ХуЛите - Хапче

На М., с благодарност

- Какво ти е?
- Нищо, жестоко ме боли глава.
- Ми, пий хапче
- Пих.

Тази нощница страшно й отива. Червена, развлечена. Стои боса в коридора. Шляп-шляп-шляп. Гумените подметки по мозайката към банята и после туп-туп-туп, петите й обратно.
- А цигари да имаш?
- Какво - гласът й се носи през парата.
- Цигари - казвам - нещо за пушене, че направо...
- Виж в чантата - отговорът се търкаля към мен.
Чантата, къде е тая шибана чанта. На стола я няма. В стаята я няма.
- А къде е тая чанта?
- Е, потърси, де...
Ето ги... Кой нормален пушач си купува от тия световно неизвестни марки. Твърди, без никакъв вкус, слаби. Правя кафе, трябва да купя нова кафеварка...
- Искаш ли кафе?
- Какво?
- Ох, нищо, затвори тая врата, че се изпотиха стените от влагата.
- Каквооооо, че не те чувам?
Влача крака по коридора и тряскам вратата. В отвора виждам хавлията й на земята. Страшно разхвърлян човек...
След малко се появява. Сяда срещу мене и кръстосва крака. Посяга към кутията. Пали.
- Мина ли ти главата?
- Не.
- А взе ли хапче?
- Не съм.
- Е, какво чакаш...
- Ох, нищо - ръцете ми ровят по някакви чекмеджета, отварям и затварям шкафчетата. Вода в чашата, хапчето под езика. Отвратително.
Държи пила и си оправя ноктите. Ненавиждам този звук. Смъква ми кожата. Отпива микроскопични глътки, пуши дървени папироси, лакира се в черно, обича жълтия цвят. Извънземна.
- Искаш ли да идем на кино - питам.
- Хайде, днес ли? - оживява се.
- Да, ще взема билети към обед, ще ти се обадя...
- Видя ли програмата?
- Не, напосоки, каквото и да е, просто ми се ходи на кино.
- Става.
Зарязва пилата на масата и изчезва по коридора. Сега ще пусне сушоар, после ще се появи отново. С бухнала коса. Телефонът звъни.
- Ало - тя.
Пауза.
- Ало - нервно.
Пауза.
- Има ли някой там - истерично.
Пауза.
- Кретени - връща слушалката обратно.
- Може да се преплитат линиите - казвам.
- Може, все нещо се оплита в този живот - изрича и посяга към пилата.
- Като нас двете....
- Какво?
- Нищо...
- Какво искаш да кажеш с това „Като нас двете"?
- Казах, че се преплитаме, като съквартиранти, наематели, двама души в един дом, една къща. Живеем тук, делим си наема, имаме общи съседи, пък не се понасяме. Живеем по повърхността, сменяме си гаджетата, разказваме си небивалици. Малко ли ти се вижда?
Оставя пилата, хваща с две ръце чашата и ме гледа.
- Добре - млъква.
- Какво „Добре?" - нервирам се.
Мълчи. Отпива.
- Извинявай - аз.
- Какво предлагаш? - този скърцащ звук ще ме побърка.
- Няма какво, там е работата. Ще идем на кино.
- Не можем да не се преплитаме като живеем заедно, нали?
- Не можем.
- Дори да не живеехме пак щяхме...
- С тебе?
- С мене...
- Тоест?
- Нищо, представи си, ти живееш в същия квартал, пазаруваш от същия магазин, говориш на същите хора, пушиш същите цигари.
- Помолих за цигара, защото нямам.
- Виждам, че нямаш...
- Добре. И какво?
- Ами, не ти ли се струва досаден целият свят?
- Какво намесваш света... Аз говоря за тебе, за мен, за нас, за тази къща, за наема. Ох, не ми обръщай внимание.
- Ами, то няма друг начин.
- Начин за какво?
- Начин да се живее...
- В какъв смисъл?
- Ами, ето - протяга ръка и ме докосва през масата, аз дърпам своята.
- Какво „ето"? - звуча страшно нервно.
- Докосвам те.
- Виждам, е и?!
- Все някой те докосва в този свят, разбираш ли?
- Страхотно - изричам - въпросът е, че точно днес си ти, така ли?
- Не, въпросът е, че ако си затвориш очите е все едно кой... - пали нова цигара и свива колене към тялото си - Днес съм аз просто по една случайност. Всичко е случайно, докато сме родени според законите на физиката.
- На физиката?
- Бе, исках да кажа, че докато сме тела, както е тяло тази цигара и този пепелник и тази маса и тази къща и шибаният наем. Не се прави на идиот...
- Добре - казвам - няма. Слушам те.
- И докато сме такива, се докосваме, колкото и да ти е неприятно. На мен също.
- И какво...
- Нищо. Тела, предмети, шум, покрив, коридор, къща, слънце. Нямаме как да бъдем други, затова е скучно.
- А какви бихме могли да бъдем?
- Просто да не обръщаш внимание на това, че те боли глава, на това, че цигарите не ти харесват. Винаги нещо ще те дразни. Да си говорим искам, ей така...
- Говорим си.
- Не си - поглежда ме...
- Ох, наистина страшно ме цепи глава и не разбирам какво се опитваш за ми кажеш...
- Нищо не се опитвам. То само си става, както виждаш. Можем и да прескочим този разговор. Да прескочим този свят, но няма как да запълним времето, затова сме създадени... Да попълваме празнотите. Ти си наемател на твоето тяло, аз на моето. Ако не говорехме, това пространство между нас щеше да е пропаст. Създадени сме за това, което се случва сега, чуваш ли ме? Ти да ми се ядосваш, аз да те дразня...
- Абсолютно безсмислено и налудно, не мислиш ли?
- Да имаш друго предложение?
- За съжаление, не.
- И аз...
- Значи?
- Значи просто купи билети за кино и се обади към обяд, да се уговорим.
- Предпочитания за някой филм?
- Не, вярвам на вкуса ти...
Усмихва се.
- Знаеш ли - изричам...
- Не.
- Какво ли щях да правя без теб?
- Нямаше да те има.
- Знам....