Приключенията на един покойник

Автор: radi_radev19441944
Дата: 18.03.2006 @ 11:30:46
Раздел: Разкази


Старият писател гледаше през прозореца и пред уморения му поглед се нижеше процесия от гротески...
Шерууд Андерсън

Започна се с това , че един ден избягах от жената. Докато тя ме хокаше и блъскаше тенджерите в кухнята, аз се измъкнах тихичко и хуквайки по стълбището- два, три етажа по- долу, продължавах да чувам нейните неистови крясъци. Тя щеше да опява така най-малко още половин час , без да разбере, че ме няма, украсявайки особата ми с най -цветущи епитети от рода на: некадърник, неудачник, пияница, хаймана. Накрая щеше да се разреве и да проклина "опропастения си и нещастен живот", гаче аз съм и крив , че парите не достигат, за да се изфуква всеки ден пред колежките си с нови тоалети и бижута- айде холан…
От друга страна дъщерята и тя надава вой. Едва прекрачила пубертета и твърдеше, че и се полагат
толкова и толкова пари за бижута, толкова за нови тоалети и обувки, ама не какви да е , а корекомски и още два пъти по толкова ,за да си пие кафето в бара с приятелки , че и за вносни цигари, щото нашенските не стрували…" Де мотика- осми номер де!.."
Синът иска пари за нови джинси , за касетофони от корекома - разгеле баща му получава парите директно от "Банк ъфАмерика" , за руска водка , щото приятелката му не пиела какво да е .
Дойде техник за хладилника- иска пари за ремонта, башка дето му давам една бутилка гроздова за по път.Дойде инкасаторката за тока - тя също иска пари. Идват от "Топлофикация"-искат пари за парното. Идват от пощата - пари за телефон.
Държавата иска пари за данъци : данък згради, данък- смет, пътен данък, данък за телевизора , за радиото,данък "общ доход",данъци, данъци, данъци…
Офето иска пари за членски внос. Пари за червен кръст. Пари за асансьор .Пари за вода. Пари за въздух…не, за въздух-не, но само това остава.
Ако отседнеш в някое заведение , онези хайдуци ще ти смъкнат поне три кожи.
Отвсякъде идват и искат пари.
И аз давам , давам, давам. Душа не ми остана.
…Ама от къде да взема ?. Ето въпроса.
Оставих въпроса да стои открит и си " вдигнах чуковете". Ами сега накъде?
Вървя без посока и си мисля. Навремето бях малко нещо литератор и пишех туй- онуй , ама никъде нищо не приеха. Това било слабо, онова- нескопосано, другото -малко остричко , че то не бива така или пък- много мрачно- от къде такова черногледство в нашето "светло настояще "и пр. и пр. - останаха един куп безполезни ръкописи- разкази, повести, фейлетони , които мишките ръфаха по тавана. Понеже вече загубих интерес към всякакви литературни занимания - няма нито време , нито амбиция, нито нещо отвътре, което да те ръчка непрекъснато да се ровиш из проблемите на хората- това не е наивната младост, сетих се дали не е възможно да се направи "комбина" с някой от утвърдените литератори? Т.е- аз ще му дам моите ръкописи , а той- името си. Той ще ги попреработи по свой маниер, ще ги пласира на литературния пазар от свое име ,после ще делим.
Така де- ами по- добре ли ще е като ги довършат мишките?
И без друго няма да изгрея като "нова звезда" на литературния небосклон - онези дяволи така са си опекли работата по принципа " ти- на мене, аз- на тебе", че е невъзможно да разбиеш стената отвън.
"Звездите" са под щатна бройка и се подписват във ведомостите на разни държавни чиновници.
Дори самият дядо Вазов да се появеше сега от някъде под друго име , щяха да му се изсмеят :
"На тези работи , дядка ,вече им е минало времето . Върви да сееш репички!"
Констатацията , че най -същественото на този свят след парите е името , разбира се, не е моя и не съм аз единствено сблъскал се с тоя проблем. Освен това те са свързани неразривно. Имаш ли име, парите рано или късно ще потекат. Валидна е и обратната постановка . Това е аксиома.
А живота не е партийно събрание.
Ето защо всеки "пробива стената" не с главата , а с името си. Или с чуждо име.
Пристига юнакът , свъсил вежди и стиснал юмруци , обляга лакти на бюрото и изръмжава:
" Аз съм Бимбашев. Настоявам за това, това, това ! Възражения не приемам."
2

