ХуЛите - ФЕЯТА И ВОЙНИКЪТ (3) - превод от Рене Баржавел

Пивет не откри гората си.
На нейно място се простираше огромна бетонна площадка, от която стърчаха комини. Под бетона с дебелина сто метра, имаше цял конгломерат от защитени от бомбите заводи, които произвеждаха хиляда танка, две хиляди самолета и триста подводници за минута.
Подводниците директно се пускаха в морето по подземни канали. Тунели отвеждаха танковете до бойните полета. Комините бълваха облаци тъмносин пушек, сред които, с гръм и трясък се носеха самолети.
Пивет напразно търсеше тихо кътче природа. Три морски флотилии си оспорваха последния полинезийски риф. Кораби-къртици дълбаеха проходи през полярните ледове. Гъмжащи от бойна техника автомагистрали се пресичаха на екватора. На върха на Хималаите се чуваше стрелбата на батарея от военно-въздушните сили.
Пивет беше принудена да отседне в града. Избра си жилище на едно кръстовище, върху пиедестала на статуя, която министърът на въоръжаването си беше присвоил. От този пост можеше да наблюдава живота в големия град. Нежното й сърце се свиваше от състрадание и ужас.
Цивилното население се състоеше от старци и измършавели жени. Богатите купуваха много скъпо хляба и сланината. Бедните се хранеха с ряпа и мокрещ. Ходеха боси, облечени в тесни дрехи от един и същ плат с цвят каки. Жените без мъже ставаха злобни и вехнеха от самотата и лишенията. На всеки осемнадесет месеца, на някои от тях, избрани по строгите правила на евгенетиката, изкуствено им имплантираха мъжки зародиши. Те оставяха синовете си без бащи в национални ясли, подобни на оранжерии, където под грижите на квалифицирани възпитатели порастваха бързо. Ставаха момченца на десет месеца, а войници - на пет години.
От постройките в градовете, бяха останали само разрушения. От време на време, пристигаше някоя въздушна ескадра, пускаше дъжд от бомби, които за милионен път сриваха със земята развалините и вдигаха облаци от прах до небето. Рядко снаряди достигаха до втория и третия подземен етаж и убиваха няколкото безумци, които не бяха пожелали да слязат в убежищата.
След сигнала „край на въздушната тревога", хората, като мравки излизаха от дупките си, захващаха се със снабдяването с продоволствия, тъпчеха с часове на едно място, в очакване на летящия конвой, носещ негодни храни, които черният пазар не беше пожелал.
Пристигнали по тайнствени канали, месо, домашни птици, плодове се продаваха нелегално в ресторантите. Клиентите на тези тайни заведения плащаха за всяко ястие суми, които щяха да са достатъчни да осигурят прехраната на двадесет човека в продължение на година въпреки баснословните цени на продуктите. Жените от специалните части на полицията, за борба с контрабандата, си затваряха очите. За да им се отблагодарят, им позволяваха да идват в заведенията, за да оглозгат кокалите.
Феята Пивет живя много години сред тези безумци. Смени града и полукълбото, но навсякъде срещна същата мизерия.