ХуЛите - Напук

Животът – крехък похлупак
от стъклени надежди
над тялото ми висна пак
и взе да разпорежда:
“Къде си хукнал, я се спри!
Виж, пясъкът изтича!
На друг е време да гори
по твоето момиче!
Умираш, виждам, от любов –
многовековна рана –
същински някой Мелихов
по някоя Оксана…
Или Ромео, Радамес
и Парис, и Отело…
И като Хамлет търсиш днес
сърцето на Офелия…
Я се стегни и погледни
на що си заприличал!…
За друг са отредени дни
до твоето момиче!…”
И пак животът – похлупак
накриво ме поглежда -
напукан, зъл, ми дава знак
да не тая надежда.

Но аз – напук – оставам тук –
до моето момиче,
защото знам – не може друг
така да го обича!…