ХуЛите - Билет за в къщи

-Не...не...Остави зеленото!Пънчето на гъбата е бяло...Остави го така.Съвсем леко подчертай със светлокафявото...
Момчето прехапа устни,погледна я и като прочете потвърждението в погледа й,
се зае с кучешката колибка на рисунката,която правеше.
"Сигурно и Леонардо да Винчи не е бил толкова съсредоточен докато е рисувал "Мона Лиза"..."- помисли си Мати.Но и тя не би заменила дори една от тези несръчни детски рисунки за всички велики творби на Леонардо.
Гледаше как къдриците му се полюшват докато триеше изкривения покрив на колибката.И най-лекото свиване на устни образуваше трапчинки на бузките му.Антонио.Така се казваше.Много обичаше това дете.От шест години работеше в дома за деца лишени от родителски грижи и обичаше всички.Не "като свои" - наистина ги чувстваше свои.Правеше всичко възможно,за да не се чувстват изоставени,а да бъдат усмихнати и щастливи.Не осъждаше родителите им за избора.Вярваше в Съдбата и нейната предопределеност.Повечето от тях бяха необразовани хора,с ниска духовна и обща култура- самите те жертва на нестабилни семейства и лабилни родители.Няма как да научиш нещо и да си изградиш ценности от хора,които не притежават тези познания и ценности.Имаше шанса да работи в изключително сплотен колектив,под ръководството на директорка,за която професията беше призвание,а не кариера.
Като "несемейна",бе приела професията като първостепенно звено в живота си.Заедно с директорката тичаха по фондации,намираха спонсори,организираха тържества и мероприятия,които да зарадват децата и да поддъпжат усмивките им.
Имаше невероятен усет и подход към тях.В нейно присъствие бяха спокойни и вярно - палави и освободени,но преди всичко - себе си.Това,което най-много се стремеше да развие у тях,беше самочувствието,увереността и смелостта,които щяха да им бъдат необходими,за да се справят с живота.Стараеше се максимално да затвърди в тях усещането и увереността,че са обичани.Смяташе,че за всеки човек,но преди всичко за децата,е много важно да знаят,че са обичани.Тази увереност предотватяваше една евентуална и твърде възможна за деца в тяхното положение,фрустрация.Често разговаряше с по-големите деца,които неизбежно си задаваха въпроса защо родителите им са ги изоставили.Убеждаваше ги да не се гневят на съдбата и родителите си,защото живота на всеки човек е подчинен на вселенските закони и е предопределен.Че трябва не само да простят за това,че са оставени в дома,а да благодарят,че са им дали живот,че Бог има идея за всеки човек и щом е решил те да бъдат там,това означава,че е преценил,че са достатъчно силни,за да се справят с това предизвикателство и на много от тях е даден шанса да живеят в семейства,които копнеят за тях и са някъде на път във времето към тях.Че те ще бъдат едни истински малки ангели за тези семейства,които не са имали шанса да си създадат детенце и че вселенската мисия на техните родители е била да доставят щастие на такива семейства.А тези,които няма да намерят осиновители,със сигурност ще получат своя шанс и подарък от съдбата под някаква друга форма.Убеждаваше ги,че е много важно да освободят душичките си от гнева и негодуванието и да вярват в доброто и чудесата,защото е достатъчно да вярваш в тях и те наистина се случват.Обясняваше им всичко така,че да я разберат - под формата на кратки приказки,ситуации и най-вече с много чувство и обич.И те я даряваха с любовта си.Спретваха й очарователни и трогателни изненади,слушаха я и не й създаваха проблеми,защото им вярваше.Когато след смяна се приготвеше да си тръгва,по-малките винаги казваха:"Сега отиваш на работа и после пак ще си дойдеш,нали?"След първия такъв въпрос дълго плака,но с времето го прие като съвсем правилен и отговаряше утвърдително.Приемаше поръчки за разни лакомства и ги изпълняваше.Обичаше децата,обичаше професията си.Майка й често дуднеше,че прекалено много се отдава на работата си,и че поемайки всички празнични дежурства, се лишава от личен живот.Дежурните й реплики бяха:
-"Ще си останеш ти стара мома.Няма да се омъжиш,ако продължаваш по тоя начин,а мене ще оставиш без внуци...За това ли се трепах цял живот?"
Сега гледаше Антонио и сърцето й се късаше.Когато дойде преди четири години,беше само на две и половина.Баща му пребил до смърт майка му пред него,а след година починал в затвора от менингит.Нямаше никакви други близки.След случая,Тони спрял да произнася и малкото думи,с които боравел до момента.Думичка не казваше - така го доведоха социалните работници -тих и вглъбен в себе си,необщителен.С времето се привърза към нея и макар,че така и не проговори,успяваше да се изразява с жестове и поведение и да се изявява като специален.Сякаш тя принадлежеше преди всичко на него и след това на останалите.Беше изключително умен и любознателен.Четеше му приказки,понякога си измисляше,разказваше му за живота извън дома,стараеше се да обясни по адаптиран за възрастта му начин всички трудности и рискове,всички хубави моменти и да посее в сърчицето му вярата в красивите и чудни неща и смисъла да бъде добър и справедлив към хората.