И работата е опекана.
А в същото време Сулю или Пулю има да обикалят за тоя дето духа от бюро на бюро , от чиновник на чиновник, има да дават рушвети -така ,че свят да им се завие и пак ще си останат "с пръст в устата". Защото след като го питат :" Ти кой си",ще каже: "Аз съм Сулю". Тогава онзи ще направи загрижена физиономия и ще започне да мрънка:" Слушай ,Сульо,сега нямам време,ела в други ден".
А в други ден- пак същото , в по- други ден -пак. Историята се повтаря цял живот.
А като" обърне Сулю петалата ",започват да си спомнят някои неща за него. "Абе ти -знаеш ли- не беше лош човек".
И не обясняват , че тъкмо защото не е бил лош , затова не е прокопсал.
"Освен това си гледаше съвестно работата".
Гледал я е , ама каква файда…
" Беше дори сериозен техник. Той направи действуващ модел на атомна самобръсначка…"
"Вярно- така беше , аз присъствувах на изпробването , но онези там от отдела за изобретения му се присмяха и нарекоха машината "ново перпетум мобиле", защото човека или нямал име , или нямал
връзки. Къде е тръгнал да се изфуква пред толкова много дипломирани и титуловани личности.
Тогава приеха проекта на професор Гушев. Той беше вградил в ракетен двигател -острилка за
моливи- много "переспективен" проект."
И ,естествено, Гушев ще напълни гушата , а Сулю ще подсмъча, ще подсмърча и ще грабне големия чук , за да придаде "по- художествена форма" на творението си.
Сулю може да е поет или композитор, може да е и едното и другото, може да пее като славей или като два славея, щом не е член на съответната мафия -т.е-" творчески съюз", ще има възможност да демонстрира таланта си в кварталните кръчми или най- много - в самодейните групи, защото тук не е важно какво можеш , а каква " тапия" имаш. Сулю може да има златни ръце , може да има акъл за трима професори , може да те върне от "оня свят" с една проста билка , когато онези са те отписали, но Сулю "ряпа да яде" щом няма пред името си едно "д-р";той си остава обикновен шарлатанин, дори току виж и в затвора го тикнали , само защото монополно право да те уморят имат само онези; той няма право и да ти помогне , независимо, че може да го направи. Няма право!
Онези имат право да грешат, защото такава им е работата,случва се, човешко е и т.н.- Сулю няма право дори да бъде безгрешен. А недай , боже, станало нещо непредвидено , макар и не по негова вина. Ще го накарат сам да си говори…
Имам тъжното предчувствие, че ще дойде време да отрекат и "правенето на деца" , ако нямаш за целта нужната диплома, квалификация и членство в съответния творчески съюз. Единственото спасение ,според мен е, че не ги правим с ръцете…Поне за сега.
Едно време Леонардо да Винчи е бил художник, поет , лекар, инженер - всякакъв -и си е вършел работата добре, без да членува в някакво творческо обединение и вероятно- без да притежава
съответните докторати ,защото не са му били необходими.
Не му е било необходимо и членство в партията . Я направи сега нещо сериозно без такова членство де! Ще направиш, ама друг път…
Чарли Чаплин- велик актьор , режисьор , сценарист,композитор,също без да членува тук и там , но нека дойде сега в България като начинаещ,без връзки, без име , без диплома и се яви пред "компетентното жури" ,тогава ще го питам колко чини. Най-много да му дадат някаква незначителна роля като метач, портиер или келнер, ако изобщо е в състояние да проникне зад дебелите стени на крепостта на "творческия елит".
У нас талантите се раждат програмирано. Хлапето едва се е пръкнало и семейният съвет обявява:
"Това дете е гений- ще трябва да го запишем в училището за надарени деца."
И борбата за връзки започва.А тази борба е безмилостна , безкомпромисна ,безкрупулна, жестока.
Майките надават неистов вой, бащите развързват кесиите. Баби, дядовци ,вуйчовци, лели- всичко живо бие тревога- нали на едно дете у нас се падат по цяла дузина загрижени старци. В края на краищата се оказва , че" най-надарени " са тези, които имат най- много връзки-да не говорим за пари… Техните места в съответните учреждения са запазени едва ли не още от рождение, техните изяви са програмирани.Те са талантите, те са гениите, те са всичко. И резултатите са на лице - цъфнали сме , та сме вързали. Няма да коментирам резултатите.

3

Притиснат от тези невесели констатации, не усетих кога съм излезнал извън града.Автобусът спря на последната спирка и аз продължих пеш.Вървях без определена цел- просто така- вървях и се зазяпвах .Отдавна не бях излизал сред природата . Времето беше хубаво и тихо , градините в периферията на града -потънали в зеленина , наоколо прелитаха насекоми , чуваха се птичи гласове, можеше да се диша.
Намерих едно хубаво местенце край реката , седнах и реших да запаля цигара и да опитам малко от гроздовата , дето си нося понякога в едно плоско шише за самочувствие, за лек , за загрявка и за много други цели. Трябва да беше изминало около час ,а може и повече ;пийвах си по малко и си мислех за моите работи, когато една странна случайност промени цялата идилия.
В това, че животът е низ от случайности от раждането до смъртта , никога не съм се съмнявал, че понякога една случайност може да промени целият ти живот , също е добре известно,но че понякога и най -благоприятните стечения на обстоятелствата не могат да променят предопределеното , за това никога не съм мислил.
Отначало се дотътри весела компания рибари с въдици , ранници и всякакви рибарски приспособления, после се появиха и бутилките .
Реших да се махна незабавно , не само защото не си падам особено по това хоби, но и защото това бяха непознати хора от "друга черга"- може да не съм им много симпатичен.
Но се оказа обратното . Те веднага ме харесаха ; нищо , че нямам въдица и други "такъми". Най -напред харесаха ракията ми , а после и мене - щом ,значи, пие , очевидно е наш човек.
Въдиците бяха хвърлени във водата и започна разпивката.
Аз, понеже бях взел инициативата от по -рано ,продължавах да не я изпускам , а те хем пиеха , хем изваждаха по някоя кротушка или червеноперка ; за по- свястна риба не можеше да става дума в тази отровна помия ,дето течеше. Аз доста "направих главата" и другите- също упорито напредваха.
Плоското шише отдавна приключи, пресъхнаха и доста други шишета -разноцветни, разнокалибрени , с различна форма и съдържание.
От дума на дума разбрах, че единият от компанията е другарят Филанкишиев- писател и главен редактор в едно наше популярно издателство. Така ли? Разгеле, сега и аз мога да кажа , че съм в течение на нещо. Ха наздраве!
- Вие сте другарят Сулев- да, да познато име - произнесе ласкаво Филанкишиев, като се мъчеше да си припомни нещо - аджеба- кой ли пък е този?..
- Да, аз съм Сулев - потвърдих аз със самочувствие , сякаш се касаеше , ако не за Лев Толстой, то поне за Хемингуей или най-малкото - Николай Хайтов. Пустата му ракия-железни уста отваря.
- Мислех да ви се обадя- продължих аз , за да ви представя ръкописите си : Два романа , пет-шест повести и стотина разкази и новели, но нали знаете - все не достига пустото време , пък и се бях уговорил с другаря Башбимбашев от от издателство "Априлски повей", но наскоро той премина на по- висока длъжност в ЦК, така , че сега бихме могли да поработим с вас.
- Само не сме рекли- потвърди съучастнически Филанкишиев, стискайки ми крепко ръката, но сега не е време за служебни разговори , нали така, "колега". Ще продължим в редакцията , сега -наздраве и наслука!
И той притича да извади поредната кротушка от мътилката.
Разговорът продължи известно време в същия дух , после онези започнаха да стягат такъмите. Един се обади , че по -надолу кълвяло повече и цялата компания с шум и викове се закандилка нататък.
Аз останах хем да си подремна на припек , хем да си допия ракията, пък и вече не ми се ходеше никъде. Разделихме се с Филанкишиев с тържествена прегръдка и обещание за съвместна работа.
Колко време още съм клечал край реката , не мога да кажа,после тръгнах да си отивам , но не ми било писано- май нещо бях объркал посоките. Главата ми се въртеше като шантава , а краката хич не държаха . Тътрих се насам- натам из храсталаците , падах в каналите , препъвах се в дънерите, докато в паметта ми зейна дупка и по- нататък - да ме утрепеш- къде и какво съм правил не зная.
Осъмнах чак на другата сутрин в един цигански катун. Бях като пребит. Главата ме болеше , все едно да беше пълна с кремъци. Бях проснат в средата на една шатра върху една мръсна рогозка от папур. Една шарена като великдеско яйце млада циганка ми слагаше мокри пешкири по темето, а наоколо се щураха боси и голи циганета.Старите цигани мъкнеха папур от реката и плетяха рогозки, кошници, дамаджани,а малко по- нататък подрастващото поколение "сигански тинейджъри" -набелени и начервени- лумкаха по една схлупена тенджера и играеха кьочек.
4

