Когато Прозорците разговарят

Автор: e_stratieva
Дата: 03.03.2007 @ 21:02:16
Раздел: Други ...


Аз познавам Прозорец, който лети.
Прозорец, разказвач на
летящи истории...


1. Koгато докосна Прозорец, знам че докосвам сърцето на Свободата. Вие виждали ли сте сърцето на Свободата? Трептящо като мъхчетата по телцето на пчела; като цветовете, отразени в очите на пъстърва. Онзи Прозорец, когото чаках да блесне в тъмнината на моето детство – там, където криех костите на ореха, прояден от съмнението на червея, че съществувам ; праха от телцето на мъртвата гугутка; искрящите седефчета от гердана на мама. Онзи Прозорец, кретащ в света по сивата, потънала в есенната мъгла пътека , подпиращ спомените си на бастунче. Не, като подпиращ се Спомен на бастунче – с бомбе и алафранга, блестяща на слънцето като черния цвят , попил в перата на дъждовната гарга, свила гнездо под сърцето на съседния покрив. Онзи Прозорец, който не познавам, който никога не съм познавала и не съм докосвала свободата му. Скрит в окото на мълчаща пъстърва. Затрупан с ябълков цвят и смях, сипещ се по пътеката със слънчевото петно, което се учи да мърка, преди да е проумяло истината, скрита в зениците на звездите.



2. Прозорецът, да! Онзи учител по свобода, с хиляда крила и още хиляда мечти, роден в мрачния дом на тавана. Братовчед на плъховете и на старицата в Градината с рози, дето подпира небето и разбира езика на облаците. Да, Прозорецът… Помня единствената му сватба. Царствената булчинска премяна на черешата в двора, потънала в белота, с лек прозирен вятър в короната. И прашецът, ронещ звъна на смеха й в копривата, заглушила в зелено самотата на вечерната мелница. Полетяха… Да, Прозорецът! С онази оранжева свобода, която се ражда и умира, и пак се ражда и пак умира - за да напомня на хората за звездите. Надничат маргаритите над оградата с мъхове, над онзи тревясал покрив. Дървената ограда, сякаш скована набързо - като в картина на самоук художник… Един по един – дните ни изоставят душите си на произвола на светлината. С малко мрак , свит във вързопче , като онези, които раздават жените, потънали в черното на Задушница, с години – без да губят надежда, че Бог ще прости … Да, Прозорецът – с детския смях, с есенните стъкла, измити в дъжда от летния прах- от спомена за мъжа и от спомена за жената. Едно самотно лале люлее планетата. Една планета, родена, за да обгрижва лалетата, останала без лалета…Мокри листа в тичащата градина. Вятър, въртящ се в листата на тичащата градина. Някой изкачва златната стълба, виснала от люлеещия се облак в небето…



3.


Близо, още по-близо до Светлината. Ще проблесне Прозорецът, ще поеме падащата звезда в сърцето си , ще пропусне само една секунда от свободата… Един самотен Прозорец с бастунче приближава към мен. Сигурно сто години е светил, ама сега си знае, че никой в света не го чака. Само там - в ъгъла на Вселената, обраснала със звезди – някой пази за него онази небесна градина, жива единствено заради гласа на родопската гайда. Само там – онази небесна улица - с хилядите прозорци и ухаещи на зимно мушкато капандури. С бисерните капчуци, говорещи с птиците във вселената, раждаща галактика след галактика. - Първото ми училище! Още сричам в стъпките на Светлината, хлопат големите й обувки. С мъничко мрак в центъра – мълчаливата точка на равновесието. Празната улица – с много объркана пунктуация – само точки – без удивителна, без въпросителна , без многоточие. Само точки. Без многоточие.



4.

Какво има на масата до Прозореца? – Нар и лимон, стара салфетка с жълти петна и оръфани краища. Огледало – в картината на стената отсреща. Букет с макове и самотна жена, прегърнала огледалото.



5.

Улицата! С белите си криле,с
посивелите краища на усмивката си, с въздушната си походка, напреварваща се с птиците във вселената. И очите на онзи треперещ старец, наблюдаващ света през отворения Прозорец . Планетата – гробът на милиардите птици, умрели в полет, с леден вятър в крилете си…


6.



Сутрин. Слънчево петно. Прозорец с котка. Бял прозорец с оранжева котка. Слънчевото петно мърка. Преминава през топлия люляк с вдигната към небето опашка. Поронва ябълков цвят по пътеката. Слънчевото петно с оранжевата опашка. Сутрин. Смее се саксията със мушкато. Прозорец с котка. Бял прозорец с оранжева котка. Слънчевото петно мърка и разпилява секундите със мустаци. Тихо – като в Часовниковата кула отсреща. Само сивият гълъб край фонтана усети: Часовникарят е мъртъв…

7.


Какво има на масата зад Прозореца?Ангелът дърпа конеца и светкавицата раздира онази вселенска завеса. За миг лунен лъч осветява танцуващия в небето палячо. И онази сива тъга по сивите гълъби във очите му.След вечерния час,след вечерята със звезди. Прозорецът, който чака вечерния гонг и сивите гълъби за вечеря – с малко трохи на перваза.
Винаги тъжен и винаги млад-ангелът ръси в небето звездите –онези небесни трохи,дето хранят сърцето на светлината. Тъжният ангел, който всяка сутрин не забравя да подмени кристалния прах от опашките на умиращите звезди – във зелената порцеланова купа,плачеща до старицата на самия ръб на перваза…



8.


Дали има някой в очите на Свободата? Какво всъщност виждат очите на Свободата? Кого всъщност виждат очите на Свободата? И кога аз съм по-свободен – когато виждам всичко или когато не виждам нищо…


9.

Да, Прозорецът…



10.

Какво има на масата до Прозореца?
Нар и лимон. Бяла покривка с жълти петна и оръфани краища. Старо писмо на мъртъв войник
в плик, запечатал сърцето на времето...Един старец, тъгуващ
по мен… Един старец,пътуващ към мен, натоварен с бездомната зимна тъга на вселената.


11.

Отвън – сивите гълъби, пърхащи във короната на черешата – една малка планета, посипана в смях и прашец. Трептяща под белия облак пчели.Вечерният звън на планетата. Вечерният смях на планетата. Някой е търсил онази посока към мен – със заспалия топъл бръшлян, попил вечерното слънце и сутрешната роса от меките стъпки на котката по пътеката.


(следва продължение)

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=60902