Орис - част I - 3

Автор: hixxtam
Дата: 25.02.2007 @ 17:43:41
Раздел: Фантастика


Глава 3

      Спора беше в разгара си. Изи се опитваше да убеди Мам, че е рано за контакт. Тя от своя страна доказваше, че Иван е дал съгласието си, като е поискал да ги види. Показваше тестовия сценарий на компютъра си и високия процент вероятност за успех. Изи го отхвърляше с неизвестното Иван, за когото нямаха никаква представа как ще реагира. Единствена, Оли не вземаше страна. Няколко пъти молещия поглед на Мам, я подвеждаше да застане в нейна полза, но сериозния на Изи я спираше.
- Изи, знаеш, че нямаме време. Според мен сега е момента. При днешния разговор тонуса му беше нормален, Съвсем леко повишен пулс. Говореше спокойно и пожела да се срещне с нас. Вчера ти каза, че не е подготвен да дойде тук. Нека сляза отново. Директния контакт може да ускори процеса. Ще взема парализиращ излъчвател. В момента той изпитва несигурност. Няма никаква представа, с кого води диалог. Всичко е толкова абстрактно за него. Мисля, че като види наш представител ще се успокои и ще влезе в ритъм. Това ще е с взаимна полза. Погледна с такива очи Оли, че тя не усети как изрече:
- Изи, може би тя има право.
- Мислиш ли? – Изи погледна отново графичните изображения на компютъра си и след това каза примирено:
- Добре, но при условие, че имаме непрекъсната видеовръзка. Вземи камера, а Оли ще е в готовност да ти се притече на помощ.
      Оли го погледна изненадано, но не реагира. Това противоречеше на правилника. Пилота нямаше право да напуска совалката. Не искаше да му го казва пред Мам. И без друго му се струпа доста през последното денонощие. Мам си сложи една много красива огърлица с малък изумруд, на който всъщност беше залепен сензора на камерата. Сложи на ръката си парализиращия излъчвател във формата на гривна, взе компютъра си и застана за втори път през това денонощие в конзолата на телепорта. Оли натисна клавиша и Мам изчезна. Настрои екраните за видео наблюдение и се обърна към Изи. Погледите им се срещнаха и тя тихо каза:
- Изи, аз нямам право да напускам кораба. Ако стане нещо, ти ще трябва да го направиш. Без мен няма да можеш да върнеш совалката.
      В този момент се появи картина на двата големи екрана. Мам се материализира и започна да оглежда с интерес. По време на нощната й визита, цялата тази красота беше останала незабелязана. Западния склон се издигаше оцветен в тъмно зелено от голям боров масив. Къщата беше сгушена в самия му край, някак самотно, но в унисон с природата. Стръмния и висок покрив приличаше по форма на елха. Тревата беше висока, неокосена, чакаща лек ветрец, за да се разлюлее като море. Над върховете и летяха пеперуди и пчели, прелитаха скакалци. Мам за първи път в живота си виждаше такава природа. Внимателно стъпвайки в тревата, тя стигна до входа на къщата. Изкачи стъпалата и бавно отвори вратата. В помещението нямаше никой. Обзавеждането беше спартанско. Мивка с шкаф, до нея газов котлон, два петромаксови фенера, няколко лавици и две врати. Отвори внимателно едната и установи, че това е сервизно помещение 2 на 2 метра, пълно с всякакви вещи и инструменти. Отвори следващата врата и попадна в по-голяма стая. През прозореца й нахлуваше светлина, под него имаше диван, а до него маса. Пода беше застлан със стар килим, върху здраво и масивно дюшеме. На стената срещу прозореца имаше камина, а до нея врата. Мам направи няколко крачки и я отвори. Стаята беше по-малка с широко легло и стар двукрил гардероб. Албум със снимки събираше прах върху старо нощно шкафче, а на стената имаше няколко реда лавици пълни с книги. Над леглото имаше картина – същата тази поляна с къщата и високия западен склон с боровата гора. Боите бяха избледнели от времето, но красотата на пейзажа не можеше да се промени. Мам отиде до прозореца и дръпна пердето. Светлината нахлу в стаята. Стана по уютно и топло.
- Няма никой – каза тя и провери в компютъра си. – Намира се на 300 – 400 метра в източна посока от тук. Не се движи. Отивам.