Преди няколко дни,докато другите играеха на двора,го откри в музикалния салон.Беше седнал в ъгъла до пианото и плачеше.Прегърна го и го подържа в прегръдките си докато се успокои.Когато се изправиха,момчето я хвана за ръка и я поведе към занималнята.Взе лист и започна да рисува,като следеше изражението на лицете й.Рисунката му беше доста неумела и не разбра веднага какво иска да й каже,но когато започна да забива въображаеми юмруци в лицето си,се вгледа по-внимателно и различи паднала жена,а над нея...чудовище!У сети как гърлото й болезнено се свива,сякаш някой затягаше примка около врата й.Това бяха майка му и баща му!Беше нарисувал баща си като чудовище!Опитваше се да си обясни това,което го бе сполетяло.Задаваше си въпроси,чиито отговори не можеше да намери в детската си главичка.Гледаше я право в очите и очакваше тя да му ги даде.Беше сигурна,че след периода на вцепенение и отхвърляне ще дойде момента, в който утаените въпроси ще започнат да се освобождават от примките на болката и ще изплуват,но не очакваше,че това ще стане толкова скоро.Какво да му каже?Как да обясни жестокостта на големите на едно невръстно дете?Не разполагаше с всички отговори.Тя самата не разбираше мног неща.А това малко,къдрокосо ангелче я гледаше с такова доверие и увереност,че тя знае,че й се приплака от безсилие.Трябваше да опита и да внесе малко спокойствие в душата му.
-Виж,Тони...-промълви неуверено -Това,което е направил татко е наистина много лошо.Никой не бива да постъпва така!Постъпил е лошо,като е направил така на мама.Не защото тя е била лоша,или не е слушала,а защото татко е бил болничък.Болестта му е пречела да бъде добър и е правела така,че да се държи грубо и жестоко.Не е имало кой да го излекува и да му помогне да е добър.Направил е нещо много лошо,но не е чудовище,защото е помогнал да се родиш ти и е сложил в сърчицето ти и неговата добрина,за да бъдеш ти детенцето с най- много добрина в сърчицето и никога да не бъдеш лош д другите.И за него не е останала добрина - подарил я е на теб.Не трябва да го мразиш,а да му простиш.Защото Омразата е лоша и изяжда семенцата на Добрината.Няма да я пускаш в сърчицето си!Ей така - превртя въображаем ключ до гърдите му -Заключ!Та никой да не може да навреди на Добрината.Сега мама е един красив бял ангел горе на небето и дори ни вижда.Тя винаги те гледа отгоре и иска да си усмихнат и добричък.И е спокойна,защото знае,че ние ще се грижим за нейното момче.Знае и че аз много те обичам,защото ме правиш щастлива,като ми рисуваш красиви рисунки,караш ме да се смея,като направиш някоя щуротия...И знае,че ще станеш едно голямо и добро момче.Ела тука!
Взе го в прегръдките си и го залюля.Избърса сълзите му и го прегърна още по-силно.
-Не плачи,миличък!Моля те!Когато плачеш и мама горе тъжи,а и на мен ми е мъчно...
Когато слязоха при другите,беше видимо по-спокоен.
Това беше преди няколко дни.Сега седеше,наблюдаваше го как съсредоточено рисува и не можеше да събере смелост да му каже,че от утре вече ще работи на друго място и няма да е тук - при него.В деня,в който бяха в музикалния салон,й се обадиха,че е спечелила конкурса за директорското място в един друг дом.Директорката се пенсионирала.В такива случаи винаги се провеждаше конкурс за назначаването на заместник,дори персонала на заведението да имаше свой избран кандидат - той също се явяваше на конкурса.
Харесваше работата си и не гонеше кариера.Беше се привързала и към колегите си и към децата и не би подала документи за този конкурс.Шефката й - Бояджиева,направи това вместо нея.Викна я в кабинета си и дълго говориха.Насърчи я,като й каза,че е блестящ професионалист и притежава в комплект всички необходими човешки качества за този отговорен пост,и че дори е длъжна да се яви,защото тези заведения се нуждаят именно от човек като нея.Беше доста убедителна и реши наистина да опита.Яви се на конкурса,като изобщо не очакваше,че ще спечели.Беше спокойна,не вложи никакво вълнение и очакване,защото и без друго обичаше работата си и не възлагаше специални надежди на тази нова възможност.Яви се ей така -"между другото" и спечели.Щяха да й липсват колежките и децата,но се утешаваше с мисълта,че ще се виждат винаги когато можеха.Най-трудно й беше с Тони.Много беше привързан към нея,а и тя също се бе привързала към него.Все не намираше сили да му каже,дните минаваха,докато дойде последният й работен ден тук.На обяд с персонала щяха да се съберат на почерпка и да я изпратят.
