ХуЛите - Приказка за момче, много стълби и малко математика

На едно друго място, много много далеч имало странно кралство. Там хората се раждали направо на двадесет и една годии. И всеки който се роди получавал лична стълба. Целта на съществуванетo на тези хора била, да се качат по нея, но както знаем пътя по едноличните стълби е доста самотен. Освен това имало още един проблем...
Стълбите били невидими и никой не знаел нито как изглеждат, нито накъде водят, а повечето хора дори не знаели че ги има. Просто следвали инстинкта си цял живот с надеждата, че ще научат закъде са тръгнали и как да стигнат до там.
Един ден се родило момче различно от останалите. То виждало стълбите. И понеже вече било на двадесет години, разбирало и малко или може би много математика.
И оттук започва приказката...
Тръгнало момчето да се разхожда. Да намери място където да постави стълбата си и да започне изкачването. Това бил един доста неприятен период на лутане. Освен това много му се искало, да намери място близо до някое момиче и да се изкачват заедно, да си помагат по пътя, да си говорят, да не са самотни.
Години наред се лутало момчето.
На едно място видяло как двама малди се държат за ръка и вървят нагоре. Били така усмихнати и щастливи, толкова вглъбени в любовта си, че не забелязавали как по нататък стълбите им се раздалечават. Явно когато са ги поставяли, се е получил малък ъгъл между тях и в началото той не се забелязвал, но стигнат ли по нагоре вече нямало да може, да се държат за ръка и в един момент ще се изпуснат. А още по нагоре разстоянието щяло да стане толкова голямо, че нямало и да се чуват и като си говорят. Домъчняло му на момчето и подминало.
Малко по нататък видяло други две стълби. Те били много плътно една до друга, a никой не се виждал. Зарадвало се момчето много и погледнало ноагоре. Но и там хората не били заедно. Единият се движел много бързо а другият изоставал. Загледало се момчето в стълбите и видяло, че стъпалата им са на различно разстояние. Много малка била разликата, но я имало. Може би в началото и тези двамата са били заедно и също са се държали за ръка, но с времето разстоянието между тях се е увеличавало, увеличавало… Викали си хората отдалеч, но не се чували.
По нататък двама току що родени тъкмо били поставили своите стълби и се опитвали да тъгнат. Били толкова накриво една спрямо друга, че още отначало се раздалечавали. Опитало се момчето да им каже, но не му повярвали. Махнали за довиждане на особняка и тръгнали.
Още много вървяло момчето, скитало и гледало, и търсело. Много момичета срещнало. Сложили стълбите си чакали някой, с който да тръгнат. И много момчета също. Някой го викали други само го гледали учудено. А то вървяло. Виждало хора които падат и стават. Хора кото се подкрепят, подават си ръка, усмихват се един на друг. Но всичко това само в началото на стълбите. Погледнело ли нагоре момчето, заливала го вълна на отчаяние. Там хората си викали един на друг, сърдели се за нещо си, обвинявали се, мълчали обидено или просто защото знаели, че вече отдавна не се чуват.
Седнало до стълбата си момчето и заплакало. За себе си, за хората които не виждали, за стълбите...
И тогава някой нежно сложил ръка на рамото му и заговорил:
- Недей. Не плачи. Търсих те. И аз виждам стълбите. Знаеш ли, ако се постараем може би ще упеем да ги поставим плътно една до друга. Виж и стъпалата са на еднакво разстояние. И като ги виждаме, ще можем да вървим в една посока и с еднакви темпове. Искаш ли да опитаме.
Не знам дали се е съгласило момчето. Тази приказка е малко недовършена...
Само се чудя, дали наистина е толкова далеч това странно кралство.