грозд и да пише на френски – “Vin rouge de Koula” – червено кулско вино... Велко си игра две денонощия, прие момчето много присърце задачата, изряза от стара рентгенова снимка буквите, КулЈте и грозда и като работеше главно с китайски четки и пулверизатор, направи етикетите като фабрични!...
Ето така!... След ден беше срещата в София, та закарахме виното на Димитър Попов и какво е станало после – не знам. Неговият мандат, както и нашите, беше кратък, та много скоро пътищата ни се разделиха... Вярно, че след това го виждах още един-два пъти, ама не се сетих да го питам харесало ли е на Мицотакис червеното кулско вино... Но от цялата тази история никога нямя да забравя думите на Владо домакина, които той каза на Велко художника, докато лепеха етикетите:
- Абе, Велко, ами ако оня човек хареса виното на Ваньо Калюча и рече да си поръча цял тир, бутилки и вино някак ще намерим, ама ти какво ще правиш, докато нарисуваш етикетите – не знам! Голям зор ще видиш!...

И може би тук – накрая, ти, читателю, ще попиташ: “А какво, все пак, стана с водопровода?” Е, от тогава минаха осем години, та напредва, приближава се към градчето, но водата му още не се вижда! Сигурно, за да довършим пустия му водопровод, някой друг кулчанин трябва да стане министър-председател! И ако искаш да ти кажа, ама ще си мълчиш, няма да биеш барабана, имаме си вече готов човек, само трябва да мине малко време!...

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=74912