-Тони...-започна предпазливо-Искам да ти кажа нещо...Нали знаеш,че всички дечица,които живеят тук нямат мама и татко и аз и другите госпожи се грижим за вас?...Това е вашият дом.Ние сме едно голямо семейство. - Тони я гледаше много внимателно и навърташе на пръстчето си шнура на анцунга си - А за всички нас се грижи госпожа Бояджиева.Тя се грижи всички вие да имате храна,дрешки,през зимата да е топло тук,да имате играчки,телевизия,видео,следи дали ние се грижим добре за вас и ни казва какво да правим.Тя се грижи за всичко в нашия дом.Но има и други такива домове,в които също има такива дечица като вас,които нямат мама и татко.В един такъв дом дечицата си нямат сега госпожа Бояджиева и трябва някой да се грижи за тях.Едни хора избраха мен - аз да правя за тях това,което прави госпожа Бояджиева за нас.Няма да бъда тук и няма да се виждаме всеки ден,но обещавам,че ще идвам да виждам другите дечица и теб.И че винаги ще те обичам.Разбираш ли ме?
Тони я гледа съсредоточено и сериозно няколко минути,след което се усмихна и й поднесе готовата рисунка.
-Прекрасна е миличък!А кученцето е толкова сладко!Много е красива...Благодаря ти!Ще я взема със себе си и ще си я сложа на стената.Мжешли отдолу да напишеш името си?Нали те научих...Я да видиме...
Тони много внимателно изписа с печатни букви името си и й подаде важно рисунката си.
Не очакваше,че ще мине толкова лесно.Искрено се надяваше реакцията му да не е резултат от неприемане и да не е само временно затишие.
На обяд целия персонал се събра в музикалния салон.Почерпи ги по случай новата длъжност,поднесоха й прекрасен букет и изящна златна гривна с надпис за спомен от вътрешната страна,посмяха се,поплакаха и си обещаха да се виждат винаги когато имат възможност.
Когато слезе по стълбите,видя Тони.Беше клекнал до входната врата с раничката на гърба си и стискаше под мишница динозавъра,който му беше подарила за Коледа.
Това беше!Не се размина.Решил е,че ще тръгне с нея.Имаше чувството,че големи,хищни нокти разсъсват сърцето й на хиляди парчета.Не искаше да плаче.Поне не пред него.Сълзите сами се стичаха по лицето й.
-Тони...Миличък!- клекна до него и стисна раменцата му. - Не мога да те взема със себе си.Опитай се да разбереш!Не мога!Ако те изведа сега от тук,ще ме арестуват...Не можеш да дойдеш с мен.Обещавам да идвам да те виждам!Заклевам се!Но сега не мога да те взема...
Гледаше я с големите си,пълни със сълзи очи и шумно поемаше и изпускаше въздух.Хлиповете,коита откъсваше от гърдите си, се забиваха като остриета в сърцето и главата й.
-Тони...- опита се да го прегърне,но момчето се отскубна и хвърли срещу нея динозавъра.Стоеше на разстояние и шумно дишаше.
- М..мм..мра..мра...мра..зя ...те!Мммра..зя..те!Мра..зя ..те!
Обърна се и хукна по стълбите.
-Какво става?...- Бояджиева слизаше надолу,когато Тони я блъсна и продължи да тича нагоре по стълбите.- Иванова!...-обърна се към една от колежките й -Погрижи се за Тони!...
Не можа да издържи.Свлече се на земята и се разрида неудържимо.Бояджиева клекна до нея и я прегърна
-Ах,Мати..Предупреждавах ли те аз?Казвах ли ти,че не бива да допускаш такава привързаност?Да се държиш малко по-дистанцирано...Тежък урок ще е за тебе това..
-След...след толкова години мълчание...Първото нещо...първите думи,които каза,бяха..."мразя те!"Никой...никой не ми е казвал по толкова разкъсващ сърцето начин,че...че ме обича...Не мога да си го простя...Не мога..
-Ох,миличка...Няма да е лесно,но ще се оправят нещата...
-Опитай се да му обясниш,Бояджиева!Моля те!
Не можеше да спре да плаче.
-Обещавам скъпа!Обещавам!Върви сега!Върви...Вземи душ,опитай се да се поуспокоиш...Утре трябва да си на линия...
Нямаше спомен как стигна до дома си.Хвърли се на леглото и се разрида.Така я завари и приятеля й.От две години излизаха заедно.Много се притесни като видя колко е разстроена.Когато му обясни всичко,я прегърна и я притисна до себе си.
-Успокой се!Много навътре вземаш нещата.Нали ти казвах да не се привързваш толкова?Не ти се отразява добре работата...Вземаш допълнителни дежурства,все тичаш на някъде,нямаш време да се виждаме...Когато се видиме,все за тия деца говориш...
"О,не!Не пак!"
Помисли си уморено.Освободи се от прегръдките му.
-Ники...Моля те!Нека остана сама тая вечер!Объркана съм,уморена съм...
-Точно...Аз ще те разведря...Ще ти приготвя вечеря,ще ти напълня ваната..А после...-започна да я целува по ухото и да я притиска към себе си.
-Не сега...Моля те!Искам тая вечер да съм сама...
-Понякога наистина не те разбирам...-дръпна ръцете си от нея-Сигурна ли си,че искаш да си ида?