- Моля те, бъди внимателна – каза Изи – в гласа му се усещаше напрежение.
- Добре – отговори тя и излезе от стаята.
      Вървеше по пътеката бавно и се оглеждаше във всички посоки. Поляната свърши и навлезе в гората. Ухаеше на смола. Нямаше трева, а земята беше застлана със сухи борови иглички. На няколко места нямаше дървета. Мястото им беше заето от малинови и къпинови храсти. Стигна до рекичката и продължи да се спуска по стръмната пътека до два големи скални къса, между които тя се губеше.
- Внимавай – обади се Изи - Той е непосредствено зад скалите.
      Мам спря и започна да оглежда местността. Явно е минал между скалите. Лявата скала беше опряна в земно възвишение, обрасло с висока трева. Остави пътеката и започна да се изкачва. Малко преди билото легна в тревата и запълзя. Пред погледа й се появи висок скален масив, който преграждаше пътя на реката. В подножието на масива, водата се чудеше, накъде да поеме, опипваше всяко камъче в коритото си, копаеше дъното и прескачаше трите големи камъка, препречили пътя й. Природата беше направила естествен бараж. Иван беше седнал на левия бряг с въдица в ръка и гледаше във водата. Не помръдваше. Наблюдава го десетина минути. Никаква реакция. В този момент той рязко повдигна пръчката и тя се изви. Започна бавно да я вдига. Рибата се бореше с всички сили. В крайна сметка се озова в ръцете му и влезе в живарника. Той остави пръчката до себе си и се наведе над раницата си.
Мам включи компютъра си и го извика:
- Здравей, Иван!
      В раницата му новата придобивка забръмча и се разнесе непозната мелодия. Иван го взе натисна зеленото копче. Търсеха го.
- Здравей, Орис! - каза той.
- Ти искаше ние срещнем, Иван. Ние правим среща.
- Кога? – попита. Пулсът му се ускори от вълнение. Пресегна се и започна да събира въдицата си.
- Изи, - каза тихо Мам – виждам промяна в тонуса му. Усеща се повишаване на напрежението.
- Изчакай. – последва отговор – Не се показвай.
На компютъра му се появи:
- Иван, ние покаже пред теб. Няма страх, моля. Ние хуманоиди. Орис приятел Иван. Иван приятел Орис.
„Има си хас – помисли си Иван. - Сега като се появят онези зелени човечета с големи елипсовидни очи, къде ще се скрия.”
      Пое няколко пъти дълбоко въздух и започна да си втълпява. - Спокойно! Спокойно! Няма да дойде края на света. Каквото ще да става. В крайна сметка ще разбере, какво в същност става.
      Мам се спусна в основата на скалите и застана на пътеката. Деляха я 5 метра сянка до срещата. Пет метра между тези две скали разделяха две цивилизации, различни в своето развитие и цели. Първата от 1000 години за Орис, първата в еволюцията на земята. Съсредоточи се и пристъпи в прохода.
      Иван сгъна въдицата си, извади живарника, сложи го в раницата. Стана и се опита да я метне на гърба си. В този момент по пътеката между скалите видя как към него върви призрачно красиво момиче, облечено в бяла роба. Раницата падна на земята. Това беше сън. Приказен сън. Дългите черни коси контрастираха на снежно бялото лице с тюркоазено зелени очи. Малък чип нос и бледо розови устни. Красотата й стигаше до съвършенство. Коленете му се разтрепериха и тя се спря. Компютъра му светеше в червено и издаваше тревожни звуци. Сърцето му препускаше, като подивял от уплаха мустанг, подгонен от глутница прерийни вълци.
- Иван – каза Мам, като посочи с ръка към него. Гласът й беше мек, кадифен, галещ ухото му.
- Орис – на свой ред посочи към нея той.
Тя кимна и пристъпи към него. Той стоеше като вцепенен, имащ чувството, че всеки момент ще припадне. Приближи се до него и допря главата си до неговата.
      Поразен от тази близост Иван без да се усети я прегърна с ръце. Мам отскочи с невероятна бързина, готова в следващия момент да отговори на агресията.
Иван не можеше да откъсне поглед от нея. Усети в погледа й безпокойство и предприе първото умно и логично действие. Бавно седна на тревата. Тя стоя още няколко секунди, след което го последва.
