ХуЛите - Феята и войникът (6)

(продължение)
Невидима, Пивет бе с него цял ден. Видя го как сее смърт, страшен, красив.
Лицето му беше като излято от бронз. Хвърляше се в бой с безразсъдната смелост на разгневен юноша. Сръчните му пръсти удряха по клавишите, свиреха някаква дяволска симфония.
Вечерта се спусна след победата му. Червено слънце изцапа с кръв изкривените железа. Точно тогава Пивет се появи пред своя герой. Той спеше. Сънуваше, че все още е дете и тича из ливада обсипана с цветя. Ароматът им, толкова прекрасен и силен, го събуди. В ръцете му седеше жена. Тялото й ухаеше на пролет. Закръглена и гола, розова и руса, тя се сгушваше в него и не заемаше никакво място. Беше малко пълничка, с прекрасна кожа. Едва различаваше лицето й в нощта, но му се стори красиво като блян. Плъзна ръце по хълбоците й, по бедрата й, гладки като сатен.
Жена. Не знаеше много за жените. Някога имаше семейство. Спомняше си за майка, за сестра. Беше ги напуснал толкова отдавна. Понякога в кратките си сънища виждаше лицата им, невероятно нежни, да се навеждат над него. Техните лица или може би нечии други… Сънищата му бяха неясни, но му се струваше, че би бил толкова щастлив да види в действителност тези мили лица, да ги задържи близо до себе си, да ги помилва. И ето, че сега тя беше там, по-красива отколкото си я беше представял, и ето, че едно тяло, нежно като вечерта, потръпваше в ръцете му. Помисли си, че Господ му праща тази жена, за да го възнагради за подвизите му. Но не знаеше какво да прави с нея. По правилник, всяка седмица, поставяше семето си в стерилна епруветка, върху която беше изписан входящият му номер. Военен куриер-моторист идваше да я вземе с цел продължаване на човешката раса.
По липса на по-добро въображение, той притисна много силно, до себе си, малкото хладно тяло. Затвори очи, въздъхна дълбоко от щастие. Помисли си, че никога, никога не би могъл да бъде по-щастлив. Пивет беше развълнувана до дъното на душата си от невинността му. Изчерви се от стеснение и радост при мисълта, че ще трябва да го научи на всичко. Но нищо не я притискаше. Вече не бързаше толкова да се върне в Рая.
(следва)