ХуЛите - За бръмбарите в главата

из собственото ми ежедневие

Дъщеря ми е малко, сладко момиченце. Прави впечатление на добро и хрисимо създание. Херувимче.
Познати и случайни хора и се радват, хвалят я, потупват я по бузките:
- Ауу, какво послушно и добро дете. Браво!
Само аз си знам какво дяволче се крие зад ангелското личице и как наднича и се плези от широко ококорените и очички.
Играчките у дома постянно се чупят, някои ги виждам как политат от терасата, други изчезват безследно и съдбата им остава неизвестна.
Чашите и чиниите ми намаляват постоянно, много трошливи съдове се продават на пазара.
Книгите ми са пръснати по пода, и страниците им понякога се ръсят от тях, когато ги прибирам, за обложките да не говорим, така надърпани и накъсани са.
Стените ни са нарисувани, не с цветни детски рисунки, а с драсканици, вратите също не са пожалени, (най си е изпатил ъгъла за наказания, където нашата прекрасна щерчица стои по малко, за да си помисли и обикновено на втората минута е измислила, че майките се слушат).
Чехлите ни постоянно изчезват, не са ни нужни куче и котка, за да ги замъкват на затулени места.
Обувките от шкафа намирам изсипани в коридора, дрехите, размъкнати навсякъде, сапунът вечно в някоя кофа с вода в банята.
И за всички тези поразии кой е отговорен. Миличкото ни момиченце, нееее, при всеки мой въпрос защо е сторена поредната пакост, отговорът е:
- Мамо, бръмбарите ме карат. Викат ми- не слушай, Татянче, майка си, хвърли си, Татянче дрешките на пода, скъсай Татянче това, счупи Татянче онова.
Та така стои у нас въпроса с бръмбарите в главата. Разбрах, че има и малки и големи, и сини и зелени, и такива дето хвърчат и такива дето от инатенето и сълзите се надуват като пиявици.
Напоследък установявам, че са започнали да прехвърчат и в моята глава. Но дъщеря ми не иска да приеме това. Казва ми:
- Лъжеш, лъжеш, майките не могат да имат бръмбари в главата си...
Не могат ли...? :)