- Мам – посочи тя с пръст към гърдите си.
- Моля?
- Мам – повтори тя жеста, след което го посочи и каза – Иван.
- Орис - посочи той към нея.
- Да - каза тя – Орис... Мам
- Иван Антонов – каза той.
- Антонов – повтори тя и посочи земята.
Иван не разбра жеста й и замълча.
Планета Антонов – посочи още един път тя.
- Не - каза той и посочи себе си – Аз съм Иван Антонов. Моето име е Иван Антонов.
В този момент тя се засмя и смехът й прозвуча весело и безгрижно.
- Моя планета Орис. Аз – сочейки себе си - Мам.
Иван разбра недоразумението и на свой ред се засмя. Напрежението постепенно се стопи.
- Мам - каза той – ти си от планетата Орис. Дошли сте от периферията на галактиката и осъществявате контакт с нашата цивилизация.
- Да – отговори тя.
- Защо избрахте мен? С какво съм по-различен от другите?
- Ние изучава вас. Случайно попада на Иван в мрежа интернет, разбира, сам, няма други, контакт възможен и малко риск.
- Каква е вашата мисия? За какво съм ви нужен?
- Ние помогне вас, Вие помогне нас.
      Иван вече беше съвсем спокоен. Беше леко схванат от неудобната поза в която беше, а и гостоприемството му си каза думата:
- Искаш ли да отидем в къщата. Там ще е по-удобно да разговаряме, а и вече е време за обяд. Ще изпържа риба.
- Добре – каза Мам.
      Двамата станаха бавно, като се наблюдаваха. Иван преметна раницата на гърба си, взе компютъра, въдиците и тръгна по пътеката. Мам вървеше на няколко крачки след него. Стигнаха къщата. Иван извади живарника, прибра раницата и въдиците в килера. Изчисти рибата, осоли я и изнесе газовия котлон на терасата. Мам беше седнала в креслото на терасата и го наблюдаваше с интерес. Той сложи рибата да се пържи и влезе в кухнята. Изнесе две чинии и хляб, след което отиде до кладенеца. В стека бяха останали две бири от вчера.
“Ще трябва да заредя с провизии” – помисли си той слагайки бирите на масата. Приближи се до котлона, обърна рибата и седна срещу Мам. Погледът му отново залепна върху красивото и лице.
“Ако всички извънземни са като нея – разтичаха се мислите му – Холивудските примадони ще останат безработни...”
“Рибата...” – стресна се той, стана загаси котлона. Сложи по една пъстърва и постави чиниите на масата.
- Заповядай! – усмихна се – първия ти обяд на Земята. Тя го гледаше с интерес и той реши, че трябва да даде пример. Отчупи парченце риба и започна да дъвче.
- Опитай – продължи той. – поне малко.
Мам послуша съвета му и остана очарована от екзотичния вкус на храната. За нея това беше ново и непознато вкусово усещане.
Иван се пресегна и отвори двете кутии с бира. Постави едната пред нея и я подкани с поглед. Взе кутията и я вдигна. Тя го последва.
- Наздраве! - каза и преди да отпие. Тя стоеше и го гледаше.
- Кажи и ти “Наздраве “ – усмихна се Иван – това е ритуал, с който ние тук изразяваме желанието си за сполука и късмет.
- Наздраве! - каза тя и отпи. В следващия миг очите и се разшириха и отвори широко устата си. Горчивия вкус на бирата я изненада.
- Какво е това?
- Слабо алкохолно питие – отговори той. - Действа тонизиращо и отпускащо в малки количества.
Мам извади една сонда, включи я към компютъра си, а другия край потопи в кутията.
- В него има токсични съставки – каза тя. - Етилов алкохол и доста нелетливи примеси.
- Да- отговори Иван – но не са вредни в такава степен. Пия го повече от 30 години и нищо ми няма. – засмя се и за да й докаже отпи доста голяма глътка.
Тя го гледаше с широко отворени очи и не можеше да повярва, че този местен индивид поглъщаше с голямо удоволствие тази отрова.
- Добре – рече той и влезе в кухнята. Излезе с празно пластмасово шише в ръка и каза:
- Сега се връщам.