-Да...Извинявай!Утре ще ти звънна...
Почти не мигна през нощта,а когато сутринта часовника й звънна,напомняйки й че е настъпил първият й директорски ден,се чувстваше всичко друго,но не и човек,на който може да се разчита.
Докара някак изискан външен вид,но нямаше как да скрие подпухналите си и празни очи,а усвивката й се беше изпокрила съвсем и при всеки опит да я изкара,излизаше колкото да разкриви лицето й и пак изчезваше.
Предишната директорка я очакваше.Бяха се виждали преди това няколко пъти,за да я въведе в работата.Провери всички документи,които трябваше да й бъдат предадени,запозна се с персонала...Тези,които бяха близки с предишната директорка,бяха малко резервирани.Съзнаваше,че я гледат като под микроскоп.Някои може би си мислеха дали ще може да се справи,тъйкато е доста млада за такъв отговорен пост.И какъв ли ще е микроклимата под нейно ръководство...Нормално беше.нов човек,множество въпроси...Отбелязваше си мимоходом по нещо у всеки,но когато влезе да види децата,се срина.Пред очите й плуваше образа на Тони и първите му изговорени думи:"мразя те".Разрева се неудържимо-за ужас на всички и се втурна в новия си кабинет.Грабна чантата си и каза на бившата директорка:
-Съжалявам!Много се извинявам!Трябва да реша един личен проблем...Много се извинявам!
Дори не дочака дума от сащисаната жена.Хукна по стълбите и излезе на улицата.Спря едно такси и каза на шофьора да кара към бившата й работа.Когато влетя вътре с размазан грим и като обезумяла,сериозно уплаши персонала.
-Господи!На какво приличаш!-Бояджиева скочи веднага от бюрото си -Какво става с тебе?За първи път те виждам такава...
-Искам да го взема!Искам да го осиновя!Моля те!Моля те!Нека попълня всички документи още сега!Моля те!....
-Чакай...Чакай малко...Седни и се успокой!Ти сериозно ли искаш да осиновиш това дете?
Познаваше Матея и знаеше,че при нея нито една дума не е изречена просто така.
-Разбира се,че съм сериозна!Кажи ми!Кажи ми как е той...
-Мати!Не са минали и двайсет и четири часа...Ше се оп...
-Искам да мине колкото се може по-малко време докато го взема...Моля те!
-Добре...Добре.Успокой се!Знам,че ти си възможно най-подходящия човек,който може да вземе Тони.Познава те и те обича.Аз го знам.Но знаеш какъв е реда.Знаеш,че едно от основните изисквания е всяко дете да бъде осиновено от семейство.А ти си сама...
-Знаеш..Знаеш,че мога и сама да се грижа за него...
-Знам,мила.Аз знам.Надявам се да го разберат и другите от съвета.Няма как да се прескочат процедурите.Знаеш,че не можеш да го вземеш сега.Дори когато го вземеш,също ще мине време до окончателното решение...
-Нека попълня документите!Моля те!...И...Моля те,обещай,че ще направиш всичко,което зависи от теб!
-Разбира се,че ще го направя!Успокой се!
Щеше да успее!Трябваше да успее!Тони беше нейното детенце!Друг начин нямаше!Щешше да успее!
-Нека го видя...
-Върви...-въздъхна Бояджиева -Това не е професионално,ама...Само се пооправи малко,че съвсем ще го уплашиш...
Намери го в спалното помещение.Беше време за следобедния сън.Лежеше на леглото и гледаше в тавана.
-Тони..-когато я видя,очите му се разшириха и понечи да хукне към нея,но в следващия момент се обърна на другата страна и се зави през глава.
-Тони.Тони,чуй ме!-дръпна завивката и сложи ръка на рамото му.-Ела да отидем в салона,за да не събудим децата!Трябва да ти кажа нещо много важно и хубаво!
Обърна се и я погледна.
-Ела!-хвана го за ръка и отидоха в салона.-Чуй ме сега!Току що подадох молба и попъних някои документи,за да мога да те взема.Искам да те осиновя и да живееш при мен.Искаш ли да бъдеш мое момче,Тони?
С такава сила се метна и обви врата й с ръце,че щеше да я събори.
-Само чуй!За да стане това,едни хора трябва да разрешат.Няма да стане днес.Но обещавам,че ще се боря,госпожа Бояджиева също ме подкрепя,така че,ще направя всичко възможно да е по-скоро.Няма как да стане днес
Тони закри очи с ръцете си.
-Тони!Няма как да стане веднага!Но пак ти казвам -ще направя всичко по силите си да е по-скоро.Обещай ми,че ще бъдеш спокоен и послушен,и че ще го пазиш в тайна!Аз обещавам да дойда за теб!Разбираш ли ме?
Тони кимна с глава и съвсем леко се усмихна.Прегърна го и постояха така известно време.
Когато потегли към къщи,имаше чувството ,че лети.Щеше да успее!Изпълваше я онази вътрешна увереност,която не я лъжеше .Беше от ония неща,пред които просто не поставяше думи кото "дали",или "ако".
