ХуЛите - Небесният съботен странник

Слиза на малкия площад
в събота след обяд.
Костюмът му - цвят на лазурно небе,
с разнищени, бели и пухкави кръпки тук-таме.
Един светнал небрежник, толкова чист!
Като непипнат синьобял лист.
Сяда на масичка в откритото кафене
и си поръчва дълго кафе.
Със сметана.
Когато е там,
сякаш невидим усмихнат лъч минава по лицата на хората,
по тротоара, по масите, по столовете - всичко наоколо е освежено,
тревата в градинките - по-зелена
и даже
котаракът на собственика изглежда по-бял.
Сякаш невидим дъжд е валял.
Когато му донесат сметката
странникът плаща.
Но как ще плати, като няма монети?
Кой ще се сети?
Като оставя слънцето в събота по-дълго да свети!
Дарени, червени Слънцеминути!
И целият малък площад,
и целият град,
и целият свят
сякаш чакат не слънцето да залезе,
а него - да си допие кафето.
Чак тогава слънцето влиза в дошлия на хребета облак
и си залязва.

Отишъл си е.

Странен човек - никога нищо не казва.