ХуЛите - Случка

В долните редове става дума за невероятно банална история, ама толкова банална, че може би не трябва да си губиш времето с нея, читателю. Но тъй като съвсем наскоро тя се случи на един много близък приятел, няма как, ще я разкажа…

“Трябва да се окъпя тази сутрин!” – беше първата мисъл, която промърда в главата му, щом се събуди. Усещаше се чудесно и имаше особено настроение, затова бързо реши, че днес непременно ще се случи нещо важно.
“Сигурно най-после ще допиша оня проклет разказ, дето ме мотае година и половина. Вече знам как ще завърши всичко… Два дни след като излиза от болницата, в един мъглив и студен есенен ден, малко преди обед, главният герой пристига в селото на Красимира, защото иска да я намери и да и зададе последния – двадесети въпрос, от който ще се разбере краят на цялата история… Влиза в първото попаднало му заведение, нали от предишната вечер не е слагал нищо в уста, а и, ако може, да поразпита този-онзи къде живее Красимира. Вътре обаче е празно, само пъргавият съдържател – дебеланко току зад тезгяха потропва с тенджерите си в очакване на посетители. Той, изглежда, може да чете мисли, защото веднага предлага на героя малка гроздова, чаша чай и гореща агнешка супа, без да го познава… И така нататък… Море, ще го напиша и оттам ще мине!…”
Скочи от леглото толкова бързо, че даже се учуди, защото преди месец навърши петдесет и седем и от известно време отбягваше резките движения.
Включи микровълновата печка – в нея кафето ставаше бързо, а и от няколко години използваше малка хитринка – накисваше кафето още вечерта, преди да легне и сутрин само го подгряваше… Първото сипваше в малка чашка с позлатен ръб и отчупена дръжка и го пиеше бавно, колкото две цигари време…
Изведнъж се сети за Матьо и се усмихна. Французинът, с когото се запозна случайно, от време-навреме му идваше на гости. Спеше много и ставаше късно. Влизаше в кухнята с дългия си кариран халат, кимваше с глава за добро утро и казваше: “Жордан, ън пти кафе, сил ву пле, сан сюкр!” Глътваше горещата течност прав, почти на един дъх, изпиваше по същия начин чаша студена вода и веднага се пъхваше първо в тоалетната, а после в банята. Къпеше се дълго, само със студена вода, а когато излезеше, къщата изведнъж се изпълваше с някакви странни и непознати, но много приятни миризми, сякаш гостът бе напъхал в банята цялата френска парфюмерия…
Веднъж Матьо доведе със себе си трима приятели. Първата сутрин домакинът стана много рано, за да успее да приготви закуската, но докато четиримата се изредиха в банята, дойде обед и закуската пропадна… Стояха в градчето близо седмица. Харесаха всичко – старините, яденето, виното, но най-много харесаха жените! Ако ще, казваха, цял ден да стоиш на площад Пигал, докато ти се преклечат краката, няма да видиш толкова красавици, колкото в това малко градче ще погалят окото ти само за четвърт час!…
Кога ли ще го поканят да прескочи до Франция? Нали му обещаха!… Той не знаеше защо, но от дете таеше в себе си много странно желание – да иде един ден в Париж, първо да мине през Лувъра, за да се убеди, че Джокондата наистина съществува, после да се качи на Айфеловата кула, да издебне момент, когато никой не го гледа, и да заплюе от най-високото този проклет и ненаситен свят, след това спокойно да се прибере в градчето и да става каквото ще…
Реши да опита онова, което правеше Матьо, затова изпи кафето на две глътки и влезе в банята. Пусна от душа само студена вода, но бързо се отказа – та коя нормална глава на тази възраст ще се подлага на излишни и неразумни мъчения?… А когато топлите струйки взеха да го гъделичкат по застаряващия, но все още щръкнал корем, си рече:
“Не, не! Съдържателят на заведението не бива да бъде нисък, пъргав дебеланко, а висок, слаб, леко прегърбен и много подозрителен човек… Всъщност, защо мисля за разказа, като днес няма да пиша, нали в десет имаме среща за вестника!…”
Вестникът на градчето правеше някакъв юбилей и го бяха поканили да подбере творения на тукашни поети за специалния брой.
