ХуЛите - Носачът

- Какво е това, о премъдрий Мукава? Защо си яхнал този човек?
- Дълго е за обяснение, о премъдрий Ръкав. Спасих майка му от болест и той пожела да ме носи цял живот на гърба си. Много е удобно.
- По-удобно от магаре?
- Ами да. Може да се катери по отвесни скали по-добре от коза. Може да ме чеше по гърба, като ме засърби... Пък и така повече народ се събира. Работата ми потръгна, откакто го яхнах. Хората се дивят.
- Хехе, хитрий Мукава! Откога не сме се виждали!
- От близо три години, май...
- Е, как?
- Ами....
- Аха! А аз.
- Еееее, браво! Ще!
Мъдреците вече говореха по работа и се разбираха от половин дума.
Побъбриха си така половин час.
Мукава пое към близкото село. Имаше няколко нерешени казуса от битово естество и кръщене, за което научи от Ръкав.
......
Мъдрецът заспа още в ръцете на носача, тананикайки си нещо – бая винце си беше дръпнал тази вечер. Носачът го положи внимателно на леглото и легна на пода до него. Свит на топка.
Беше черен як мъж. Носеше само някакъв парцал около слабините , да си прикрива срамотиите.
- Къш, къш! – изсъска му стопанката на дома.
Беше дошла да вземе дрехите на мъдреца, да го опере. Беше вършила тази работа и друг път, та нямаше нужда от помощта на носача.
Носачът покорно се насочи към обора. Сви се там, пак на топка, в сеното и впери очи в тъмното.
Носачът никога не спеше.
.....
Преди три години майка му умря.
Изпи някакви билки за да спре лошата си кашлица и умря след три дни непрекъсната треска.
Носачът продаде всичко, даде парите на сестра си, придума една съседка да се престори на болна и извика мъдрецът да я лекува.
Мъдрецът бе дал билките на майка му.
……
Понесе мъдреца носачът, с тайното намерение да го погуби някъде по особено мъчителен начин.
Но не бързаше. Изчакваше. Всяка смърт, която му идваше в главата, му се струваше малко изкупление за погубената му майка.
Носеше го той. По напечени от слънцето каменисти пътеки го носеше. През буйни реки го пренасяше, по обрасли с драки отвесни скали го изкачваше до върха. Носеше го.
Свикна да яде всичко, свикна да се отнасят с него като с добитък, свикна да не говори. Откакто понесе мъдреца, дума не бе излизала от устата му.
Много научи той за мъдреца и за мъдростта му.
Всичките му знания попи, като изсъхнала почва – случаен дъжд. Всяка билка, какво лекува, научи и всички грешки на мъдреца видя. И тайно сменяше билките, когато мъдрецът грешеше, но на решенията му не можеше да повлияе.
Носачът отдавна бе спрвл да мисли за отмъщение.
Носачът само търпеливо чакаше.
.......
И ето, че днес дългоочакваният миг настъпи.
Носачът изчака всичко в къщата да заспи и тихомълком излезе от обора. Прекоси на пръсти двора и прескочи оградата.
......
Бързо намери мястото. Беше в края на селото. Беше зле скалъпена колиба от вършини.
Вътре имаше човек.
Носачът запуши устата му с длан и започна да му говори.
Говори му дълго. Тихо и спокойно. Човекът постепенно се успокои и нямаше нужда дланта да запушва устата му.
Кимна с глава и двамата потънаха в мрака.
........
На другият ден мъдрецът, изпран и изкъпан напусна селото, носен от своя носач. Хората го изпратиха подобаващо. Той само им махаше и се усмихваше.
А в другия край на селото, в колибата му от вършини откриха мъртъв един просяк, който наскоро се бе заселил тук. Беше удушен, но никой не тръгна да търси убиеца. Изхвърлиха тялото му в реката.
Никой не забеляза поразителната прилика с мъдреца, който преди малко бе напуснал селото.
......
А на този мъдрец бе писано да стане най-великият мъдрец, който тези планини бяха виждали някога.
Но това засега го знаеше само носачът.