ХуЛите - Забравен автопортрет

Понякога потъвам в тишината
и ровя с пръсти пясъка й ситен.
Мъниста от сълзите на луната
бродирам върху изгрева с очи.

И си разказвам приказки за сбъдване-
укривани във тайнствени езици,
за да запаля някъде във тъмното
една свещица.

А друг път стъпвам здраво. Скубя корена,
усетила пръстта над мен надвиснала.
Напомням рана, още незатворена.
С мълчанията заглушавам писъци.

Порастват сякаш кътници на мислите.
В сърцето - таралежови спринцовки.
А след това едно небе притихнало
навежда се над мене да го стопля.