Наоколо пасяха магарета , коне и мулета , кучетата се дърпаха за кокалите на закланото магаре, покрай шатрите и каруците се мотаеха три-четири проскубани кокошки.
Минаха още час или два, главата ми се поизбистри от махмурлука и чак тогава открих , че ми липсва сакото ,заедно с документите , парите и всичко останало. Нямах "пукната стотинка", нямаше ми и едната обувка, бях целият изподран и раздърпан - все едно са ме ръфали кучета.
След малко дойде един млад мустакат циганин и започна да ми обяснява със специфичното си красноречие, че ме намерили миналата вечер проснат в едни драки и отначало помислили, че съм умрял.
- А не видяхте ли там някъде сакото ми и обувката ми ?- попитах кисело аз. Настроението ми беше на нула. Щяха да ме изгонят от работа за самоотлъчка , жената щеше да ме яде като горчива краставица.. Може и с милиция да са тръгнали да ме търсят. Хич нямаше да мога да
я успокоя с обяснението , че виновен за това е другарят Филанкишиев , с когото сме водили
едикакъв си разговор, че ме очаква "светла переспектива" и пр. и пр. Впрочем ,в "светлата переспектива "в този момент , аз малко взех а се съмнявам , ама нейсе. Малко ли чудесии стават по този грешен свят.
Когато споменах за сакото и обувката циганинът се облещи.
- Няма такъв работа , бе бате. Ти беше ,бутилка беше , ама сако нямаше и обувка нямаше.
- Добре, добре- успокоих го аз - може да съм ги забравил край реката .
- Сигурно там си ги забравил- потвърди с нарастващо убеждение циганинът.
- Ами сега къде да се дяна с една обувка - увесих нос аз- трябва да чакам да се мръкне и тогава да тръгвам бос.
- Аз ша дава на тебе обувка - тупна се в гърдите циганинът, след което се зарови из вехториите в близката шатра и измъквайки от някъде един разкривен чипик ,тържествено ми го поднесе.
- Ето на тебе обувка.
Само дето не се разплаках от жал.Чипикът едно че беше ляв- също като другия , второ-беше кафяв,а другия-черен и трето -беше поне с два номера по-голям. Иди, че го обувай.
Циганинът също се убеди , че май няма да стане работата , защото започна да се чеше по врата , но бързо съобрази и се тупна мъжествено по гърдите.
- Ша отива да търси обувката и сакото.
След което набързо организира цялата орда боси циганета , дето се въргаляха из боклуците, обясни им нещо гръмогласно на цигански и скоро всички се пръснаха из храстите да търсят.
Шарената циганка като въртеше задник и се хилеше , показвайки всичките си златни зъби, ми донесе един комат сух хляб и малко сирене . Очевидно беше ме харесала. Няма що- извадих голям късмет.После научих,че мъжът и бил в затвора,защото откраднал някакъв кон или нещо от този род.
Казах и ,че не съм гладен , искам само вода и след малко тя-все така сияеща-домъкна цял бакър с вода, все едно, че щеше да пои бивол.
Кой знае до къде щеше да стигне тази "бурна любов", ако не беше връхлетял в шатрата един стар циганин- брадясал и с проскубани мустаци и след като напсува по цигански , по български, опали и една тояга по кръшния задник и я прогони при останалите да плете рогозки. Този беше всевластния свекър , който бдеше за семейната чест.
След около час експедицията по търсенето на сакото и обувката се завърна с оглушителна врява и -очевидно без особен успех. Те се изсипаха в шатрата и всички в един глас започнаха да ми обясняват , че нямало ни сако , ни обувка, но че там нагоре край реката дошли много хора и милиционери и търсили с лодки някакъв удавник.
Тогава и през ум не ми мина , че този "удавник" съм аз самият и тази моя несъобразителност имаше неочаквани последици. Нещо ми просветна късно едва на другата вечер , когато се промъкнах към къщи с една обувка и по потник , защото ризата ми беше съдрана и висеше на парцали.
Отначало ме шокира обстоятелството , че цялата къща светеше , всички врати бяха отворени и по двора , и по стълбището се щураше с много печален вид многобройна тълпа гости , а от вътре се разнасяше неистовия вой на жената , на бабата , на балдъзата, също и други женски гласове- цяло стълпотворение. Разтревожих се и за малко щях да се издам ,но в това време забелязях между посетителите две- три лица , на които дължах известна сума пари и желанието ми да се покажа моментално се изпари. Прикрих се в тъмното и се заслушах в разговорите.Работата ми се изясни.
Цялата дандания беше заради мен. Те ме считаха за удавник. Ето -значи- защо е било онова щуране
5


