ХуЛите - Тунелът на Козница

Забеляза го още на софийската гара. Изпъкваше сред тубмата войничета по израза на Джек Лондон като рубин между моркови. Момченцата се суетяха и стъпваха тежко – според опита на съпруга й вече бяха стари или поне “бомбета”, но не и “кирки”.
Георги не се постара да й обясни разните нюанси на войнишката служба пък и неговият опит беше от други времена, но като хвана погледа й към групичката, прояви в началото впечатляващия, а с времето превърнал се в досаден, навик, да направи впечатляващ със съдържание и лаконичност коментар. Всъщност и той не прикриваше досадата от приумиците й, свикнал отдавна на скъпи и бързи коли, прие шест часовото люшкане с примирението, с което от време на време й угаждаше, за да получава приятно чуруликане, добър секс и впечатляваща придружителка по светските събирания. Трудно е да се каже защо се ожениха, просто всеки от тях беше безидеен по отношение на половинка, а цялата им среда виждаше в тях префектната двойка. Може би затова бракът им засега успяваше въпреки разликите, започнал като баланс на интереси, той представляваше основно това. Георги също беше впечатляващ и след няколко сцени тя се примири с факта, че за почти всяка жена той е желан обект, само го помоли да не прекалява и да ги избира внимателно, за да не я излага. Тя самата беше ошлайфала маниерите на дама и не се интересуваше особено от вниманието на мъжете – само изключително красив тип би я впечатлил, а в обкръжението й такива откровено липсваха – така че съпругът й се радваше на изключителна вярност. В интерес на истината той почти не се възползва от правото си, но напоследък интересът му поохладня, вероятно понеже и тя не полагаше особено старание да го задържи. Прости му две “пачаври”, явно вкусовете им към жените се различаваха, но нощите застудяха.
Сега обаче погледът й просто залепна. Лицето под синята парашутистка барета поразително напомняше нехващащата ръжда първа любов. Погледна към ризата му, но наборниците не носеха лепенки с имената си, а и от такова разстояние нямаше да я разчете. Явно момчетата се прибираха по частите от лечение във ВМА, всички имаха нездрав вид. Нейният хубавец, защото наистина беше много красив и то със същата особена красота на първото й момче, имаше сериозна превръзка на лявата ръка и силно блуждаещ поглед. Зимната му шуба беше облечена само с един ръкав и наметната над другото рамо. Очевидно го тресеше. За първи път наистина й направи впечатление пословичната диващина на военните, някакъв сержант ги извика да ги строи и тя изумено наблюдаваше как момчето се клатушкаше към групичката си с голям сак в здравата ръка и изкривено от болка лице. Доста по-добре изглеждащите му другари не се впечатлиха да му помогнат. Сержантът ги отметна в някакъв списък, раздаде им билети и изчезна. Момчетата се разпръснаха и хубавецът остана сам. Очевидно военщината го потискаше, защото стойката му веднага се изправи. Пак така бавно, но с по-малко залитане той се спусна в подземието на гарата и изчезна от погледа й.
Около Пирдоп тя остави съпруга да си чете великите работи във вестник “Пари” и излезе в коридора да се разтъпче и позяпа през прозореца. В един миг се досети, че наближават тунелите на Козница и я обзе детинското желание да погледа как в тунела светлият изход се превръща в малка точица с километрите. Прекоси няколкото вагона втора класа и се залепи за прозорците на последния. След няколко минути усети остра миризма на тютюнев дим, която идваше някак отдолу. Обърна поглед и замръзна. През облачето цигарен дим я гледаха безкрайно познатите лешникови очи. Красавецът беше се разположил удобно върху сака си на пода и вирнал крака, както обичаше и Георги впрочем, върху дръжката на вратата пушеше с неземно удоволствие, а край него стояха кутия ананасов сок с две сламки в нея и бутилка с нещо зелено. Момчето смъкна баретката и се разпиляха малко по-късите и събрани сега в казашки перчем, но също така познати черни кичури, които беше целувала безброй нощи. Разлепи единия си пагон сгъна внимателно баретката с няколко болни мимики, сложи я под пагона и пак го залепи. След това отвори шишето със зелената течност, поля малко върху превръзката и лицето му се сгърчи. Тя инстинктивно подскочи да му помогне, но лешниковия блясък я спря.
“Не се приближавайте, госпожице, войниците миришем” – после тъжно добави – “а с денатурат още повече” – повдигна кутията и дръпна най-напред от едната сламка, после от другата. Хвана учудения й поглед и обясни:
“Не обичам отвертките, а с тази кекава ръка ми е неудобно да държа две чаши, пък и куките гледат кой употребява алкохол в униформа” – тя мигаше умно, затова момчето додаде – “Стар казармен трик, в дамаджана с боза се поставя измит балон за надуване, който се пълни с ракия. Нали сме 21ви век, материалите се сменят, но добрата идея винаги е жива” – така познато, лицето беше сериозно, а очите се смееха – “ в сака имам още 5 подобни молотовки за аверите от взвода, ако остане за тях до Айтос де...”
“Лео, миличък” – отрони неволно.
“Не звучи зле, но се казвам Мануил. Мануил Димов, редник в армията, с две висши в цивилния живот” – момчето подаде ръка – “а този номер с балона го знам от брат ми” – замълча – “когото наистина наричаха Лео, но само много близките му приятели от студентските години”
Мануил я загледа малко по-внимателно.
