ХуЛите - Някъде там

От време на време започваше да духа силен западен вятър и развяваше престилките на сестрите, скупчили се около телата на полето. Може би щеше да вали - сивото надвесено небе почти се беше сляло със сивотата на безредно разхвърляните човешки останки. Ала въздухът беше кристално ясен, студен и чист, леко напоен с дразнещата миризма на амоняк, карбол и умрели хора.
Райна Касабова, 16-годишна, милосърдна сестра, вървеше между труповете и тъй, като нямаше работа мислеше за лошото време и за това, че утре няма да има боеве, но вчера имаше, бяха твърде усилени даже, дори не можаха да се доберат до ранените и те бяха стояли толкова време така - непогледнати... Изсъхналата кръв покриваше пръстта, черните сухи нишки сякаш извираха от самата земя, оплитаха се около скъсаните й обувки, завираха се по пръстите й...
Тя, Райна Касабова, беше дете, когато обявиха войната.
Войната беше справедлива, така казваха всички. Жените и децата им ги изпращаха на фронта с цветя, все едно отиват на гурбет в Цариград. Почти нямаше разплакани и тъжни хора. Сякаш и най-малките знаеха, че сега не трябва да се плаче, не трябва да гледаш в очите онзи, който тръгва, за да не угасне еуфорията.
Откъде да знае тя тогава колко смърт може да донесе победата и колко гробове трябва да изкопаеш сам, с тежката лопата, с която някой селянин е заривал картофите...Как й се ядяха картофи, варени картофи с малко сол...
Вместо с картофи, полето бе засадено с гъсти лехи от мъртъвци. Небето беше толкова сиво, че сякаш някъде отгоре започваше да се носи тежкия звън на камбана.
Нямаше оцелели днес. Какво правеше тя тук?

Добре я бяха научили на смирение и милосърдие. Трябваше им цялото й милосърдие и всичката й вяра и тя им ги даваше, докато един ден не видя аеропланите. В нейните учебници по закон Божи нищо не пишеше за аеропланите. Направени от метал, а така се различаваха от лопатата... Както Небесното Царство от Земното Царство."Всичко можеш, Райна, всичко можещ..." така й говореха тези птици и тя всяка вечер ги гледаше как идваха и си отиваха, издигаха се във въздуха и се приземяваха, нищо, че времето бе лошо, нищо, че по тях стреляха... Летяха големите птици против целия свят и бяха толкова красиви!
Понякога Райна си представяше, че те са избрани от войската на Небесното Царство да дойдат на земята и да воюват, докато войната свърши и останат само най-силните...

Още след полунощ бурята бе отминала и призори тя мъкнеше към помийната яма голяма кофа с отпадъци и окървавени парцали. Беше много рано - войниците спяха, налягали в землянките си и може би сънуваха родните си домове, семействата си или пък децата, любимите си. Райна вървеше тихо и внимаваше да не дрънка много с дръжката на кофата. Помийната яма бе зад бараката, където стояха аеропланите - там по светло винаги имаше хора, суетяха се покрай машините, караха се, винаги нещо поправяха. Сега там нямаше жива душа и Райна остави за миг кофата на земята, промъкна се и погледна през дъските - вътре бяха белите птици, лъскавите им тела вече излизаха от нощния мрак и победоносно разперваха криле...
Така я намериха офицерът и механикът, когато дойдоха да изведат аероплана за полета. Райна им се примоли и те се съгласиха да я пуснат вътре да полети с тях - казаха й, че може да умре, защото аеропланът няма оръжия, ще хвърлят прокламации по вражеските позиции, за да се спре войната...

Райна Касабова стана първата жена в историята, летяла на боен самолет.Годината беше 1913. Войната не свърши.