край реката сутринта.Бяха намерили сакото с документите на брега на и решили , че съм сложил край на живота си , а сега идваха да изкажат съболезнования на "вдовицата". Тази констатация ме развесели безкрайно.Реших да си "правя пас" и да наблюдавам церемонията.
Едни се правеха на опечалени, други дошли колкото да опитат ракията, а трети-тези на които бях длъжник -много сериозно разтревожени - се бяха уединили на страни и се тюхкаха.
След час -два тупурдията стихна, хората се разотидоха ; остана само жената и още две-три възрастни жени да "будуват" и да ме оплакват- само се чудя кого оплакваха в отсъствието на мъртвеца. Впрочем , кофчег имаше , но беше запечатан и бог знае чии кокали бяха наблъскани вътре -може и на някое умряло куче- колко му е.
По едно време ми стана жал за жената - много "искрено " се вайкаше заваллията - и реших да и се покажа. Де да си бях траял.
Изчаках я да излезне до тоалетната и се появих изневиделица пред нея като същински призрак , разбира се със съвсем "благи" намерения , но криво си бях направил сметката . Като ме зърна в мрака в такъв необичаен вид ,тя нададе кански рев и се просна на стълбището в несвяст.
Дотърчаха бабичките , затракаха чеенета и заграчиха застрашително:
" У…у- вампир, вампир ! Махай се , господ да те убие!"
Едната хвърли метлата по мен ,другата- кофата. Вдигна се джънгъртия.
Аз се измъкнах тихомълком и си "плюх на петите". Ами сега -накъде? Явно те си мислеха , че съм се " вампирясал". Тук- там, тук- там ,накрая взех решение да се върна при циганите, докато се поуталожат нещата. Вероятно така беше и по-добре за мен. С моята "смърт" ситуацията доста се опростяваше и аз в ролята си на" покойник ",можех да ползувам редица преимущества. Автоматически се изплъзвах от семейната опека, от опеката на кредиторите, на шефовете от службата,на данъчните чиновници, на милицията , на военноотчетната служба , на редица казионни организации…
Разбира се, съществуваха и редица неудобства , но сега не ми се мислеше за това, пък и очаквах, че в последствие винаги мога да "възкръсна " и да ощастлия с присъствието си " вехнещите от скръб по мен" мои съотечествиници, близки, приятели и роднини. Да, ама не. Криво съм си направил сметката.
На първо време нямаше къде да се дена и късно през нощта се дотътрих отново при циганите.
Те имаха , така да се каже ,към мен "морален ангажимент".Но нали съм си открай време "Марко Тотев" и тук ме сполетя беда. Отначало проявиха към мене интерес кучетата , а после и онази"шарената циганка", дето мъжът и лежеше в дранголника за конекрадство.
От кучетата криво-ляво се оттървах- сритах едно, друго халосах с камък , наскачаха и циганите, но после ме оставиха на "произвола на съдбата" и тъкмо се чудех къде да подремна , ето ти - нова беда. В тъмнината лъснаха златни коронки и разбрах моментално: няма спасение. За момент се подвуомих да хукна обратно при кучетата , зер по- харно е да те ядат кучета , отколкото жена , макар и със златни зъби, но беше вече късно . Тя прегради пътя за отстъпление и ме възнагради с една лъчезарна усмивка, та чак тръпки ме побиха. Голям късмет-няма що- щом циганките ме харесват, не съм ,значи, съвсем за изхвърляне.
- Да идваш да лягяш в колибата на мойто черга - ми рече тя в пристъп на бурна любов -съм дала
на дъртия да пие ракия -много ракия- и той испи като заклан в сламата при магарето.
- Тогава дай и на мене ракия за кураж- отговорих аз в пълна изнемога.
- Ша дава, как няма да дава - сговорчиво изгугука тя и припна за бутилката . Нямаше как- примирих се със съдбата си.
Тази идилия продължи доста време - кажи-речи цял месец и приключи с неочаквана и " много
трагична" развръзка.
Но нека не избързвам със събитията , а да спомена ,както му е реда , за друго едно мероприятие, което се проведе още на следващия ден и на което аз присъствувах инкогнито.
Става въпрос за моето собствено погребение. То беше едно погребение - ум да ти зайде. Месеци наред после бабичките коментираха всяка подробност. Преди това, естествено- беше поклонението пред саркофага. Всички се поклониха ридаейки и аз също се поклоних "ридаейки".
Жената се бе погрижила за всичко. Музика, цветя, поп, както се полага според обичая.