Скри се зад къщата. Мам стана и го последва. Пътеката свърши на около 50 метра в гората, където имаше бетонно корито и метален чучур в скалата. От него течеше вода. Бистра студена планинска вода. Иван напълни шишето и се обърна. Видя я и се усмихна.
- В тази вода няма никакви токсини. Може да я изследваш.
- Добре - каза тя и тръгна пред него към къщата. Седнаха отново на масата и тя провери водата.
- Съдържа много минерали. Бих казала дори, че е лековита.
Иван и наля от нея в една чаша и отново и каза:
- Наздраве!
- Наздраве! – отвърна тя с усмивка и продължиха обяда.
      Приключиха с обяда, Иван почисти масата, седна срещу нея и каза:
- Мам, в нашия език има установени правила. Подреждането на думите се нарича словоред. Искаш ли да те науча да говориш правилно?
- Да
Иван стана и влезе в къщата. След малко излезе с една книга в ръка. Граматически правила в българския книжовен език. Мам го погледна и попита:
- Това ли са законите?
- Да - каза и той.
Тя се надигна и взе книгата от ръката му. Отвори я и започна да я прелиства. Компютъра й леко засвети в оранжево. Когато стигна до последната страница, Мам се усмихна и каза:
- Вече знам всичко. Правилата са записани в паметта и ще се спазват.
- Чакай – изненадано рече Иван. – как успя за толкова кратко време? Кога успя да я прочетеш?
- Не аз - усмихна се тя. - Аз само прелистих страниците. Компютъра засне всичко и ще спазва правилата. Аз съм в постоянна връзка с него.
- Искаш да кажеш, че ти по този начин може да научиш който и да е език и да го ползваш?
- Естествено - ти също.
- Аз - учуди се той – аз нямам никаква връзка с моя.
- Нямаш защото не знаеш да я ползваш – отговори му тя.
- Иване – за първи път тя се обърна по този начин към него – искам да поговорим малко за теб, може ли?
- Както кажеш, ние и без друго от както сме във връзка говорим само за мен.
      Тя долови горчива нотка в гласа му.
- Аз съм лекар и диагностик на кораба, с който сме дошли. Твоето здравословно състояние не е добро. Тази нощ бях тук докато спеше и предотвратих предполагаем инфаркт. Ние сме в състояние да регенерираме всеки един организъм на клетъчно ниво. Не искам, а и нямам право, да го правя без твое знание, затова искам да те попитам – Желаеш ли да се подложиш на тази манипулация?
Значи не е било сън. Значи той е видял Мам, как се разтваря във въздуха при събуждането си.
- Какво значи това? Че съм болен и ще умра, така ли?
- Не, не е така. Няма да умреш. Просто организма ти е много износен и ние може да възстановим неговите функции в състояние на високия възможен за индивида коефициент.
- Как да не е износен – усмихна се Иван – аз съм на 53 години. Пенсионер. Работил съм 30 години първа категория труд. Какво да кажат тези които се пенсионират на 65?
- Моля? - Мам не повярва на ушите си – на 53 години? Мислех, че си поне на 200.
Иван започна да се смее:
- Да бе, да... На 253 години съм. - не можеше да спре смеха си той – Само орлите живеят до 300 години. Ние хората като прескочим 50 започваме да си стягаме багажа за оня свят.
- За кой свят? – попита сериозно Мам
- Това е израз в нашия речник – каза сериозно той. – Има древни поверия, че след смъртта си човешката душа се пренася в един по хубав и светъл свят, а тялото му остава тук на земята. Стара религия, догма в името на която са обуздавали будните умове. Може и да има, не знам, но аз лично не вярвам в това.
- Каква е средната продължителност на живот тук?
- Не мога да кажа със сигурност – нямам информация, но може би – 65 – 70 години. Има случаи и на столетници, но са доста голяма рядкост.
- Иване, аз съм на 129 години. Живеем активно около 300, след това всеки сам решава, да се оттегли или не. Моля те, разреши ми да направя регенерация на тъканите ти. Няма да е болезнено, просто ще спиш здрав и спокоен съм в продължение на 8 часа и след това ще си здрав и силен.
- Къде - попита той – тук ли?
- Нямам необходимите уреди и медикаменти – каза тя тихо. - Ще трябва да дойдеш с мен на кораба. Отвори си компютъра – помоли го тя – и си постави ръката на екрана.