“Ако не бяха двете хилядарки по вас във вид на дрехи, бих казал, че сте момичето, на което той казваше Косето, а аз наричах Какичката”
Тя си спомни две години по-малкото от нея братче на първата й любов, лудият за пиене и купони, но крайно непохватен с момичетата първокурсник. Смешно беше, че така и не запомни името му, край Лео за нея всички тогава бяха сенки. Досмеша я и при спомените, как малкият “Кифличко” се изчервяваше, когато я завареше на коленете на батко си в студентската му стая, как тя го закачаше с подмятания, че ще го научи на френски целувки, ако още не знае, или че направо ще го “отвори” когато великият Лео й се насити и я смени с друга. “Кифличко” приемаше тези закачки като унижения, но оставаше безразличен към влюбените в него колежки, докато обикаляше в сянката на прекрасната какичка, която ревнуваше от собствения си брат. После Лео завърши и си замина, “Кифличко” потъна някъде из неговите си пътеки и в крайна сметка загуби вести и от двамата – не беше ненормално за Студентски град, където утре може да се разминаваш като с непознат с човек, с когото доскоро сте били като братя, при това без да има и следа от негативни отношения между вас.
“Леле, каква си станала, какичко, истинска дама” – Мануил я гледаше с предишното обожание – “батко много сбърка, че така те остави да му се изплъзнеш от живота”
“Как е Лео” – Косето цялата се разтрепера.
“Ами зависи от гледната точка” – момчето пак се засмя – “за приятелите си свърши зле, талантът във всяко отношение Лео се ожени за една сладурана, уредник в музея в нашия град, нали го знаеш, че обичаше да се рови във вехториите. Но той е щастлив и се радва на две деца. Ние също им се радваме....”
Косето се обърна към прозореца и захлупи лице с ръце... В ушите й заглъхна, влакът влезе в тунела и бялото започна да се смалява, както би казал Лео с параболична тенденция. Усети отляво острата миризма на медикаменти, отдясно на “Ленор”, очевидно войниците не миришеха толкова, а във вратлето топъл дъх на отвертка. Ръцете я обвиха и нечии устни, странно познати, я зацелуваха по слепоочията. Тя се разтресе от плач. Плачеше и плачеше... За фалшивия си живот, за децата, които Георги нямаше да й направи, защото не ги обичаше, а и щяха да й развалят фигурата. За загубеното в шеметните години щастие, което никой край нея нямаше да може да й върне... За мимолетните откраднати мигове истински живот, които на хората от средата й изглеждаха само капризи. За компромисите с пачаврите и потенциалните любовници, които затриваха основния смисъл на най-важното постижение в живота й – брака й с големия човек, заради който забрави за себе си. За същият мил “Кифличко” който, сега я ... целуваше ... галеше ... нежно и ненаситно... Косето се обърна с лице към момчето.
“Научи ли френските целувки, Кифличко” – войникът се усмихна леко мръснишки.
“Щеше ми се да се пазя за теб, какичко, но животът се стече другояче. Отвориха ме, аз отворих, при нас си беше академия, непрекъснато скърцаха кревати, а по запоите обсъждахме и техниките и възможностите” – Косето се поусмихна:
“Значи вече няма на какво да те науча?” – впи устни в неговите и усети как се напрегна.
“От кога си на сухо, войниче?” – мина й през ума, че уговорката си е уговорка и моментът е подходящ да не остане “капо” пред негово царско величество съпруг. Е, обстановката не беше пет звездна, но от друга страна за дрехите не й пукаше, а Лео я беше любил и на по-шантави и нехигиенични места.
“Ами в армията жените вече не са толкова малко” – Мануил се усмихна вече без следа от сарказъм – “но да кажем от около месец, аз съм верен тип като батко” – тя малко се разочарова...
“Значи и това не мога да направя за теб?” – момчето я вдигна като перце, а тя обви крака около него. Люби я в тоалетната... Както никой не беше я любил...
Когато пооправи тоалета си, забеляза кръвта по болната ръка. Мануил се беше отпуснал пак върху сака с премрежени очи. Влакът вече се виеше по осмицата на Клисура. Как никой не ги обезпокои беше малко чудно. Предложи му да му смени превръзката, но той отказа заради сложната рана. Сбили се с някакъв друг откачалник край телта на клона и се надрал, но лошо, сега е с шевове и дренажи. Косето не повярва изобщо на тази приказка, но не пита повече. Започна пак да го втриса и тя приседна на сака и сложи главата му в скута си. Нещо спря да и пука за всичко, за коронования с рогца сега сноб, за мръсотията и миризмата на урина, креозот и машинно масло наоколо. За няколко минути макар беше станала пак малката капризна принцеска, която редеше косите на ранения рицар на сърцето й. Внезапно той отвори очи:
“Все пак направи нещо за мен, какичко” – тя го погледна изненадано – “кралицата от мечтите на малкото момче стана негова за малко, рядко се случва... Красиво е някак...”
“Красиво е, красиво...” - мина й една мисъл, не ползваха предпазни средства... С Лео не ползваха, доверието се прехвърли и на брат й... - “Говорили ли сте с момичето ти?”
“За теб ще разкарам всяка, какичко” – Косето се намръщи – “не сме говорили в този смисъл, а и не я обичам особено”
“Аз ще отивам при съпруга си” – момчето въздъхна – “ще се чуем по някое време”
След месец редник Димов получи странна телеграма с текст “искаш ли да станеш татко”
Докато гледаше смаяно сержантът го перна по козирката на шапката:
“Хайде бе заплес, онази красавица на пропуска няма цял ден за теб да дреме”
На портала сияеше Косето.
“Реших да направя накрая нещо смислено” – той започна да схваща по малко – “не ползвах хапчетата, после се чудех дали да го задържа, но така ми писна от Георги, че реших да ти предложа да продължим приказката ни...”