6

Бяха дошли всички за тържествения ритуал: роднини, близки,приятели , съседи, дори и тези , които преди не можеха да ме гледат .Щях да падна , като видях сред присъствувашите и другаря Филанкишиев, и още някои известни личности от редакцията- все"пишещи братя".
Охо, присъствуваха също така, художници, журналисти , литературни критици, партийни функтционери и какви ли не щеш - дори такива ,които някога с удоволствие ме оплюваха.
Но така е . Ние българите бързо си меним възгледите според обстоятелствата.
Тук беше детския хор. Децата от кварталното училище носеха венци. Беше цяла манифестация.
Какво ли се е случило , та съм станал изведнъж толкова популярен ? Аха, сетих се - бях "умрял" и те сега ме погребваха .Ето каква била работата . Значи човек трябва да умре , за да се сетят за него .
Хубаво погребение стана. Бабичките бяха във въсторг.
Аз се промъкнах тихичко и всичко видях, и всичко чух. Бях се дикизирал като циганин - изглежда има нещо циганско у мен, зер не напразно циганките така стръвно въртят задници в мое присъствие.
Бях брадясал ,мръсен, окъсан , оръфан , както ме бяха глозгали кучетата миналата вечер , с едно омазнено бомбе и бос…Дори и майка ми , ако беше жива ,не би могла да ме познае.
Прокрадвах се ту тук , ту там , но все пак се пазех да не ме познаят. Щеше да е много шокиращо.
Дадоха ми да ям курбан и жито. Хубаво жито от моето собствено погребение. Жена ми го бе изпипала както му е редът . Много грижовна съпруга- няма що. Как и отиваше траурът, как я разхубавяваше! Все едно цял живот съпрузи е погребвала…
Печална,скръбна, безутешна - тя скубеше коси и нареждаше пред цинковия сандък - пълен кой знае с какви боклуци - аха- после научих , че намерили на дъното на реката някакви кокали и ги наблъскали вътре "карай да върви"- няма да ставаме дребнави я!
Правеше го съвсем сполучливо, трогателно , искрено- да се чудиш от къде черпи това вдъхновение.
Тук беше и онзи - ортак ли, баджанак ли , как да го нарека-който присъствуваше , когато аз отсъствувах. Мярнах го сред тълпата опечалени - имаше вид на вечно скърбящ ангел.
При гроба беше много тържествено.
Първо пя попа , после пя…т.е.- произнесе слово някакъв квартален ОФ активист, дето не бях ни виждал, ни чувал ,после- някакъв партиен секретар ,зер без тях нищо не може да се случи,после бившият ми началник в службата и още, и още , и други - колкото щеш функтционери от разни казионни организации, гравитиращи около нашата "велика и непогрешима " партия.
Накрая говори другарят Филанкишиев. Той разплака всички. Разплака и мен. Честна дума - в този
момент аз ридаех , преизпълнен със скръб към "непрежалимия покойник"- т.е-към мен самия.
Това беше великолепна реч - много трогателна, много съдържателна. Много художествена.
От нея научих доста неща за себе си , които преди не бях и подозирал. Той ме издигаше във висините , та чак свят ми се завиваше. Всички слушаха прехласнато и плачеха.Той завърши с думите: "Отиде си от нас един голям български писател. Сбогом, скъпи приятелю!"
Леле, леле ,леле! Какво чуват ушите ми ! "Голям български писател" Този ми "скри шайбата".
Този , който преди не щеше дори да ме погледне…
Имаше още речи ,още цветя, венци, фасони.
После започнаха да спускат кофчега и аз се изнизах тихомълком. По-нататък не беше интересно.
Вече бях покойник - признат от всички , утвърден и озаконен с необходимите подписи и печати от съответните длъжностни лица , а също така и погребан. Повече никой не можеше да ме барне за нищо. Айде чупка!...
Върнах се пак при циганите . Шарената циганка ме посрещна с бурен въсторг. Коронките и блестяха с възхитителния чар на усмихващ се динозавър.
Бях добре. Нахраниха ме и ме напоиха хората.. Искаха и да ме женят , ама циганката не ме даваше .
Пък и аз нямах пари да си купувам циганска невеста. Онези не си дават току -тъй "стоката" без пари.
Научих и занаята .Накрая на втората седмица вече плетях чудесни рогозки , че и дамаджани.
Дъртият свекър го елиминирахме съвсем. Всяка вечер онази циганска кучка го наливаше с невероятни количества ракия , докато му се изцъклят очите и се катурне под одъра.
Идилията щеше да продължи кой знае до кога , но -както вече споменах -развръзката дойде колкото неочаквана, толкова и драматична.


7


В чест на не знам каква си годишнина имало амнистия и онзи конекрадец го пуснали цяла година по-рано.Той се изтърси една вечер и ни набара в чергите. Събуди ме неистовия крясък на Хатиджето-така се казваше циганката- , аз скочих и хукнах навън по долни гащи.
Последваха бурни събития. Онзи се нахвърли разярен , извади нож и започна да го размахва. Искаше да коли и мен, и нея. Циганетата писнаха, надойдоха и други цигани , вдигна се една джънгъртия, стана цяло стълпотворение ;накрая всичко утихна. Той бих харен човек- разбрахме се като хората.
Той тегли един хубав бой на Хатиджето , после си я прибра и си легнаха по живо, по здраво.
И аз бях доволен , и тя- доволна , и той -доволен.
Но повече не трябваше да оставам тук . Събрах си багажа в една торба и се изметох още същата вечер.
От този миг започна ходенето по мъките. Възкресението не било чак толкове лесна работа , колкото си мислят верующите християни. Впрочем, Христос е имал шанс , че е възкръснал по онова време, защото това събитие ,ако се бе случило сега, вместо на небето , той можеше да попадне или в лудницата, или в затвора , или в някое друго учреждение на държавна издръжка. Голям късметлия бил този Христос.
Не така блестящо се оказа "моето възкресение". Аз се появих на следващия ден сред миряните , разбира се ,без всякакви претенции , без да очаквам , че те ще паднат по очи в прахта - ослепени от
"моето сияние" и възхитени от "величието " ми и ще завикат "осанна, осанна" , но това, което последва не влизаше изобщо в сметките ми. Отначало разбрах , че докато съм бил покойник , съм станал "велик". Това ми го подсказа паметната плоча с моята мутра , която се мъдреше на нашата къща. "Тук живя Сулю Сулев- голям български писател и хуманист ".
А стига , бе! Щях да прегракна от смях . Но не било чак толкова смешно . Довтасаха на минутата двама квартални ОФ- активисти и ме заядоха. "Не те е срам- да се хилиш на такова свято място"!
За една бройка щяха да ме арестуват. "Абе какъв е този?" " Ами някаква отрепка- мангал…"
Плюх си на петите. След малко пак се върнах и другото , което констатирах бе, че "баджанакът"
се е преселил окончателно у нас -хич не му пука за общественото мнение- защото обувките му бяха в коридора , а той самият "утешаваше безутешната вдовица".
Разбира се ,аз като общопризнат и законен покойник не можех да се меша в това хуманно дело.
Когато един ден се престраших да се появя пред "вдовицата", тя отново припадна , очевидно все още считайки , че вижда призраци. След известно време-пак припадна. Е - стига де!
Но ситуацията се усложни извънредно много , когато свърших и последните си стотинки и огладнях. Трябваше "възкресението " ми да се състои спешно , за да мога да си получа хонорара.
Наистина имах да получавам някакви пари от службата , където работех някога ,но там бях заборчнял до гуша на разни бивши колеги и те нямаше да ми стигнат само да си изплатя борчовете.
Затова реших да отида направо в редакцията , още повече , че книгите ми бяха се появили по книжарниците и доколкото разбрах доста се "харчеха", поради не знам какви причини.
Това се оказа най- трагичната стъпка в живота ми . Онези там- литературни величия- мъжкоженска
компания- пиеща кафе ,като ме видяхя в такъв "параден вид", се облещиха от изумление, очевидно
считайки ,че съм някой от работниците по чистотата.
- Ти какво искаш ,бе !- ми рече един с такава погнуса , че ми се прииска да избягам , но издържах и произнесох с подчертано достоинство:
- Дойдох да се имформирам , относно хонорара си .
- Това ги довърши съвсем. Изумлението им прерастна в ужас . Те имаха вид като че в следващия миг ще заплачат , след което буквално се натръшкаха от смях.
- Ами ти кой си - рече един ,след като шокът поомина - да не си случайно Оноре дьо Балзак или
може би - Сулю Сулев ?
Аз се ядосах не на шега ,освен това самочувствието ми порастна неимоверно след като споменаха името ми.
- Точно така - Сулю Сулев съм - какво се правите , че не сте ме познали.
Смехът им се разрази с нова сила . Те друсаха шкембетата и брадите , а женските квичаха от удоволсвие.
- И да не би да си "възкръснал?."
8