Взе една бутилка шампанско,лакомства и се обади на Ники да дойде в тях.Беше искрено изненадан,че се е възстановила толкова бързо.
Не можа да издържи до отваряне на шампанското и още щом го видя на вратата,заподскача и се метна на врата му.
-Ще го взема!Ще си го взема!Ще го осиновя!-хвана го за ръка,бутна го на дивана и се настани в него,като обгърна врата му.- Ще осиновя Тони!
-Ти...Какво ще направиш?-много бавно я попита.
-Ще осиновя Тони...
Свали ръцете й от врата си,отмести я и се настани на фотьойло срещу нея.
-Имам...странното и неприятно усещане,че говориш сериозно..
-Разбира се,че говоря сериозно.Бих ли се шегувала с подобно нещо?
Усети как напрежението изпълва стаята,концентрира се в пространството между тях и бавно и невидимо го увеличава.
-Аха...Смяташ да осиновиш едно дете с такава тежка фамилна обремененост и ми го сервираш така,сякаш си си купила последен модел спортна кола...Не...Не...Не ме прекъсвай!Искам само да те попитам...къде съм аз в тия планове?М?...
-Бих те попитала какво знаеш ти за фамилните обременености,но понеже знам,че нямаш адекватен и убедителен отговор,няма да те питам.Да...Смятам да осиновя това дете.Ако не разбираш причината да го направя,това означава,че ти наистина не ме разбираш и всъщност,не ме познаваш.И...Знаеш ли...Аз искам да те попитам същото - къде си ти в тия планове?
Гледаше я като втрещен и въртеше невялващо глава.
-Не...Не...Недей така!Грозно е...Отвратително...Не можеш да очакваш и изискваш от мен да участвам в твоите налудности!Не можеш...Искам да имам някой ден деца...Да!Но мои деца.Мои!...Знаеш ли...Може би наистина не съм те познавал...На каква се правиш,Мати? На Майка Тереза?Само защото някакво дете се е разстроило,защото няма да те вижда?!Толкова ли си слаба?Да се поддаваш на всяка сълза?Съзнаваш ли отговорността на едно такова решение?...И какво е следващото,което би направила?Ще осиновиш целия шибан разплакан свят ли?
Тона му започна да стърже по мозъка й.Започваше да достига точката й на кипене,а не искаше да избухва.
-Не се опитвай да ме изкараш лабилна и неуравновесена!Не смей!Разбира се,че нямам намерение да осиновявам света....И не се поддавам на всяка сълза.Ти наистина не ме познаваш...
-Не те познавам.Да...И не те разбирам.Ти си млада и здрава и можеш да имаш собствени деца.МожеМе да имаме собствени деца.Ако изобщо означавам нещо за тебе.Ако изобщо ме забелязваш...
-Наистина не разбираш...-чувстваше се някак странно спокойна-Не става въпрос за "някакво" дете,което се е разплакало.Става въпрос за моето дете!Да!Не съм го родила аз,но Тони е моето дете!Няма как да ти го обясня.Това е от ония неща,които се разбират със сърцето,а не с разума.И за тях няма думи.Ти не разбираш думите ми - как би могъл да разбереш нещо,за което думи няма?....
-Има ли шанс да размислиш?
-Това ултиматум за избор ли е?
-Може би...
-Може би,или е?
-Е!Е?
Гледаше го как е стиснал облегалките на фотьойла на нисък старт - сякаш готов да хукне всеки момент и си даде сметка,че наистина не си дадоха време да се опознаят.Сякаш липсваше нещо много важно във връзката им.Имаше някакъв проблем,но определено не беше Тони този проблем.
"Две години - помисли си -Две години с човеккогота не познавам и който не познава мен,срещу четири години с Моето дете..."На глас каза:
-Имаш някои неща тук.Можеш да ги събереш...
-Задръж ги...-засмя се горчиво Ники -Така както си я подкарала,може да са единствените мъжки вещи тук...
Затръшването на вратата й прозвуча като финален акорд на дълга,протяжна музика.
Знаеше,че сериозността на решението й щеше да предизвика гръмотевици и беше подготвена.Беше си инсталирала въображаем гръмоотвод,който не позволяваше гръмотевиците да достигат до нея и да я разколебават.Не й се разминаха и когато съобщи на родителите си за осиновяването.Последваха сълзи,апарати за кръвно налягане,увещания,упреци от рода на:"Прогони доброто момче...Тая работа не е толкова лесна,колкото си мислиш...Знаеш ли го какъв ще стане когато порасне?..."
Когато Бояджиева й се обади,че може да отиде да го вземе като приемен родител,докато излезе окончателното решение,не беше на себе си от радост.Тони я очакваше в директорския кабинет със скромния си багаж,сресан и стиснал в прегръдките си динозавъра.
"Това е най-щастливия ден в живота ми!"-помисли си,докато го държеше в прегръдките си.
-Готов ли си?
Тони кимна с плаха усмивка и се вкопчи в ръката й.Подписа още някои документи и тръгнаха.Беше купила някои неща и ме беше приготвила стая,но искаше заедно да излезат из магазините за дрехи,играчки,обувки...