Иван го отвори и изпълни желанието и.
- Оли – каза тя – вземи му данните за телепортация.
Оли изпълни молбата й и след минута каза.
- Готова съм. Остава само да даде съгласието си, че желае да дойде на кораба.
- Е, Иване, чу какво каза Оли. Съгласен ли си да дойдеш с мен на нашия кораб?
Иван си представи как малките зелени човечета правят дисекция на трупа му, засмя се и каза:
- Съгласен съм. Какво толкова – един път се живее...

      Оли гледаше екрана пред себе си. Изи застанал срещу конзолата на телепорта, съсредоточено наблюдаваше светлината на индикатора, който в този момент светна зелено. Мам и Иван се появиха хванати ръка за ръка в следващата секунда. Първата реакция на землянина беше да опипа тялото си. След това бавно проговори:
- Имах усещането, че нещо в мен избухна. Като че ли се разпилях на милиарди парчета.
По челото му се появиха дребни капчици пот.
- Здравей Иване! – каза му Изи – Добре дошъл при нас!
- Здравей! – изненада го гласът на Оли, която стана от пилотското кресло. Изглеждаше като 30 годишна красавица, червенокоса с много пищни форми.
- Здравейте! – отговори Иван – и леко пребледня.
- Оли, трябва да го сложим да легне – каза Мам. – Мисля, че телепортирането не му се отрази много добре.
Оли отиде до близката стена натисна някакъв бутон и в нея се появи широко и удобно легло. Изи подхвана Иван от другата страна и заедно с Мам го заведоха до леглото. Седна и избърса потта от челото си. В това време Мам вече отворила компютъра си, го сканираше.
- Легни – каза обезпокоена тя – искам да те прегледам.
- Ще ми мине, малко ми се върти главата – прошепна с дрезгав глас Иван.
- Моля те, легни – погледна го с укор Мам.
Послуша я. Леглото се промени по формата на тялото му и той усети една приятна топлина да се прелива в него.
- Сега ще си по-добре – усмихна се Мам.
Наистина се чувстваше по-добре Сякаш някой преливаше по необичаен начин сили в организма му.
- Това е естествена реакция след първото телепортиране – каза му Оли – Няма нужда от паника. След няколко минути ще си в добра форма. Като свикнеш, няма да има нужда от това.
      Погледа на Иван се беше спрял на нея и я изучаваше. Много, много красива жена. След това го отмести и започна да оглежда Изи. Имаше вид на 45-50 годишен здрав мъж, с леко посребрени коси и много светли очи. Погледа му беше твърд и излъчваше сила. Беше добре сложен с развита мускулатура.
- Колко калпав гост ви се натресе – опита се да развесели обстановката Иван. - От вратата в кревата.
- Не си прав – каза му Изи – след първото телепортиране някой хора лежат с часове, а ти вече си почти във форма. В момента Оли и Мам подготвят апаратурата. Ако имаш въпроси, аз съм на твое разположение.
- Исках да попитам, каква ви е целта на това посещение? Защо се криете? Нима никой освен мен няма да разбере за вашето присъствие около нашата планета?
- Виж - започна бавно Изи – ще ти го кажа направо. Ние сме много стара раса, която има нужда от свежа, млада кръв. Не го разбирай буквално. Предполагам, че си чувал за ДНК. Нашата ДНК е изчерпана. Учените ни установиха, че след не много дълъг период ще започне процес на израждане. Необходимо ни е кръстосване с нови структури и хромозоми за да запазим нашия род. Вашата ДНК е млада и вие може да помогнете. Ние не можем да искаме тази услуга без ваше съгласие и без да компенсираме по някакъв начин планетата ви. Опитът ни обаче показва, че при тази степен на вашето развитие всяка наша поява и намеса може да ви доведе до гибел. Искаме да направим сценарий, при който жителите и на двете планети ще са доволни. Тук ни е необходима твоята помощ. Ти познаваш расата си и знаеш, как би реагирала в определени ситуации. За нас това са неизвестни, а за теб не. Ще се съобразяваме със съветите и мнението ти. В общи линии е това.
- Нещо не разбрах – започна Иван – Как ще вземете необходимия ви генетичен материал? Кръвна плазма ли ви е необходима или по друг начин.