- Много познаваш. Точно така- "възкръснах" и дойдох да си получа хонорара.
Това ги поотрезви. Смехът им се смени с гняв . Започнаха да си шепнат и да ме стрелкат с унищожителни погледи. После един се изрепчи.
- Слушай, ако не изчезнеш веднага , ще стана и ще те изритам по стълбището.
- Това може да те обезсмърти - отговорих заядливо аз-след време името ти ще фигурира в моите биографии.
- Ти какво си въобразяваш, бе -озъби се онзи -знаеш ли поне кой е Сулю Сулев ? Знаеш ли , че той е умрял преди повече от два месеца ?
- Трябва да знам кой е Сулю Сулев -констатирах аз с максимална самонадеяност- след като съм аз- самият. И освен това не съм умирал нито преди два месеца , нито изобщо някога .
Обявиха ме за удавник , но онези кокали , дето са ги наблъскали в кофчега може да са били и кучешки. Някой погледнал ли е какво има вътре?
- Имаш ли паспорт ?
Сега ме хванаха натясно .
- Нямам. Аз ако имах паспорт , щях да го покажа веднага и сега вие щяхте просто да мигате срещу мен . Но го загубих , заедно със сакото , което са намерили край реката .Между другото, познаваме се с другаря Филанкишиев . Къде е той?
- Аха, ясно .
Какво му беше ясно, така и не разбрах.
- Някакви документи имаш ли ?
- Нямам, нали ви обясних , че всичко беше в сакото, което загубих . Бях се напил…
- Нямаш я- обади се една от женските с ярконачервена муцуна - защото си мошеник и самозванец. Работата е ясна . Извикайте милиция!
- Викайте когото щете - наежих се аз - всичко ще се изясни . Ще ви се изприщят устата да ми се извинявате .
- Щем, щем - озъби се тя - като те вкарат в кауша , ще видиш едни хонорари . Ще ти се отще да се превъплъщаваш на мъртав писател.
- Не съм мошеник и не съм мъртъв писател колкото и да ви се иска това - заинатих се аз - напротив- съвсем жив съм и знам какво съм написал през годините . Мога да цитирам заглавия, а и не само заглавия . Зная доста неща наизуст , защото са ми минали през главата . Например , онази книга, която държиш в ръцете си , кукло,е- "Априлски хуморески " .
- Такава книга писателят Сулев няма - отговори с насмешка тя- Това е "Априлско сияние"..
- Какво, какво- сияние ли ?-шашнах се аз- Какво е това сияние , бе мамка ви и мушмороци! Кое говедо е сменило заглавието на книгата!.. Тук не става въпрос нито за пленуми , нито за политика…Има само хуморески . Това , че сте ме обявили за умрял , не значи , че ви се дава право да подменяте и заглавията на книгите ми. Нито съдържанието…
- Но, за това беше имформирана вдовицата на писателя .С нейно съгласие стана . Наложи се, поради годишнината от "Априлския пленум ".Тя получи и част от хонорарите ,останалата част са в бюджета…
- Каква вдовица! Какъв бюджет!- кипнахаз побеснял от яд- Кой ви дава право да се разпореждате! Ще ви дам под съд!…
Ба, ба! Под съд, ама другия път . Държах се като наивник и глупак.
В това време довтасаха двама униформени бабаити - очевидно повикани по телефона - и се намесиха решително в схватката.
- Моля спокойствие, граждани! Какво има ,какво се е случило?
- Ето този - викнаха всички в един глас , сочейки ме с пръст- някаква отрепка. Маниак или самозванец. Губи ни времето тук половин час да ни убеждава , че бил писателят Сулю Сулев,
който почина преди повече от два месеца и иска хонорари. Няма нито паспорт , нито други някакви документи.
- Но аз наистина съм Сулю Сулев - развиках се аз в стремежа си да ги надвикам- вие ще съжалявате за това.
- Моля, гражданино, последвайте ни!- прекъсна ме самоувереният глас на старшината - В участъка ще се изясни кой сте и какъв сте.
След няколко минути ме откараха в районното МВР.


