ХуЛите - Феята и войникът (5)

(продължение)
Напразно обиколи целия град. Войната взимаше младежите преди още да са познали любовта.
Вмъкна се в леглото на някакъв старец, който й се стори все още запазен. Той обаче си призна, че е импотентен. Не ял достатъчно витамини. Друг пък, пред когото се появи като петнадесетгодишно момиче, почувства за момент младежка сила. Но в момента, в който щеше да покаже на какво е способен, сирените завиха „тревога". Той скочи в гащите си, спусна се стремглаво по стълбата си и избяга долу в мазето.
От включеният му радиоприемник се носеха песни, пълни с любовни слова. Някакъв мъжки глас шепнеше:" Винаги, любов, обичам те, чакам те, желая те, целувки, прегръдки, страст". Носена от крилата на радиовълните, полетя към него. Намери обаче някакъв побелял дебелак, който, като я видя закрещя: " Как е влязла тук тази луда?"
Правителството го използваше, за да поддържа изчезващата сантименталност у жените от народа. При най-малката възможност, те слушаха сладникавия му глас. От зори до мрак, а и почти през цялата нощ, той им шепнеше нежни обяснения в любов и кратки клетви, описваше им терзанията на сърцето си което беше сякаш от захар. Това бяха едни и същи думи, които повтаряше безспир, на фона на няколко еднакви мелодии от по няколко ноти. Жените обаче не се отегчаваха. Слушайки гласа му, всяка си представяше лицето му, и смяташе, че сладникавите думи, отправени към всички, са предназначени само за нея. Получаваше тонове писма с всяка поща. Секретарки, снабдени със специални уреди, подбираха тези, в които имаше пощенски записи или банкноти. Другите ги хвърляха директно за вторични суровини.
Този мъж не обичаше жените. Той прогони феята, като я удряше с носната си кърпа.
Пивет реши да потърси мъжете там, където са: на бойните полета. Избра си един младеж с небесносини очи, който караше танк, тежащ седемстотин тона. Беше сам в адската си машина, и управляваше с помощта на копчета моторите, четиридесетте оръдия, картечниците и огнехвъргачките. Преди шест месеца го произведоха в полковник на този стоманен полк и от тогава не беше го напускал. Седеше нависоко в предната част на чудовището си и се хранеше с хапчета. Спеше от време на време, по няколко минути, понякога по час, върху клатещата се облегалка на стола си. Беше печелил победа след победа с танка си, направен от стоманените ризници на цели дивизии пехотинци, пробит от снарядите на стотици вражески танкове, нападан от въздушни ескадрили. Живееше сред оглушителен шум, сред пламъци и стълкновения. Кожата му беше станала сива и лъскава като стоманата на танка. Но очите му си оставаха светли. След битка, сред купищата горяща стомана, си мислеше за справедливата кауза, заради която се сражаваше и заради която беше приел да убива и да умре. Беше ветеран. На шестнадесет години.
(следва)