ХуЛите - Докато пада вишневият цвят

За такива неща си мислех през една хладна октомврийска вечер, изпълнена с шум на падащи листа и вятър, когато веднъж вървях безцелно по тихите крайградски улички. Светлината на самотните лампи се плискаше по оградите на ниските къщи, бягаше сред приютените сенки на дърветата. Земята и въздухът бяха напоени с близкия мирис на зима, на сън. Далече вляво морето шумеше като забравена обич, но в този миг наблизо се дочу музика и както ми се стори, в песента се разказваше за отминали младежки пориви, за изгубена вяра и чисти надежди.

Спрях се, неспокоен от обзелото ме неясно и внезапно чувство, че някъде преди много години бях чувал тази мелодия. Гледах светлината, която се процеждаше изпод малките жълтеникави прозорци на близката къща, гледах как вятърът люлее клоните на влажните дървета, а песента все ме връщаше някъде сред онова време, вече полузабравено и нежно, което сега отново напомняше за себе си.

Наистина колко хубаво беше тогава, когато всеки го зовеше хоризонта, желанието да върви напред, да усети соления полъх на морския бриз по лицето и трепета на палубата под краката. И макар че един живот не винаги стига за всичко, тогава между родната къща и близките очертания на Йокохама лежеше почти цялата земя.
Отначало не го знаех, дори неизвестното плашеше и привличаше с еднаква сила. Прекалено много бях слушал за тази страна, пълна с електроника и чистота, със стари неизменни традиции и техническо бъдеще.

После всичко сякаш се поуталожи...

Колата на местния културно-информационен център се понесе по дългите безкрайни улици, а асфалтираните платна започнаха да се редуват едно след друго през дъгообразните извивки на кръстовищата и спретнато сивите възвишения на надлезите. На предната седалка до шофьора седи Рейко - представителка на центъра. Колата бавно спира далеч пред вратите на Джоренджи - една от най-известните декоративни градини в града.

Денят вече звъни в прозрачния въздух, наоколо е толкова тихо, че се чуват да пърхат крилете на непознати птици. По светлото, топло и измито небе пътува само едно бяло облаче. Сънливо и тихо поточе рони тежки бисерни сълзи край хилядолетните камъчета. Допуснати във въздуха като стремеж клони на вишнево дръвче, цялото обсипано с бели цветчета...

Рейко гледа през тъмните си дръпнати процепи на очите цялото това изобилие от природно блаженство под безкрайната игра на златното слънце с онова вътрешно и прикрито тържество на духа, което вече се е научило да разбира и осмисля притегателната сила на вечното и красивото.

Но, докато бавно пада вишневият цвят от малкото дръвче и аз се опитвам да прекрача в нейния свят, започвам да се питам? Дали и ние ще успеем да запазим или възстановим нашата земя, на която сме се родили, дали ще възродим в нашите деца такова преклонение пред природата, така че ония, които ще дойдат след нас да ни благославят.

Рейко мълчаливо ме гледа и сякаш в очите й се откриват нейните мисли. "За да може човек да се научи да усеща етиката на природата, трябва да стане част от нея, защото тя е вътре у всеки и между външното и вътрешното не съществува разлика. В този порив е сърцето на всеки японец и затова успява да преодолее всички човешки препятствия. Тази морална геометрия дава възможност после да се разграничи доброто от злото, любовта от омразата, живота от смъртта."

Наблюдавах Рейко и сякаш започнах да разбирам, че освен заобикалящия ни свят колко много изящество и скрита тайна може да притежава и приведеният поглед на една красива жена, и лебедовата извивка на нейната шия, ослепително бяла край смолистите прави коси. Усещах я покорена и отдадена на своето кредо, че всичко, което прави, точно така трябва да се случи.

Нима животът бе само капчица роса или вишнев цвят, който пада от дърветата?

Гледах Рейко и слушах как камъните край нея растат сред човешките сенки на миналото, слушах шепота на пролетния вятър край самотното дръвче, което ронеше цветовете на времето, и без да знам защо, ме обзе една непреодолима тъга.

Рейко ме изпрати до пристанището и докато се сбогувахме, от радиото на колата се донесе тъкмо тази мелодия, която сега, неспокоен и далечен, дочух край тъмнината на ниските къщи.
Жълтеникавите прозорчета все така уютно плискаха откъслечни снопове от светлина, а зад студените сенки на октомврийските дървета вълните на морето бяха станали сърдити и строги и вече цяла зима крайбрежната ивица нямаше да заспи от тях.
Продължих по улицата пак с онази вяра в безкрайността на всяка младост, а зад мен останаха само мътните, продухани от вятъра улични лампи, и оградите, и есента...