Още на другия ден го представи на майка си и баща си.Притесняваше се малко от това какво отношение ще покажат - да не го засегнат с нещо,но те я изненадаха приятно.Знаеше,че постепенно ще свикнат и ще го приемат истински.Майка й се държеше малко по-сковано.Любезно и мило,но като със съседско дете.Баща й обаче надмина себе си.Показа му колекцията си от около 650 запалки от къде ли не,заведе го до мазето и му подари нейното колело,което грижливо бе запазил и го изведе пред блока да го учи да кара.Разказва му разни щуротии,които той самия беше правил като малък,с което успя да разсмее Тони с глас,а нея разплака.
Знаеше и вече го усещаше,че периода на адаптация няма да е лесен.Дори за нея щеше да е много по-трудно,отколкото за него.Не закъсня първата ангина с темометрите,антибиотиците,компресите с извара и безсънните нощи...
Тони с трепет в очите поглъщаше всичко,което го заобикаля,но се отнасяше предпазливо-като към нещо,което може да погледа,но не му принадлежи.След първата счупена чаша плака дълго и трябваше да вложи всички убедителни аргументи,с които разполагаше,че това не е повод да се разстройва.Следеше непрестанно реакциите й-да не я разочарова с нещо и да го върне в дома.Знаеше,че трудностите ще са не толкова от битов характер,колкото в ония фини психологични моменти,при това в комплект с една чисто нова отговорна длъжност,но щеше да се справи.Винаги се справяше.Когато изтече изпитателния срок и премина през всички проучвания и Бояджиева й си обади да я поздрави и да подпишат последните документи,които удостоверяваха,че Тони е вече неин син,се свлече до телефона и се разплака от облекчение.Облече го в дрехите,които му беше купила специално за случая и се отправиха към дома.Тони не пожела да влезе,но и тя не настоява.Явно още не бе преодолял напълно притесненията си.Каза му да не мърда от там и се качи при Бояджиева.Бившата й шефка я посрещна с красив букет и я прегърна.
-Да ти е жив и здрав сина,майче!И много да те радва!Знам,че...
-Тихо...-прегърна я Матея и поплакаха от щастие.
Когато слезе при Тони,клекна пред него и му показа документите.
-Успяхме,Тони!Успяхме!Вече си моето момче!Моето детенцеЕто!Тук го пише.Иникой не може да те вземе от мен!Никой!От днес аз ще бъда твоята..майка.Но не си длъжен да ми казваш така.Можеш да ме наричаш просто Мати.
-Мати...-повтори Тони.Беше започнал да говори помалко.Бавно и насечено,но все беше нещо.Сигурна беше,че с времето говора му ще се възвърне заедно с увереността,че е обичан и принадлежи на някой.
-Мати...-повтори пак-Мо-я-та Мати...
-Точно така!А сега...Да отидем да го отпразнуваме!Какво ще кажеш за пица?
Тони завъртя глава в знак на съгласие.
-Препоръчвам ти "Калцоне".Сгъната е ето така...-събра длани-А после...
Продължиха надолу по улицата,отдалечавайки се завинаги от дома.
Записа го за училище,като обясни на директорката проблема с говора му,който постепенно се възвръщаше и беше сигурна,че ще се справя.Навлезе мълниеносно в майчинството и макар че имаше тежки моменти и в къщи и в дома,успяваше да ги преодолява.Постепенно вкара живота си в руслото на "даденост и подреденост".Тони растеше все по-уверен в себе си ив нея.Смееха се,шегуваха се,беше изчезнала сковаността,която го беше обхванала в началото.Започна да проявява капризи и непослушание,което искрено я радваше,защото се държеше като останалите деца,които растяха в обикновени семейства.
С Деян се запознаха случайно.Един ден,след училище,Тони отишъл на гости в свой съученик,след което объркал автобуса з в къщи,повозил се на няколко превозни средства,докато съвсем се загубил и се озовал на другия край на града.Деян го намерил да плаче на една автобусна спирка.Добре,че се сетил да отвори раницата му.Намерил адреса в тефтерчето,тъй като Тони бил толкова уплашен,че не могъл да обясни нищо.Когато й го доведе вечерта,беше толкова притеснена,че дори не успя да му благодари.Просто дръпна Тони вътре и трясна вратата под носа на Деян.На другия ден им донесе раницата,която се оказа,че останала в колата му.Извини му се,че предната вечер се е държала толкова невъзпитано и го покани да вечеря с тях.Беше голям чаровник.Бърбореше непрекъснато,разсмиваше ги и се държеше така,сякаш се познават много отдавна.