9


Вместо да се разплете, работата се заплете съвсем .Дежурният офицер ме погледна безизразно и само с един жест се разпореди.. Вкараха ме в една от свободните килии и тръшнаха вратата зад гърба ми . Тук няма "ала-бала". Характерно за това учреждение е, че тук вратите се затръшват здраво. Добре, че поне не ме биха на първо време за "добре дошъл". Защото има някои измежду тези юначаги , дето първо бият и после питат кой си, що си. Този път извадих късмет.
Голям късмет- няма що…
Вече бях започнал да си мисля , че са ме забравили и сериозно се обезспокоих , когато отвън захлопаха врати, чуха се стъпки и някой превъртя ключа на килията.
Показа се една сънена физиономия с мустаци на анадолски манафин и с разкопчана униформа.
- Тръгвай- изгрухтя физиономията- по бързо!
Скочих и се шмугнах покрай него навън. Помислих, че нещата са се изяснили и ще ме освободят с хиляди извенения. Какъв наивник!
Дежурният офицер ме посрещна в канцеларията със смразяваща студенина. Стоях прав и чаках да се сети да ме покани да седна , но той се правеше , че не ме забелязва/ изтъркан трик / и пишеше нещо уж извънредно важно. Пустите му полицейски чиновници- пълни са с калташки номера.
Накрая ми писна и се самопоканих.
Онзи реагира моментално с характерната за случая парадност на униформения плебей.
- Стани! Кой ти е разрешавал да сядаш!
Тези знаят да унижават под закрилата на униформата и го правят с фелдфебелски финес.
В такива случаи възмущението ми не признава граници . Прииска ми се да го жегна деликатно.
- Слушай , момче , аз съм писателят Сулев. Допусната е грешка . Направи необходимото , за да си отида от тук по-скоро , а после може и да те похваля пред началството .Аз нямам време за губене. Току виж ти турили още една звездичка на пагона…
- Стани!- просъска онзи уязвен - Може и да си дядо Боже, но тук аз съм шефът …
И извиквайки сътрудника си се разпореди :
- Води го в килията . Засега не ми трябва.
Тези калташки номера ми ги повториха безброй пъти. Колко време престоях в килията , нямам представа - може месец, може и повече- не помня. Викат ме уж на разпит, задават един,два въпроса:
" кой си ,какъв си " и хайде обратно в килията. Все едно, че съм някакъв рецидивист или най -малкото - агент на ЦРУ. Дори един новоизлюпен "Шерлок Холмс" открито подхвърли:
" На кое разузнаване служиш, кой е резидентът и пр…" Тези тъпи ченгета се борят с вятърни мелници. Накрая ме преместиха в следственото.
Следователят провеждаше същата тактика.
"Кой си , какъв си, къде ти са документите."
Никой не искаше да повярва , че не съм умрял , че съм този , който съм всъщност. Свидетелите твърдяха , че са присъствували лично на погребението ,следователно не била необходима очна ставка. "Яж си ушите!"
Едва успях да си издействувам адвокат. Този беше служебен , защото не разполагах с пари да плащам кеш. Дойде едно нахакано копеле - зализано , напарфюмирано и след като ме изслуша внимателно, избухна в смях. Демек:"като ме гледаш, за какъв ме вземаш", после констатира убедено:
- Разбрах, работата е ясна.
Но какво му е ясно не се доизказа. После започнаха да си шепнат нещо със следователя и разпитът продължи в същия дух:
- Значи твърдите, че сте писателят Сулев, но защо непременно Сулев , а не ,например" Уйлям Шекспир"?
Тази гавра ме вбеси. Заядох се.
- Не, не съм Шекспир,но една врачка ми предсказа,че ще ме ритне дръгливо магаре.Тя май позна.
Следователят сви вежди и напрегна интектуалния си потенциал , за да включи на вълната.
После изглежда нещо шавна в мисловния му куфар и той сви юмруци.
- Слушай, като ти святна един в мутрата , веднага ще ти се изясни кой съм аз и кой си ти.

