Цялата сметка

Автор: Tiranozavar
Дата: 06.04.2006 @ 16:42:09
Раздел: Разкази


Тялото е мъжко, а също и главата. Има хубави ръце, с бяла кожа, без косми. Лицето е чисто, очите едва забележимо дръпнати. Гласът висок. А погледът му гали. Той е сервитьор, в заведението, където сядаме, за да говорим. Или да мълчим. Аз и тя.
Тялото й е крехко, очите й сини, раменете тесни. Гласът плътен. Когато той поставя празната чаша със столче пред мен, се опитвам да уловя погледа й. Искам да я насоча към него. Той поставя чаша и пред нея, а после още една с лед и се отдалечава.
- Видя ли го - я питам.
- Кого?
- Този, който ти сервира.
Тя поглежда в посоката на високото момче и посяга към питието. Дланите й са толкова малки, че ако ги откъсна, ще мога да ги побера в малката чаша пред нея.
- Като индианец е, не го ли забеляза?
- Имаше малко коремче - ми казва...
Кога пък успя да му видиш корема, мисля си и отпивам от бирата.
- Мило, какво става с теб, аз имам толкова много неща да ти разказвам...
Досадно ми е това нейно „мило", както са ми досадни всякакви умалителни, но пък я харесвам. Жена на 50, а изглежда толкова добре, толкова строга с този студен поглед, толкова рязка с това ярко червило и крехка... Мъничка. Аз съм великанът. Иде ми да й кажа „малката", но пък, от друга страна, би било доста грубо. Има син, а също и дъщеря. Синът й прилича на нея. Преди месец, когато го видях, ми се стори, че е прекалено женствен, а след това през мен сякаш премина вятър. Това момче имаше излъчване на въздух, на тютюнев дим, подет от вятъра и изсмукан от устните на небето.
Отпива и лицето й се отпуска. Харесва това питие. Някаква водка, с лед. И с тоник. Не пия водка, мразя я. Представям си я с младежа. Виждам зад клепачите си, като кратко мигване, как той се навежда към нея и я прегръща. Тя знае за какво си мисля, не е нужно да го изговарям. Или пък не знае. Все едно, ако изрека тази фантазия на глас, тя ще се разсмее. Виждам потрепването на раменете й, дланта, която поставя пред устните си, а в шепата й се излива белотата на зъбите, като мляко. Близки сме, си мисля. Или и за това си въобразявам. Във всеки случай не я изпускам от поглед. Искам да потъна в крехкото й обаяние, да се опияня.
Много е готин, казвам отново, когато индианецът минава покрай нашата маса.
- Ами, вземи си го, казва съвсем спокойно, докато търси мобилния си в чантата.
- Ами, какво да става с мен - отговарям и оставям фразата да виси незавършена...
Прекалено е освободена. Никога, мисля си, няма да бъда като нея. И това досадно „ами", с което започват репликите ни. Ако пишех, щях да го махна. „Ами"-то. Докато я гледам и отпивам от запотената си чаша си представям Ивет на хартия, изписана, нарисувана като уморена жена, с която авторът е правил любов и сега му е малко чужда, малко далечна, и мирише на неговата кожа, на дъха му. Кратка размяна на фрази, късо докосване, искра, която преминава между двама души и ги прави заговорници.
Тя говори по телефона, заедно с шума наоколо, до мен достига и шепотът й в слушалката: „Да, мило, аз съм тука с едно приятелче... малко съм пияна... Ела."
На всички явно казва „мило". А мога спокойно и да не ревнувам.
Поръчвам си още една бира и наистина се чувствам като дърво. Винаги е така, когато този до теб е толкова крехък, почти прозрачен. Като малко зърно ориз.
- Четох нещо хубаво, казвам...
- Какво? - очите й сменят цвета си, зениците се свиват.
- Един по един напускам себе си, не ме обитава още една половина... Глупачко, си казвам. Господи, какво съм дърво...
- Добре е - казва и търси с поглед сервитьора.
- Кое е добре?
- Фразата за половините.
- Глупости...
- Е, може и по-добре - не ме обитава вече по-добрата ми половина.
Знаех си, много бързо мисли.