Започнаха да се виждат. В началото - веднъж в седмицата,постепенно - всеки ден,докато един ден просто си донесе нещата и остана.Преди да го срещне беше толкова погълната от професията си и от Тони,че нямаше време да усети липсата на такава любов в живота си.Сега,когато се събудеше преди него и го наблюдаваше как спи,поглъщаше с поглед красивите му спящи очи,сянката на миглите му,разбърканата му руса коса,която трябваше да мие всеки ден,за да не става на клечки,съзвездието от малки бенки-лунички на дясната му ръка...И си мислеше,че не може да си представи дните без този прекрасен,слънчев човек.Имаше две интимни връзки преди него,но с Деян позна истинското значение на любовта и страстта.Даде си сметка,че го обича и това едновременно я и плашеше,и правеше щастлива.С Тони общуваше толкова естествено и непринудено,с такава лекота,въпреки,че той се държше малко резервирано с него.
Реши,че е подходящ момента да даде на момчето да направи теста на Фьодоровна,за да може да разбере как възприема Деян.Даде му лист и го помоли да нарисува "семейство"-каквото му хрумне.Седна до него и започна да го наблюдава.Първо нарисува нея,което много я трогна -най-значима за него беше тя и заемаше най-голяма част от листа.Говореше по телефона,а до нея бяха наредени кашони с...лакомства-явно спонсорство за дома.Осъзнаваше важността на професията й.Себе си беше нарисувал в средата на стаята как си играе с някакво...куче?!Явно искаше куче.Но Деян го нямаше на рисунката.Попита го дали не е забравил нещо,но Тони каза,че не е.Не го приемаше като част от семейството.Сподели това с Деян.След няколко дни закъсня след работа и когато се прибра,много тайнствено повика Тони да излезе на входната врата.На изтривалката го чакаше малък златен ритривър.Момчето не беше на себе си от радост.От тогава отношенията им се постоплиха.
Кризата дойде,когато един ден Деян я закачаше и се бореха.Метна я на гърба си и я хвърли на спалнята.Започна да я гъделичка,а тя пищеше и го удряше по гърба.Не усетиха кога е влязъл Тони.Видяха го едва когато стовари върхе гърба на Деян лопатката,с която окопаваше розите.Беше остра и остави дълбока резка на гърба му,от която рукна кръв.
-Не я удряй!Гадняр!Не я удряй!-крещеше Тони и размахваше лопатката.
-Спри!..Тони!...-скочи и изтръгна лопатката от ръцете му.
Деян още не се бе съвзел от болката и шока,а чаршафите се напояваха с кръвта му.Ръцете и краката й трепереха,но успя да намери тиксото,събра двата края на разреза и залепи върху него широка лента тиксо.Сложе отгоре сгъната хавлиена кърпа и го омота в един чаршаф.
-Тръгвай!-повлече го към вратата- А ти-обърна се към Тони-Да не си мръднал от тук!
Спря едно такси и отидоха в спешното отделение.Промиха раната,сложиха осем шева,намазаха я с антибиотична паста и му сложиха инжекция против тетанус.Когато доктора го попита къде се е подредил така,без секунда колебание,без дори да я погледне,каза:
-Паднах върху едно крило от прозорец...Комшиите си сменят дограмата и...са изкарали старите прозорци на стълбите...
На връщане,в таксито никой не проговори.Мълчаха,всеки потънал в обърканите си мисли.Намериха Тони свит до вратата на банята.Трепереше и плачеше,а кучето се беше свило до него и го потупваше скимтейки с лапа.
"Господи,ако сега ми се размине и не полудея...."-помисли си Мати.
-Тони...Ела тук!Хвана го за ръката и го изправи.Помогна на Деян да седне на дивана,настани момчето до него,клекна пред него и го хвана за ръцете:
-Тони!Това,което направи е ужасно!Разбираш ли?Разбираш ли?-разтърси го за раменете.Момчето я гледаше втренчено.
-Той...Той...Искаше...-започна Тони.
-Глупости!-кресна Мати -Не е искал да ме нарани!Чуваш ли ме,Тони?Игрехме...Борехме се,Тони!..Деян никога не би ме наранил!Проумей го!Няма да направи това,което баща ти е направил на майка ти!Деян е прекрасен човек,Тони!Обича ме...обича и теб...И аз го обичам!Разбираш ли,Тони?
Тони се отскубна от ръцетей,избяга в стаята и се хвърли на леглото си.
-Мати...-изправи се Деян-Мисля,че за всички ще е по-добре да се прибера тази вечер в къщи...
-Напускаш ли ме?-не искаше да плаче,но се чувстваше разбита,уморена и слаба.Сълзите се стичаха по лицето й,сякаш водех свой собствен живот.
-Не...
-Това,което направи Тони е ужасно...Знаеш какво е изживял...Не искам да го оправдавам...
-Мати...-прекъсна я Деян -Не те напускам.Просто имам нужда да помисля.Тони...Той е...Сякаш не иска да ме приеме.Наистина ме изплаши...Сякаш е готов винаги да ме нападне...Както и да гледаш на нещата,истината е,че носи генетиката на убиец...
-Не наричай сина ми убиец!-каза Мати тихо и горчиво,но с такава твърдост и студенина в гласа,от която Деян потръпна.
-Не го казвам,Мати.Просто...трябва да помисля за някои неща.Съгласи се,че случая го изисква...
Мати седна уморено на дивана и обхвана с ръзе главата си.
-Съалявам,Део..Не знам какво да кажа...За мен всичко това също е голям шок...
