ХуЛите - Предсънно

А замъкът присви очи, разбрал,
че кулите не съществуват,
че цял живот измислял си
насън височини,
които изкатервал
по часовниковите си камъни,
а все с приведено лице
се губел в пръст и кал, и бурени...,
дори когато падали звезди
не вярвал, а вярвал, че са въглени.
После дълго чакал в пепелищата
краче на птица да изрови вдишване,
но птиците се влюбвали
в пристанища
и в жици,
мигове преди да ги разнищи
писъкът в далечините.

И не знае замъкът все още
колко дълго няма да ме има,
защото аз така и не научих
как хаосът рисува междуредията
на моята неистова зависимост
да бъда някъде,
където само облаци да подозират,
че живецът в мен е истина,

че и аз не вярвам вече
в шепоти, и обещания,
а най- обичам да съм сигурна
застанала зад думите си
и после неочаквано отвъд очакването
смисълът им да е другаде.