Песента на тръстиките

Автор: eredia74
Дата: 10.04.2006 @ 07:48:00
Раздел: Приказки


Приказка за Теб.

Както всяка всяка сутрин войникът отиде до реката и остави дрехите си и меча на брега, а после заплува в студената вода, преборвайки треперенето и болката в жилавото си тяло. Когато вече не усещаше леденият хлад на реката, излезе на брега и задъхан притихна, гледайки парата, която се издигаше от кожата му, тънка като прегамент, с очертани под нея пулсиращи мускули. Над него на хълма, в храма на Зевс, жрицата стоеше прикрита, прегърнала една от колоните ограждащи светилището и го наблюдаваше стаена, увита в робата си. Беше дала обет за безбрачие, и сега сърцето и кънтеше, а тя чувстваше през тънкият плат на наметалото покрило гърдите и, колко е мъртъв камъка, от който бе изваяна колоната, и тъжно си спомни че е същият безчувствен мрамор, както този, от който бе направена и стауята, на която се бе врекла да служи за винаги. Долу при реката мъжът облече ленените си дрехи и застина за миг, заслушан в шумолене край себе си, а после приседна на тревата, и без да поглежда към шума, каза:
-Избягалите робини ги убиват. Върни се, преди утрото да е преминало и да са те усетили.
От тръстиките, ограждащи реката излезе девойка, и изплашено погледна червената му наметка на войн. Той и се усмихна.
-Върви, няма да ти сторя нищо.
Тя погледна меча му, все така лежащ на тревата, а след това се взря в лицето му, извърнато в страни от нея. Безшумно се прокрадна с босите си и мокри нозе до оръжието и го взе, а после замахна да го посече. Жрицата в храма притвори очи, видяла искрящата дъга на стоманата, и след миг отново погледна изплашена. Войника се обърна, чул свистенето на острието сечащо въздуха и плесна дланите си една в друга, улавяйки гладкият полиран метал между тях, а после избухна в смях. Момичето пусна дръжката на оръжието и се отдръпна присвита, навала глава. Смеещите се очи на мъжа я пронизваха.
-Знаеш ли кое е първото умение, което трябва да владе войника?
Робинята смутено отвърна:
-Да побеждава.
Той прибра меча си в ножницата и завъртя бавно глава.
-Не. Първото изкуство на войника е да може да умира. А сега върви.
Девойката послушно тръгна обратно към града, а очите на мъжа загледаха колко е гъвкава и лека походката и, и как е омайно стройно тялото. Спомнил си студа на водата в която бе плувал, се сети колко отдавна не е усещал топлината на ръце, които го прегръщат и обвиват.
Жрицата се облегна на набраздената дорийска колона и се загърна в наметката, покривайки с длани раменете си, гледайки как той тръгва обратно по същата пътека, по която бе дошъл.След него подири с поглед младата робиня, и неуспяла да я намери, си помисли че най-истинската слабост в гърдите на мъжа е самотата.

Слънцето прижаряше и сушеше напуканата пръст. Неравна редица от роби жънеше изсъхналите житни класове, и бавно се придвижваше напред. Едно стройно и младо момиче видя червеният плащ на войн, но свикнала с това да бъде наблюдавана и пазена, не погледна лицето му. После нещо в безразличната неподвижност на тялото му и се стори познато и тя се изправи и намери с поглед лицето. Потрепери за миг, а след това наведе глава. Мъжът сложи показалец на устните си:
-Не съм казал на никого.
Тя вдигна очи и намери неговите, които пак се смееха.
-Благодаря ти.
Въпреки усмивката в погледа, лицето му беше сурово и неподвижно. Посочи и стоящ в далечината мъж в бял хитон.
-Дадох трима от най-силните си роби на господаря ти, и той се съгласи да те освободи. Вече си свободен човек. Можеш да идеш, където поискаш.
Девойката остана неподвижна.
-Винаги съм била роб. Нямам нищо. Къде мислиш, че мога да ида?
Лицето му посърна, а очите се смутиха.
-Жената, която се грижеше за дома ми, замина далеч. Ела вместо нея.
-Значи отново искаш да съм роб, но в твоя дом?
-Повече няма да си ничий роб. Можеш да си тръгнеш когато поискаш. Когато вече имаш каквото ти е нужно, за да избереш своята посока.
Когато здрача настъпи, момичето легна в стаята, която той и посочи че е отредена за нея. Мъжът остана в изрисуваната с ловни сцени гостна, дълго съзерцавайки дъното на сребърна фиала, на което гравьор беше изковал свирещият на флейта бог Пан. След това стана, и замислен каква ли е била мелодията на флейтата, тихо премина по пустите коридори на дома си, и тихо отвори вратата на спалнята, в която бе девойката. Погледа безмълвен силуета и, очертан през тънката лятна завивка, и тихо каза на глас:
-Не те познавам, а защо толкова силно искам обичта ти?
После наведе глава и отстъпи тихо, излизайки безшумно. Девойката отвори очи, и все така без да помръдва загледа мрака пред себе си.