-Знам,Мати.Знам...Аз те разбирам,но трябва и ти да ме разбереш...
Не искаше да го гледа как си тръгва.Затвори се в стаята и заплака.По някое време Тони влезе при нея и клекна до леглото.Усети го,че плаче,но не се обърна.
-Мо..мо...моля те..про...про...сти ми....моля..те...ма..мо...аз...
Не можа да устои на обръщението и се обърна към него.
-Това беше ужасно,Тони...Ужасно..Део играеше с мен.Не е искал да ме нарани.Ти ме нарани,като нарани него...
Тони ревна с глас
-Ще ..ще ме оставиш ли?
Идваше й да го шамароса,а после да го прегърне,но вместо това каза:
-Няма да те оставя,Тони.И не искам повече да ми задаваш този въпрос!Ти си моето дете и винаги ще е така.Но много ме нарани...Аз обичам Део.Много го обичам!Той е добър...И с теб беше добър...
-Аз..-започна Тони
-Отиде си,Тони.Део си отиде...Донеси ми още салфетки и моля те...Лягай си вече!Лягай...Утре си на училище...
На другия ден от училището й се обадиха,че Тони е избягал.Тръгнал си след втория ча без да се обади.Нямаше го в къщи,нямаще го в училище,разпитва съучениците му-никой не знаеше къде е.Обади се на майка си да провери дали не е тамНе й казакакво се е случило,ибез да споменава това,си получи упрека.
-Няма го тук,Мати.Какво се е случило!Аз е предупредих...
Чудеше се дали да провери в дома.Дали би отишъл там?Позвъни на Бакърджиева-уж да ги чуе как са.Ако имаше нещо,тя щеше да й каже и без да я пита.Там всичко беше наред.Поговориха за неща,за които не й се говореше в момента,но ако издадеше безпокойството си,щеше да й се наложи да обяснява ситуацията,а не й беше до това.Изкуши се да се обади на Деян,но не знаеше какво да му каже и дали изобщо имаше право да търси помощ от него.Ходеше по улиците и плачеше.Реши да провели дали се е прибрал в къщи.Следващата стъпка беше полицията.
Завари ги седнали един до друг на дивана.Мълчаха и я чакаха.Когато влезе,Деян се изправи с лека гримаса -болеше го раната на гърба.
-Какво...-опита се да каже нещо.
-Ела!-Деян я хвана за ръка и отидоха в кухнята.-Седни,успокой се!-бутна я лекичко да седне на стола и се настани до нея.- Тони дойде у нас.Взел тефтера ти и ми намерил адреса.Донесе ми това - Деян извади една найлонова торбичка пълна със смачкани салфетки -Даде ми я и каза:"Това са нейните сълзи.За тебе...Върни се при нея...Върни се при нас..."Мати...Не плачи!-стана и я прегърна -Аз днес плаках и за тебе...
-Знаеш ли...опитваше се да спре сълзите си.Плачеше,но това вече бяха други сълзи.-Знаеш ли колко те обичам?Знаеш ли колко обичам и двама ви?Не!Не..Не ме прекъсвай!Знаех,че ще ми е трудно.Тони е чувствително,но прекрасно дете.Не съм сигурна,че дори да го бях родила аз,щеше да е такова.Децата са сложни същества.Устроени със свои отделни заложености.Не можеш да си сигурен дори за тези,които ти си създал и родил какво могат да ти поднесат.Живота го доказва.Ако детето,което си създал,ти поднесе разочарование,колкото и тежко да ти е,някак го приемаш- не можеш да се откажеш от него.Би трябвало същото да е отношението и към детето,което си осиновил,което си избрал не заради обществено положение,а защото го обичаш и имаш оная неназовима потребност от него.Отношение на истински родител.Така го разбирам аз...
-Щастлива жена си,Матея.Двама мъже те обичат..-усмихна й се Деян-Хайде да видиме какво прави Тони!
Телевизора в хола работеше,но Тони не беше там.
-Сигурно е заспал...Ще ходя да го завия.-каза Мати.
Беше заспал напряко на леглото.Придърпа го към възглавницата,изу дънките му и го зави.Тъкмо понечи да загаси лампата и видя листа на бюрото му.Беше теста на Фьодоровна.На рисунката Тони беше добавил Деян - седеше и гледаше телевизия.Сълзите й отново потекоха.Занесе я в хола и му а показа.
-Ела!-каза Деян и я прегърна - Каня те..Не!Не те каня,а те отвличам на танц.На нашата песен.
Включи уредбата и от нея зазвуча:

" Погледни как треперя,когато те гледам!
И сякаш си последна на земята - не те давам!
Погледни очите ми-всичко ти казват
Когато те няма,винаги мисля най-лошото.
и тялото ми се измъчва,и ръцете са безсилни...
А всъщност,знам,че ме обичаш.
Трябваш ми!Трябваш ми...
И слънцето на земята не трябва така,
както ти на мен...Както ти но мен...
Хайде,ела и ме успокой,за да няма съмнения в мен!
Трябваш ми!Трябваш ми..."