ХуЛите - Приказка за кученце

Разхождало се веднъж едно момиченце в градския парк. Имало вероятно най-големите бели панделки в косите си и сериозни сини очички, в които кръжали въпроси към цялото човечество.
Подритвало си камъчета с белите сандалки и весело си припявало нашумяла детска песничка.
Изведнъж от храстите изскочило малко кученце. Момиченцето направо изпаднало във възторг. Толкова сладко и мило било кученцето!Черничко, с бяло петънце на челцето. Прегърнало момиченцето кученцето и започнали да си играят. Цял ден играли в парка. Около тях се събирали и други деца. Всички се радвали на кученцето, защото било изключително красиво, мило и гальовно. Не било някакво обикновено улично кученце и момиченцето си помислило,че най-вероятно се е изгубило и съвсем скоро някой ще си го потърси. Но до вечерта никой не го потърсил и момиченцето го взело със себе си вкъщи. Нагостило го, дало му водичка и толкова много му се радвало, че кученцето се почувствало щастливо. Много се радвало момиченцето на малкото черно кученце с бяло петънце на челцето! Всеки ден излизали на разходка, играели и момиченцето било по-щастливо от когато и да било. След около една седмица, докато се разхождали из парка, срещу тях се задало друго момиченце, с красиви пъстри очички и рижи плитки. Щом видяло момиченцето с големите бели панделки и малкото черно кученце с бяло петънце на челецето, радостно възкликнало:
- Ах! Моето кученце! Това е моето кученце!Толкова те търсих и чаках!... Миличкото ми...
Момиченцето с големите бели панделки направо настръхнало.
- Твоето ли? Нищо подобно! Това си е моето кученце! Намерих си го, беше самичко и не си го давам!
- Но това си е моето кученце! - упорствало момиченцето с рижите плитки - Мама и тате не ми даваха да си го гледам в къщи и трябваше да го пусна в парка. Но когато видяха колко съм тъжна без него,с е съгласиха да си го взема. Цяла седмица си го търся! Върни ми го!
- Ще имаш да вземаш! - сопнало се момиченцето с големите бели панделки - Да не си го оставяла!Аз си го намерих, взех си го и сега си е мое!
- Върни ми веднага кученцето! - креснало рижото момиченце и дръпнало едната бяла панделка на другото. Панделката полетяла, понесена от вятъра и се закачила на клоните на едно дърво.
- Ах ти! - ядосало се момиченцето с останалата само една бяла панделка. И понеже под крехката си и нежна външност било една истинска малка побойничка, опердашило набързо рижото момиченце и стиснало още по-силно в прегръдките си малкото черно кученце с бяло петънце на челцето.
Тогава цялата опереност на рижото момиченце клюмнала. Седнало на бордюра и заплакало.
- Аз... аз... аз... обичам... това... кученце... - хлипало рижото момиченце.
Кученцето се заизвивало в ръцете на момиченцето с голямата бяла панделка и започнало жално да скимти. Отскубнало се и тупнало до разплаканото рижо момиченце. Хвърлило се към него и започнало да облизва големите му като бисери сълзи.
Натъжило се момиченцето с голямата бяла панделка и седнало на бордюра до момиченцето с рижите плитки. Кученцето дошло до него и го близнало приятелски по нослето, а момиченцето с белите панделки го целунало по бялото петънце на челцето. И разбрало. Кученцето с бялото петънце на челцето наистина принадлежало на момиченцето с рижите плитки. Не защото рижото момиченце твърдяло това, а защото кученцето го потвърдило с обичта и привързаността си към това рижо момиченце.
Тръгнало си момиченцето с голямата бяла панделка и завлачило унило белите си сандалки по асфалта.
Тогава забелязало как до близкото дърво подскача едно друго кученце. След два-три скока се втурнало към момиченцето с бялата панделка, като в муцунката си носело другата й панделка. Взело момиченцето панделката си и благодарно погалило това отзивчиво, благородно и смело кученце, а то закрачило бодро до нея.
Когато стигнало до дома си и видяло, че кученцето все още я следва, момиченцето с големите бели панделки го погледнало в умните очички и казало:
Ти си много добро кученце! Но трябва да си вървиш! Аз не искам вече кученце! Не искам да се привързвам към нещо, което ще ми бъде отнето по право! Върви си!
На другата сутрин, когато излизало на разходка, момиченцето с големите бели панделки видяло, че кученцето е все още пред вратата. Тръгнало през парка и кученцето тръгнало с нея.
Не щеш ли, в парка срещнало момиченцето с рижите плитки, което се разхождало с черното кученце с бяло петънце на челцето.
- Нека го погаля само! - примолило се момиченцето с големите бели панделки.
- Не може! - обгърнало с ръце кученцето малкото рижо момиченце. - А и за теб няма да е добре. Само ще ти е по-мъчно.
Отминало момиченцето с големите бели панделки. Направо го засърбяли сандалките да ритне това самодоволно рижо момиченце. Но знаело колко обича рижото момиченце своето кученце и колко силно обича кученцето своето рижо момиченце. Знаело, че и то не би позволило някой да отнеме кученцето му.
Седнало на една пейка в парка, а другото кученце, което не се отделяло от нея, сложило малката си топла муцунка на крачето й и я загледало предано в очите.
"Хубаво кученце! - помислило си момиченцето с големите бели панделки. - Рядка порода!Прекалено хубаво, за да е истинско и за дълго с мен". После бързо пропъдило тези мисли. Все някой ще си го потърси и него. Не искало да се привързва вече към никакви кученца!
Така дните минавали,кученцето вървяло винаги плътно до момиченцето с големите бели панделки. Вече пораснало и станало едно внушително кученце. Никой не смеел да се доближи до момиченцето с големите бели панделки, камо ли да му стори зло. Кученцето я пазело. На няколко пъти дори захапало едни момчетии, които искали да дръпнат за косите момиченцето с големите бели панделки.
Когато веднъж в парка едни деца помолили:
"- Може ли да го разходим за малко и да се изфукаме с него?", момиченцето с големите бели панделки се замислило, че за нищо на света не би се лишило от присъствието на това кученце, и че ако се изгубело, никое друго кученце не би заело мястото му, и отвърнало:
- Не може! А и то не позволява. Хапе! Това си е моето кученце!