“Стиховете на онова момче са добри – усмихна се той с мократа си мустаката и брадата уста – почти е изучило занаята, ама защо от казармата до сега, вече десетина години, не е написало нито ред – не знам!… Дано не стане нещо, да се изложим… После трябва да ида до колибата на Ваньо Гърка. Нали му обещах да помогна при пръскането на меда! Пръскането не е кой знае какво, ама сам човек трудно се оправя с десетина кошера, а тази година пашата е добра. По друго е, ако има кой да ти разпечатва питите, макар че и разпечатването на питите е бамбашка работа… Дано не забравя да налея два литра вино от червеното, защото Ваньо много го обича. Като пийне три-четири чаши, едното му око мръдне встрани, другото остане на място, та като гледа някого, не може баш да го фокусира и веднага започне да разказва как, докато бил на работа в Либия, тайно варил ракия от доматено пюре и развалени портокали…”
Отвъртя малко лявото кранче. Струйките от душа изведнъж станаха по-хладни, по-силни и много по-приятни. От кога не беше се чувствал толкова добре! Май от младини, защото напоследък се къпеше по навик, само защото трябваше да сменя дрехите си… Но сега беше друго! Мозъкът равномерно бълбукаше в главата му, като водата, която се сипеше върху него, а когато погледна в огледалото, почти се сепна, защото видя образа си съвсем ясно без очила.
“Все още те бива, байо!” – каза си усмихнат, пое въздух, дръпна корема навътре, вдигна ръце, направи мускули и намигна на оня отсреща…
“Само че преди да отида до Ваньо Гърка, трябва да мина през пощата.”
Вчера му се обадиха, че има да получава някакъв пакет от Англия. Сигурно онова наше момче, дето е женено за шотландка и живее на пъпа на Лондон, се е сетило за него, защото той наскоро му изпрати по човек и втората книжка, която написа…
“Дали ще успея да издам още една?… Вече имам няколко готови разказа, в момента пиша други три-четири, само оня дето ме измъчва – с Красимира!… Абе, май си е най-добре съдържателят да е нисък, дебел и много пъргав! Нали преди месец ходих до морето по работа и там – в една закусвалня – го видях точно такъв, все едно че е нарисуван! Защо да измислям, като мога просто да го сложа в разказа там, където му е мястото и той да лепне за сюжета като истински!…”
Спря водата, взе голямата, позагубила цвят хавлиена кърпа и се три дълго, толкова дълго, че на места кожата взе да го наболва. После уви кърпата около кръста, хвърли последен поглед в огледалото и излезе.
Седна на масата в кухнята, без да се облича. Кафето за втората чашка бе все още топло. Наля го бавно и почти машинално, защото не мислеше за това.
“Боже, само трябва да внимавам да не пийна повече при Ваньо Гърка, че той непременно ще принесе ракия с пресния мед, нали наскоро опече два казана сливи! Как забравих, че Наш Мишко ме помоли да мина довечера към него… И той, като всички, си вкарал кабел, ама говорът на някои програми бил слаб, а и картината – никаква, та трябва да му донастроя телевизора…”
Обърна се и погледна часовника на етажерката зад него.
“Осем без пет. Имам време! До девет и половина ще пиша! Може и да го довърша, проклетия разказ!”
Посегна, взе от диванчето голямата черна тетрадка, тя винаги стоеше там, да му е под ръка, и я разтвори на страницата, отбелязана с химикалка. После внимателно прочете последните редове, които бе написал, усмихна се доволен и за прав път от сутринта посегна към цигарената кутия…
И точно в този момент аортата му, онази изморена, изтъняла и издута като детски балон аорта, се пръсна.
Не разбра, че умира. Само в отиващото си съзнание блесна началото на последната му мисъл:
“Какво става? Май…”
А в отсрещната къща, току през улицата, в просъница проплака бебе…