- Чудя се, дали пък някога нас двете с теб ни е обитавало нещо добро...
И отново нейният смях. Прекрасен е. Чудесно допълнение към толкова безвкусната ми вече бира. Чувствам се странно трезва, а нея все по-мека, пастел. Второто „мило" се появи. Много са ми смешни мъже в шлифери. Има очила, малка брадичка, тип катинар, някаква чанта през рамото. На такива страшно им подхожда да ги наречеш „Льольо". Абсолютен льольо.
- О, мило - Ивет...
- О, любов моя - льольото...
Ох, и сега ще започнат едни снобарии.
- Това е Мадлен - и ме сочи. Подавам му ръка и очаквам дланта му да е потна. Ръкува се смело и здраво. Поне не е женчо..., си казвам.
- Петър...
Ивет, Мадлен и Петър. Неочаквано добра комбинация. От бирата мисълта ми се затлачва от всякакви фрази - реклами, дипляни, лозунги. Поне няма да ми се наложи да говоря...
- Какво става с любовта, Пепи?
Тя, не й пука въобще, че не познавам този човек и че любовните му драми въобще не ми се слушат. Миг след това осъзнавам, че ако не е той, просто ще заспя. С някоя налудна фантазия за един индианец сервитьор.
- Любов, сега си е вкъщи...
Тук трябваше може би да се намеся.
- Защо не сте заедно - го питам нахално.
Горкият льольо...
- Защото тя се развежда, не иска още да се доверява.
Той пък взе, че всичко си каза. И изтърсвам едно тъпо „Аха, разбирам"
- Леле, напих се - Ивет
- Леле, и аз съм на път - казвам.
- Аз ще ви закарам - льольото.
- Няма нужда, аз ще си взема такси - единственото нормално нещо, което сътворих като реплика в това безумие.
- Е, не се прави, няма да се разхождаш сама до булеварда, Пепи е страхотен шофьор, нали, Пепи - Ивет.
Тази жена е луда, си мисля. Ако бе герой от филм щеше да е много скъпо платена проститутка. И щях да си я поръчам за една вечер. За един разговор.
„Разкажи ми за мъжете в твоя живот, за всичките напуснали те вече добри половини..." Наистина се напивам.
Петър си поръчва пица. Гледам го, докато се храни. Устата му е толкова малка, че имам желание да я разширя с двете си ръце и да се хвърля в пастта й. Да потъна някъде при червата, сърцето, да пия от кръвта му и после да се върна обратно на масата, опознала един от мъжете в живота на Ивет...
След малко ставаме. Ивет пита точно 13 пъти дали сметката е платена. Държеше да плати сама. Не възразих, льольото също. Много мразя мъже, които... Няма значение. В крайна сметка „кво го мисля този, не е мой, а неин приятел". Докато ставаме, Ивет леко залита към мен, ловко я прихващам, за да не падне. Наистина е мъничка, крехка.
Този пън върви пред нас. И по-добре, не е хубаво да я виждат такава „паднала". Дали пък не съм циник? Абсурд, от мен циник, колкото и да ми се иска, никога няма да излезе...
Колата му е паркирана далече. Ивет пита за 14-ти път за сметката. Досадно ми става, може би пък наистина да се е напила...
- Ти се качи отпред - Ивет.
Не разбрах защо. Качвам се, той поне й отворя вратата. С периферното си зрение виждам, че тя се изляга на задната седалка. В колата мирише на чисто. Едва сега осъзнах, че този не пуши. Стерилен тъпчо..., но поне ще ме закара.
- За къде си - ме пита.
- Зад хотел „Хемус" - му казвам - едва ли Ви е на път...
Кога пък се сетих да съм учтива, когато се настаних до него... Майната му. Дано не го видя никога повече. Кара спокойно...
- Няма ли да идем на бар - гласът на Ивет е необичайно свеж...
- Не, няма да мога - изричам преди да съм чула цялото изречение и веднага съжалявам.
Може би пита него... Ами, да - нека идат на бар. Следващия път, когато я видя, тя ще ми разкаже. А аз ще се правя, че не го познавам. Пепи, още един мъж от живота на Ивет. Съвършено безплатно...
Или ще поема поне веднъж аз сметката. Цялата.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=45588