ХуЛите - И все пак

        Вълчо Кальовеца се събуди внезапно.
        Не знаеше по каква причина, но като че ли от дълбините на съня му все още звучеше, малко провлечено и глухо, гласът на учителя Стоян Томов. Дали го викаше за нещо, или го канеше да излезе навън, не разбра.
        Ослуша се, но освен равномерното дишане на жената до него, не чу нищо друго. Така ми се е сторило, помисли той и в същия момент усети с притворените си клепачи светлото петно на прозореца. Сигурно доведеният му син Лазар се прибира от чаршията, не е успял да отключи вратата, нали все заяда и е светнал с прожектора, та да ги събуди. Внимателно отвори очи и веднага се успокои, защото в ъгъла на стъклото видя месечината, която, като голяма сребърна петолевка, бе кацнала на сливата в двора.
        Вълчо Кальовеца отметна завивката и стана бавно. Не искаше да събуди Петкана, но суха дъска от леглото скръцна и тя се размърда. Погледна към нея. Втората му жена бе по-млада и къде-къде по-едра от него. Едната и гръд неспокойно бе напуснала нощницата и блестеше ослепително на лунната светлина. Гледката му хареса и позната мисъл парна мозъка му, но се отказа, защото усещаше, че нещо странно става в момента. Нахлузи гумените цървули на бос крак и излезе навън.
        Беше светло и съвсем тихо. Толкова тихо, че ушите го заболяха, докато се напрягаше да долови някакъв звук.
        И тогава видя тиквата. Оная стара тиква за вода, която помнеше от детинство. Беше я направил баща му, голяма и лъсната, с хубава вита дръжка и запушалка от лешниково дърво. Баща му отдавна си замина, лека му пръст, но тиквата остана...
        Един ден от София му дойде на гости кулският художник бай Райко. Доведе някой си Стоян Венев, бил голям майстор в рисуването, особено на коне и поиска Вълчо Кальовеца да ги почерпи с вино, ама от тиква и да ги псува много...
        Вълчо Кальовеца веднага започна с псуването, не чака да го молят втори път, но когато отиде за вино, на връщане от подрума, хлъзгаво ли беше, дръжка ли се изплъзна, без да ще изпусна тиквата и тя веднага почервеня, сякаш се срамуваше от нещо. После пиха с кана, е, не беше така сладко, както от тиква, но пак се напиха, особено Стоян Венев. Той много хареса виното и по тази причина нарисува на домакина един кон за спомен. Само че беше забравил в бързината да му сложи атрибутите, та се наложи Вълчо Кальовеца да му прави забележка и тогава Стоян Венев веднага дорисува и атрибутите на коня, защото иначе приличаше на кобила... На тръгване бай Райко върза тиквата на сливата в двора, та да се знае кога са му идвали на гости, а и счупеното, рече, носи щастие! Какво ти щастие, искаше да каже тогава Вълчо Кальовеца, нали след два дена ще дойде от Новоселци Петкана, новата му жена, заедно с двете си момчета от първо венчило!...
        Само че бай Райко не ги знаеше тези работи, а върза тиквата на външен клон, та всеки, който мине по улицата, да я види – хубава пукната тиква, боядисана с вино от чер отел...
        А сега тя висеше отвътре, гледаше към двора, или по-точно право във Вълчо Кальовеца като че ли гледаше и сякаш му се усмихваше с пукнатата си уста. Той се приближи до сливата, люшна тиквата, огледа клоните и се убеди, че никой нищо не е пипал, а като че цялото дърво се бе завъртяло някак си...
        И изведнъж се сети. Беше отдавна, сума години са минали, откакто младият тогава учител Стоян Томов изнасяше в читалищния салон сказка за Земята и небесните светила. Салонът беше претъпкан с бабички, сред които гордо седеше поп Лило, а от балкона момчетата от горните класове парадираха пред момичетата с току що наболите си мустаци... Учителят говореше разпалено, но точно когато обясни, че Земята е набучена на ос, около която осъществява своето въртеливо движение, Вълчо Кальовеца – прислужник в читалището, се провикна:
        - Ай, Стояне! Що го не изпсувам на фамилия кой лъже? Ти знаеш ли, Стояне, че преди седем-осем години бай Райко, оня – кулският художник, закачи на сливата ми в двора, откъм улицата, една стара тиква за вода! Та, ако земята се върти, тиквата барем един път би се обърнала към двора, ама не ще!... И друго! Щом земята се върти, що не вземе моят празен кош да се премести у Бисови, а кошът на Бисо, дето винаги е пълен с кукуруз, да мине в моя двор?
        След тези думи бабичките и поп Лило ръкопляскаха много, учениците от балкона неистово свиреха с пръсти, а учителят Стоян Томов така и не можа да обясни на кулското население дали Земята се върти или не!...
        “Май че обърках нещо на оная сказка, рече си Вълчо Кальовеца, докато продължаваше да люшка пукнатата, поизбеляла вече тиква. Само че аз тогава споменах нещо и за коша на Бисо, що не ида да проверя!”
        Отиде в ъгъла на двора, там, където беше тяхната паянтова стопанска постройка и се вцепени. Кошът на Бисо, иззидан с дялан камък и здрава макрешка тухла, претъпкан с кукуруз, стоеше гордо пред него, а оттатък оградата, у Бисови, се долавяха очертанията на килнатата плетарка, останала още от дедите на Вълчо Кальовеца.
        “Брей, не можеше да повярва на очите си той, ще трябва още довечера да ида в кафенето, дано срещна там учителя Стоян Томов, та да му кажа веднага, че не съм бил прав тогава, когато му развалих сказката за земята и небесните светила с моите глупави приказки!”
        А когато тръгна да се връща, докато прекосяваше двора, в главата му непрекъснато се боричкаха представата за топлото тяло на Петкана и една натрапчива мисъл – “И все пак тя се върти!”
        Вълчо Кальовеца се събуди внезапно...