ХуЛите - Там, накрая на белия ден

Ти свириш на лютня и пееш,
грабваш ритъма на сърцето ми.
„Чуваш ли ме, бистри са мислите ти, мога да ги усетя”-
онези произведения на изкуството, онези малки артерии,
за чийто автор не попитах.
Магарешките ми възприятия не могат да те оскърбят.
Звъни, всичко звъни по законите на звука,
а аз крещя с цяло гърло и той се обезгласява.
Ти държиш звука, събираш солта от тишината и можеш да я напишеш.
„Слаба е песента, ми казваш,
пей тихо да те разбера, да събудиш музиката в мен.
И замени преглътнатия тон с любимия!”
На възраст съм да познавам знаците, написаните са хладки като водата,
има лава, гореща лава, не става да я докоснеш с ръце,
има мирис, цвят на лавандула, дори и вятъра на може да го скрие,
и онзи звук, който събужда лавина.
Не ги познавам, но ти не отпускай небрежно свободните струни,
да разстроиш слуха на безразличните,
и онзи звук от гръм на чаши „Да живее!”.
Там, накрая на белия ден.

Там, накрая на белия ден, сред шибоите,
водни кончета проблясват в угасващото око
и пеят последните минути,
смее се водата наоколо, угасваща под окото,
и, ломотейки неразбираемо, обагня се в пересто-купести облаци.
Играе на сляпа баба, любителка на гъделичкащото гъмжило,
насипала току-що издоено мляко от делвата си, скрила света,
търкаля хляба по гъсеничената верижка, дето я свързва с небето
и пътува бавно с билета на стария й джобен часовник ... с ръка на сърце.

С ръка на сърце, с ръка на сърце те заклевам,
да ме намериш преди да е свършила песента,
да се покажеш преди превързаните ми очи силно да пожелаят да докоснат очертанията,
непостоянна съм като солото на маковете,
не намирам смисъл в лекарството, то ме изтощава повече от уплахата,
непохватно разкъсвам мъха на съзвездието край мен,
животът е достатъчно уморен да размаха криле,
усили до последно възможното,
запиши ме по памет, преди да се удавя,
изпреварвай ръцете си, за да стигнеш моя вариант,
защото само ти превръщаш четвъртините ноти в плач
и грабваш сърцето ми, докато свириш и пееш.
Там, накрая на белия ден.