ХуЛите - Разстрел

Септемврийската нощ беше светла и тиха. Рядко, при случайното докос -
ване на стоманената цев на карабина до месинговата тока на войнишки колан или до друга цев, се отронваше звън, но след заглъхването му тишината ставаше още по-плътна, почти осезаема. Звънлива тишина, помисли си слабичкият подпоручик с юношеско кьосаво лице. И светла... Светла и звънлива тишина...
     На двадесетина метра пред взвода стоеше изправен осъденият на смърт.
С дясната си ръка – по-здравата от двете, държеше войнишка манерка и пиеше бавно последните глътки живот. Зад разкрачените му боси крака тъмнееше ямата. От мястото си подпоручикът не я виждаше цялата, но я з н а е ш е (нали през цялото време беше стоял т а м ) – беше тясна и плитка. Другояче не можеше и да бъде – в тоя край, където камъните бяха повече от тревите над тях.
     Трябваше да бързат – на изток хоризонтът просветляваше, и причината за това не беше сиянието на огромната бяла луна, а приближаването на новия ден.
     Подпоручикът вдигна ръка и почти физически усети погледите на войниците върху себе си. Повечето от тях бяха селски момчета, плашливи и несигурни в себе си. Доскоро се забавляваше, наблюдавайки ги как с неравна походка пресичат широкия казармен плац – сякаш вървяха след плуг и се препъваха в разораното.
     – Равни-и-и-и-ис! Мир-р-р-р-но! За стрел-ба! – гласът му прозвуча неестествено тънък, почти детски.
Изненада го не той, а осъзнатото в този миг нежелание да подражава на
издигнатия от него в кумир още от първия ден на назначението му едър и безцеремонен полковник – комендант на гарнизона и съученик на баща му от военното училище в София.
     Нестройно изтракаха затворите на карабините, после дулата им се повдигнаха и насочиха напред.
     – Огън!...
     Точно в този миг осъденият запя. Подпоручикът замря.
     Думите излизаха глухи и неясни от разбитата уста с изпотрошени зъби, но той и не се опитваше да разбере смисъла – слушаше дрезгавия глас и накъсаната от хрипкавото дишане мелодия.
     Една мисъл внезапно прониза съзнанието му – войниците стояха м и р н о не пред него, не и пред силата на издадената от него заповед, не и пред осъдения.
Войниците стояха мирно   п р е д   песента.