Изи го погледна учудени и след това се засмя:
- Не, не си ме разбрал. Ние искаме определено количество хора от вашата планета да се заселят в нашата, да се създадат семейства между вас и нас. Ние не искаме да се намесваме в природата. Искаме само да я регулираме до положителен резултат.
- Голяма сватба се очертава – прошепна без да се усети Иван и започна да се смее. Изи не успя да разбере шегата му, но се усмихна.
– Какво ви пречи да го направите? – Каза вече сериозен той – Изтегляте ги един по един и си заминавате. Място ли няма или се страхувате да не ви обвинят в кражба?
- Иване, нашия морал и закони не позволяват това. Тези хора, които желаят да дойдат, трябва да получат разрешение от всички жители на вашата планета. Ние не можем да се намесим във вашето развитие. Представи си, че вземем човек, който може да промени хода на вашата история и развитие. Представи си, че вземем човек, който ако остане при вас, той или неговите наследници спасят човечеството ви от гибел в определена ситуация? Това ще тежи на съвестта ни. Нямаме право на това.
      Иван мълчеше. Имаше много истина в думите на Изи, но това което го впечатли най-много беше моралната страна. Тези хора, за пръв път в ума си той ги нарече човеци, имаха морални норми и принципи надхвърлящи въображението му. Гласът на Оли прекъсна мислите му:
- Ние сме готови.
- Чакайте малко – помоли Иван – не зная какво ще стане след тази манипулация – искам да знам, каква ще е моята роля в това. Освен съвети какво друго ще трябва да направя.
- Идеята е на Мам – започна Изи – ти ще станеш наш представител на вашата планета. Ще излезеш с предложение пред ООН – вашето планетно събрание и ще помолиш за планетен референдум. Ако резултата е положителен, ние ще разработим прехвърлянето и нашите цивилизации ще заживеят в приятелство и хармония. Ако е отрицателен, ще се разделим с най-добри чувства и ще продължим търсенето на донор.
- Как си го представяте това с ООН? Кой ще ме пусне мен там? Та те ще ме помислят за луд, ако спомена това дори пред приятелите си. Не, това не е пътя. Трябва да се измисли нещо по различно. Трябва да се вкара Троянски кон.
- Какво е това? Какъв е този кон?
- Дълга история но ще ви я разкажа накратко:
      Преди много години на нашата планета се е водила Троянската война. Тя е била между Гърците и Троя. Троя бил град-държава, както и всички по големи градове на нашата планета. Десет години продължила обсадата на града. Оръжията били мечове, копия и лъкове със стрели, така че нямало с какво да се пробият високите стени на града. Тогава един от водачите на гърците Одисей измислил коварен план. Възложил на Епей да построи огромен дървен кон, в който се скрили той и войниците му. Гърците привидно се качват на корабите си и отплуват, като се скриват зад близкия остров. Троянците приемат коня като дар за сключване на мир, благодарение на избягалия уж от гърците Сисон – далечен родственик на Одисей. Той ги убеждава да внесат коня в града и да го сложат на площада, като паметник на победата им над гърците. Започнали тържества по случай победата. Опиянени от радостта и изпитото вино Троянците заспали, а Одисей и хората му излезли от коня и отворили портите на града. Акостиралата безшумно гръцка армия нахлула и опожарила града. Така гърците спечелили войната.
- Ние не водим война – каза умълчаният и сериозен Изи. Тази идея е неприложима.
- Не е така – отговори му ентусиазиран Иван – Имате в ръцете си нещо, което може да обърне хода на историята на Земята. Този компютър, който ми подарихте. Той е истинско чудо. На нашата планета има хиляди фирми, които произвеждат компютри. Ще изберем една не много голяма, но активна на пазара. Ще й предложим да започне производството им. Тя ще стане монополист. Ще се разрасне за месеци, най-много година и ще стане водеща в световния бизнес с компютри. Ще зависи от нас. Тогава ще можем да поставяме условия и вероятността да бъдат приети ще е много голяма. Всяка икономика се бои от срив. Ние можем да го направим – без да усети той включи себе си в групата на извънземните от Орис. Тримата се спогледаха. Техният морал ги задължаваше да възнаградят планетата. която ще стане донор. Идеята на Иван ги заинтригува, но трябваше да се изпипат детайлите.
- Как смяташ да ги държим в ръцете си? - попита Изи – Какво значи това?