По улиците на града се движеха множество хора, подобно на разбуден кошер, мъже и жени, свободни и роби. Момичето носеше кошница с храна от пазара, и замислено гледаше сиво-бялата тълпа, докато вървеше към дома, за който се грижеше, и стигнала го, затвори след себе си дървените порти. Когато вятъра на ноща донесе вечерния хлад, не побърза да спи, а все така замислена стоеше до прозореца на гостната и гледаше вече безлюдните улици, по които вървяха само нощните стражи. Мъжът я доближи:
-Къде си сега в мислите си?
-Днес гледах хората по пазара, тези по площада и другите, които стояха по прозорците и балконите. Знаеш ли че робите са повече от свободните?
Той безмълвен кимна.
-А ти защо си сам, войнико? Защо няма жена която да те обича?
Мъжът заби поглед надолу, и не отговаряше.
-Гледах жените ви днес. Всичките бяха с мъже, които не обичат, мъже, захабени от вино и разгулен живот, стари и повехнали, но които ценят заради ползата, а те ценят жените си само заради красотата и младостта, като да са просто жива украса на домовете и постелите. Помниш ли двете дъщери на господаря ми? И двете от малки ги учат че ще се омъжат за стари и богати съпрузи. И те от малки искат да бъдат държанки. Няма от кого да видят какво е да обичат, защото никой край тях не помни какво е. Всички забравихте да обичате, само служите на закони, и преследвате безплътни амбиции. Колко млади мъже останахте? Колко войника можете да съберете?
Той тихо отговори.
-Само триста.
-Срещнах роби по пазара, които ми казаха че идва персийска войска към града ти. И че били двадесет хиляди. Ликуваха, защото не можете да ги победите.
Мъжът погледна на изток, от където знаеше че идва вражеската армия, и каза:
-Защо се радват? Когато персите дойдат, те ще убият всички, и роби и свободни.
Девойката тъжно се засмя:
-Те знаят това. Но в смъртта си ще са равни с вас. И свободни.
Загърна се в наметката, прихванала ръбовете и пред гърдите си, завъртя се с гръб към града, и пристъпи към него.
-Нали поиска обичта ми. Ще я имаш. Но ела с мен. Далеч от тук.
-Не мога. Законът повелява да защитавам родината си.
Девойката проплака:
-Казват, че персите са толкова много, че стрелите им закриват слънцето.
Погледа на мъжа отново заблестя, и очите се смееха, макар лицето да остана сурово:
-Значи ще се бием на сянка.
Тя отпусна изпънати ръцете си до тялото, и затвори клепачите, но сълзите и пак се стичаха по лицето, a то блестеше от тях. Мъжът гледаше как гърдите и потрепват, докато поема накъсано дъх в плача си, и усети в себе си болка, която не бе усещал преди. Протегна сухата си длан, след това покри с нея лицето и, погали раменете и ръцете и, и я приласка към себе си, прегърна я и простена, а после си пое дъх и я избута назад.
-Помниш ли първият път, когато те видях край реката? Сещаш ли се какво ти казах тогава?
Момичето отвори очи.
-Каза ми как първото изкуство, което трябва да може войника, е да умира. Това ли искаш?
Тихо и отвърна:
-Щом закона повелява.
Девойката стоеше неподвижна и няма пред него. Той продължи:
-Сега е вече време да избереш своята посока. Ти не си войн. Спаси се. За да мога аз да срещна спокойно каквото ми е отредено.


По прашният път, между запустелите ниви вървеше пътник. Далеч пред него белееха руините на отдавна безлюден град. Стигнал река облекчено въздъхна и пи от шепите си, после наплиска лицето си с хладната вода и седна. Около него вятъра просвирваше тихичко по острите листа на тръстиките, и той зарея поглед в полюшващите се стъбла. Зад него тревата прошумоля от детски стъпки, мъжът завъртя глава и видя момче на десет години, с къдрава коса и черти на далечен народ. Детето спря за миг, учудено че намира някого на това място, а после проговори:
-Ти кой си?
-Пътник.
Момчето наклони глава към рамото си, и внимателно огледа прашните му дрехи, после спря очи на посивялата брада.
-Къде ще нощуваш?
Той повдигна рамене.
-Тук.
-На хълма има храм на Зевс. Може да останеш да пренощуваш в него.
Мъжът недоверчиво попита:
-А кой е жрец там?
-Майка ми. Но рядко идват на поклонение в храма и оставят дарове на Зевс и на нея. Казват, че баща ми е персиец, и е трябвало тя да ме убие, когато съм се родил. Затова и малко хора идват в светилището, защото мразят майка ми и мен.
Заобиколиха тръстиките и пътника видя извисяващата се колонада, опасваща храма. Чула непознати стъпки по мраморните стълби към жертвеника от вътре излезе стройна жена с благородна осанка, и обезобразено от удар с меч лице. Мъжът спря за миг стъписан, после се поклони.
-Синът ти предложи да пренощувам тук. Ако ти нямаш нищо против.
Тя кимна и завъртя лице на страни, скривайки от него отдавна зарасналата рана на лицето. После се отдалечи, и когато се върна остави пред него хляб и козе сирене, навела глава на долу, криейки се от погледа му. Той разбра притеснението и, безмълвен отмести очи и каза тихо:
-Благодаря.
На сутринта се събуди бавно, с тъга в душата и стана тихо. После отиде до статуята на Зевс, пъхна ръка в гънките на робата си, извади от там монети, и ги остави на плота пред мраморната фигура. Някой лекичко подръпна дрехата му. Когато се обърна видя сина на жрицата.
Детето го погледна в очите и попита:
-Можеш ли да четеш?
-Мога.
Малкото момче го хвана за дланта и се обърна към изхода.
-Тогава ела с мен. Има една каменна плоча с надпис, за която мама всеки ден се грижи да не я покрият тревите. Тя не иска да ми прочете надписа, а другите хора, които живеят тук не говорят с мен. Чух само, че на мястото на което е поставена, някога е имало битка.
Мъжът безмълвен тръгна с него, и когато подминаха реката, видя каменната стела, с изсечени на нея букви. Детето дръпна нетърпеливо ръката му.
-Чети!
Той пое въздух, вече видял какво пише на камъка, и повтори на глас:
-"Пътнико, когато минеш от тук, разкажи, че ние лежим тук всичките мъртви но не отстъпили, така, както закона повелява"




София 2006

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=45791