10

- Не , не разрешавам!- подскочи адвокатчето- Законът си е закон. Той е мой довереник и аз съм тук, за да пазя неговите интереси-и като намигна на следователя , продължи съвсем приятелски-
Значи да пишем в протоколите Сулю Сулев -тире-писател.
- Писна ми да повтарям едно и също.
- Възкръснал от мъртвите?..
- Майната ви, обявиха ме за умрял , но това е нелепо. Дори не си направиха труд да се отнесат до семейството ми , до приятелите ми за очна ставка. Истината е , че бях пиян , че си загубих документите и живях известно време в един цигански катун , защото единствено те се отнесоха към мен човешки, но това го повтарям поне сто пъти…
- Аха, но тук пише -черно на бяло : Медицинско заключение- "Летален изход ". Д-р:"не се чете",
подписи, печати , свидетели…
- Вие на тефтерите ли вярвате или на очите си?
- Не,разбира се,но е възможно човек , например, да си въобрази , че е Наполеон- Как мислите и , ако освен това съществува някаква външна прилика…
Аз съвсем се вдървих. Имах чувството, че се блъскам в стена.
- Прави сте -рекох -съществува и такава възможност. Малко ли са откачалките в тази държава.
Но има много лесно решение на проблема. Повиквате някой от близките ми , от познатите ми , дори от враговете ми, ако имам такива , за да свидетелствуват и толкова. Какво е то това следствие без свидетели .
- Свидетелите всички до един са били на погребението , мисля, че ви обяснихме...
- И какво са видяли на това "погребение".- Един затворен сандък , пълен с боклуци. Някой видял ли е мъртвеца ?
- Не, но това не необходимо…
- Как да не е необходимо , та тук става въпрос за смъртен случай . Повикайте близките ми !
- Чии близки?
- Как чии, как чии, до кога ще ми се правите на интересни! Естествено моите - на Сулю Сулев .
- Вашите не ги знаем кои са , а на Сулю Сулев не е редно да викаме . Те и без това са достатъчно разстроени от загубата на своя близък- този голям човек…
- Тогава изровете полицейското ми досие ! Там не може да няма мои снимки , отпечатъци, характеристики и други- колкото щеш щуротии - чунким не е цялото население на България наблъскано в папките на разни държавни чиновници…
- Ама вие се изразявате като истински враг на тази държава и явно сте такъв. -подхвърли следователят- Досие ,но чие ? Нали тъкмо това искаме да уточним.
Направо ми се подкосиха краката . Толкова много дървотии на куп никога не бях си представял .
Е вече си представих - държавата си е държава и глупостта - глупост . Свързани са неразривно.
Почувствувах безкрайно изтощение . Дори в главата ми започнаха да прескачат разни нелепости от сорта на :" Абе дали наистина аз съм аз и дали наистина не съм някой друг?.." За една бройка щях да им искам огледало , та да се видя същия ли съм или не съм. Но се въздържах.
- Вижте какво- изговорих аз в крайна изнемога - След като аз не съм аз , разберете вие кой съм .
Потърсете ме и ме намерете. Дано имате късмет.
- И кой сте наистина ?
- Ами според мен съм си Сулю Сулев , а според вас кой съм?
- Но вие пак се повтаряте…-тръсна глава адвокатчето.
- Остави , какво ще му обясняваш!- намеси се следователят. Явно е някакъв мошеник .Или враг. Но аз ще го разбера кой е - всичко ще си каже - няма мърдане . Утре ще го дам на прокурора. От редакцията се получи жалба срещу него . Той там е обидил всички . Свидетели-колкото щеш. Нямало свидетели а. Ще го съдят за клевета , обида , опит за измама , присвояване на чужда самоличност. Солено ще му излезе.
Играта съвсем загрубя. Тези имфантили наистина не си поплюваха. Говорих после на саме с адвокатчето, убеждавах го , молих му се като на господ , да провери отначало докрай всичко , но то само се ядосваше и сърдеше, че не му се доверявам. Вари го, печи го -това е . Явно никой не щеше да ми повярва … Дали наистина е така или така им оттърва?…Не можех да допусна . Отдавах го със сигурност на общоизвестните фактори : Мързел, глупост , самонадеяност… Няма друго.

11


Накрая ме дадоха на прокурора с добре известните обвинения: прикриване на самоличността, обида на длъжностни лица , незачитане на държавни служители, опит за измама и присвояване на чужди прероргативи .
Само името ми не фигурираше никъде . В тефтерите им бях упоменат условно като лицето "Х."
Разпитите продължиха по оформения стереотип. Отговорите -също. Как не им омръзна да слушат едно и също , не мога да си обясня. Явно освен с глупост, са надарени и с дебелоглавие. И всичко това беше само от мързел- ако щете вярвайте . Просто не им се помръдваше да направят по- сериозна проверка. Те направо ти заявяват по типично български маниер , с претенции, че всичко знаят , че е невъзможно да са сгрешили и че никой не може да бъде по- умен от тях:
" Кой бе, онзи ли бе ? Дето се изфуква , че е еди кой си… Лицето" Х", ще му дам аз един Х. Маниак
някакъв си , самозванец и дърдорко - колко са ми минавали такива през ръчичките"..
И с прокурора не "мелихме брашно". Той си знаеше едно и също:параграфи, закони , съд, затвор.
И-истината, само истината! Но коя , къде? Има ли такава?
Съдът беше същата галимация. Няколко полузадрямали старци в тоги, чиновници, стенограф , прокурор , адвокат ,групата "знаменитости " от редакцията и обвиняемият-изверга т.е.- аз.
Една развеселена публика зяпачи , които идваха в съда като в театър - чунким пък не е. Театър, дори по забавен от онзи -истинския , измислен от разни "гении "и представен от други" гении," където публиката понякога може и да заспи . Тука-в съда- няма хлабаво. Тука публиката не спи , за разлика от "актьорите", а отрицателните герои са седнали на подсъдимата скамейка. Пада им се.
Председателят удря гонга и съдът започва.
- Подсъдими , стани!
Скачам като автомат .
- Име, презиме , фамилия…
- Сулю Сулев Сулев.
Настава тишина, после избухва смях.Позната история.Прокурорът скача от мястото си, адвокатът-също.
- Другарю, съдия, другари съдебни заседатели - започва прокурорът -моля да се протоколира :
Лицето "Х" продължава опитите за измама на съда , потвърждавайки доводите на обвинението.
- Другари съдебни заседатели,- усмихва се адвокатчето към уважаемия съд- подобна проява може да се изтълкува и по друг начин. Може би лицето "Х" има нужда от лекар, от едно щателно изследване на душевното му равновесие.
Скръцнах мислено със зъби . Ето че ме изкараха и луд. Чудех се кое е за предпочитане- лудницата или затвора. В лудницата и да не си луд, ще полудееш , а в затвора и да не си престъпник, ще станеш. Като две и две …Тука няма " тън-мън".
Започнаха пледоариите и разправиите . Бъркотията стана невероятна . Прокурор, адвокат , свидетели. Прокурор, адвокат ,свидетели. Накрая -съдебни заседатели.
Затвор- лудница, затвор-лудница ,затвор- лудница…И решиха- лудница !Премъдри глави!
Председателят удря гонга , заседанието приключва .Край. Адвокатчето сияе.
Вместо надзирател- психиатър. Вместо "кофтия"- медицинска сестра .Вместо полицаи-санитари.
Блестяща переспектива…
Действие последно . Килия за буйно луди. Аз - в килията…
Вратата се отваря.Влиза докторът ,влиза сестрата , влизат санитарите. Отварят един дебел поменик.
- Кажи, приятелю, как се казваш?
- Сулю Сулев Сулев.
- Сестра , запишете ! - Шизофренен синдром с раздвоение на личността и мания за величие…
Инжекции със скополамин. Клизми с хлоралхидрат . Шокова терапия…



Р.С.Радев 1985г.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=44676