- Не зная от какви елементи е направен компютъра ви, но мисля, че ако им доставяме елементите, а те само го сглобяват и продават, печалбите им ще зависят от нас. При спиране на доставките, те ще фалират. Така, че ще са в ръцете ни. Обаче има една подробност. Те могат да разглобят елементите и да разберат схемата им. Могат да започнат собствено производство. Конкурентните фирми ще отчитат загуби и ще се борят без никакви скрупули. Ще бъде икономическа война с удари под пояса. Въпреки това мисля, че ще успеем. Всеки който си купи такъв компютър, когато стигне до гласуване, ще може да даде вота си от него. Няма да са необходими ООН и всякакви там правителства. Въпросът може да бъде зададен директно и всеки да отговори.
      Фантазията на Иван се беше развихрила и той се виждаше като герой в следващите събития на земята.
- Изи, - дочу се гласа на Мам – я виж този резултат.
Докато те с Иван разговаряха, тя беше въвела данни в компютъра си и беше извела някаква диаграма.
- Плана на Иван има 98% вероятност да успее. Единственото условие, от което зависи, е фактора време. При малък период пада, а при голям се увеличава. Този процент е при двугодишен период.
      Започнаха разговори, обсъждания, предположения, изводи. Не усетиха, кога изминаха няколко часа. Иван беше станал от леглото и възбудено се разхождаше, говорейки в каютата на кораба, без да забелязва понякога учудените им погледи.
„Толкова много енергия блика от него – помисли си Мам – ако всички са такива на тази планета, трябва на всяка цена да успеем. Те са нашето спасение.
      Оли също следеше с интерес Иван, но прикриваше чувствата си зад спокойния поглед.
Изи беше се навел над компютъра си и правеше поредния анализ. Не след дълго той стана и каза:
- Изпратих всички анализи на кораба. Всички сме уморени и трябва да се подкрепим Отиде до стената с леглото, на което преди няколко часа лежеше Иван и бръкна в отвора който се появи. Извади една купа с течност, приличаща по цвят на пчелен мед и я подаде на Иван. Взе и за себе си, а след него направиха същото Оли и Мам. Иван отпи и усети особен интересен вкус в устата си, преглътна не без желание и я изпи. Тримата отпиваха бавно и го погледнаха учудено.
- Искаш ли още – попита Мам?
- Не, каза Иван, усещайки как нараства тежестта в стомаха му. Май направих грешка.
- Легни си – каза му Оли - тежестта ще премине.
Легна и не усети кога е заспал. Събуди се спокоен с ведро настроение и прилив на сили. Погледа му спря на креслото, в което Мам гледаше нещо в компютъра си. Имаше вид на много уморена. Огледа се и не видя Оли и Изи.
- Добро утро – каза весело той.
На лицето и грейна усмивка:
- Добро утро! Как спа?
- Непробудно. А ти?
- Не съм спала – каза тя - работих през цялото време.
Проследи погледа му и каза;
- Спят в другата каюта. Легнаха си преди два часа. Как се чувстваш?
- Страхотно – беше отговора му – Не съм се чувствал така от много години. Не си спомням даже от кога.
Стана и тръгна към креслото. Седна и се стресна, като видя отражението си. В огледалния екран виждаше себе, но не съвсем. Бръчките ги нямаше, кожата на лицето му - гладка с леко розов тен. Единствено леко прошарената му коса и наболата брада напомняха за стария му външен вид.
- Какво сте направили – попита той ужасен. – Това не може да е вярно. Това не съм аз.
- Спокойно – усмихна се Мам – това си ти, колкото и да не ти се вярва. Регенерирахме клетките ти и сега си такъв, какъвто трябва да бъдеш. Всички токсини и отрови са извадени от тялото ти. Обмяната на веществата е нормална. Организма ти функционира като нов. Днес ми харесваш много повече.
      След последното си изречение Мам се наведе да скрие избиващата червенина по лицето й.
- И ти на мен – каза Иван и отиде до нея. - Искам да легнеш и да си починеш, магьоснице. Тя го погледна и допря главата си в неговата. Иван понечи да я прегърне, но спря този импулс, сещайки се за реакцията и при първата им среща. Хвана я за ръката и я поведе към леглото, от което току що беше станал.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=60571