Casus irreducibilis

Автор: radi_radev19441944
Дата: 13.03.2006 @ 08:53:50
Раздел: Романи


"Аз съм смешен човек-те ме наричат сега луд..."
Ф.М.Достоевски /Сънят на смешния човек/




Онзи нарочно не ми каза диагнозата , но аз вече се досещах. Диагнозата ми е изписана на челото или някъде в зениците . Забелязвах как ме оглеждат с присмех и като че ли с известно съжаление,
сякаш съм някой разплакан арлекин , когото кралят е ритнал по задника. Спомена само , че трябва да се лекувям,че всичко е много, много сериозно и , че най- разумно е да остана на лечение в техния институт , където отделяли особено внимание на това заболяване, че пациентите били доволни и пр. Работата ми се изясни от самото начало. Този техен прехвален институт си е най-
обикновена лудница , с най- обикновени луди и нищо повече.
Впрочем , ако не беше историята с припадъка , те едва ли щяха да разберат какво ми е състоянието, но сега всички изведнъж станаха много компетентни. Лекуващият май приготвя дисертация и съм му необходим като опитно зайче; от къде тази толкова голяма загриженост - хайде де…
Така или иначе , след припадъка се свестих в една от килиите на "този институт ", където ме бяха вързали като суджук към леглото , вероятно , за да не буйствувам и една кокалеста особа с ярко начервени устни час по час , с монотонно усърдие и точност поднасяше спринцовката към бутовете ми , които бяха станали на бюфтек. Бях чувал нещо за шизофренията , но не съм очаквал , че заради щуротията на главата толкова много страда задникът.
Казват , а и в книжките пише, че обикновено пациентите на психиатрията имат някаква идея-фикс,
мания за величия , за преследване или нещо от тоя род , но - кълна се - подобно нещо при мен няма и изобщо, моето присъствие тук е идиотска грешка - прищявка на разни фукльовци и грандомани, които считат , че за да минеш за" нормален",трябва да спазваш традиционната форма на поведение, да се грижиш преди всичко за преуспявянето си , за стомаха си и за стомаха на държавата. Никакви отклоненияот нормите не са в състояние да асимилират кокошите им мозъци. Те признават само очевидното - това , което може да се пипне или да се докаже математически като две и две и оплюват онова , което не им е ясно - все едно да покажеш на чобан абстрактна картина.
И така , понеже имам намерение да говоря най- вече за себе си ,трябва да спомена още някои подробности. Разбира се , роден съм в калпава зодия- "Рак". Доколкото си спомням някъде в зодиака пишеше , че "раците " са -кажи- речи- безнадежден случай : предимно саможивци и неудачници и трябва да призная , че това предсказание що се отнася до мен отговаря до известна степен на истината. Ракът се "затварял в черупката " си и се унасял в мечти , превръщайки цялото си съществуване в мечта или обратното -бъркал мечтата с реалността. Друг е въпросът дали това му доставя удоволствие или не. Още не е доказано дали "ракът" е в състояние да "разчупи черупката" си , за да навлезе в действителността , достигайки някаква изява или вегетирането го задоволява напълно. А може би "черупката" се оказва твърде здрава или действителността -твърде враждебна ; не е толкова безопасно да се натопиш в проблемите, преборвайки се с разни "лъвове", "овни "," скорпиони" и други зъбати , рогати и чепати с ъщества , които щъкат наоколо.
Междувропрочем, с мен нещата не са съвсем уточнени.-Може би съм се родил, когато господ е спял и събуждайки се внезапно , в просъница решил да корегира туй-онуй и след като направил каквото можал, вероятно не е доизкусурил всичко -накрая му дотегнало и махнал с ръка :" Да става каквото ще!" Не зная дали съм се появил заднешком - подробности никой не ми е обяснявал - но ми потръгна назад и много по- късно , че и до днес , не мога да уточня дали аз се движа заднешком или светът около мен прави това. Една известна гледачка на кафе, която уж много познавала и на всички разказвала житието и битието с най-малки подробности, обяснила на майка ми ,че не може да разбере нищо за мен , че се намирам в някаква мъгла ,където нищо не се вижда. Дори не била сигурна дали изобщо съществувам , или присъствието ми тук е фиктивно.
Лично аз смея да твърдя , че не е фиктивно; присъстието ми е съвсем реално , особено що се отнася до физическото присъствие -мога да нанасям и да понасям удари и да почувствувам болка от тях , т.е. - от тази гледна точка всичко е наред и ако виждам нещо нереално около себе си , то по- скоро е самият свят , в който съм се пръкнал, само че не знам кой би ми повярвал , след като това , което понякога се опитвам да докажа на другите , много трудно доказвам на самия себе си . То се намира извън всякакво нормално възприятие.
Разбира се ,по въпроса кое е нормално и кое не е , бих се опитал да споря , но по-скоро със самия себе си , защото извън "моята черупка" то се оказва съвсем несмилаемо - обикновено те ахват или
2

се усмихват -"Луд!". С това не мисля да твърдя , че съм ги надраснал в развитието си , далеч съм от подобна заблуда ; в противен случай диагнозана би се потвърдила , поне от моя гледна точка, макар че едва ли някой би могъл да постави такава диагноза сам за себе си - шизофренията не е
" ала- бала". Нещата са малко по- различни , т.е. -съмнението , че трудно се вмествам в реалния свят става все по-конкретно , а -кой знае- може би тъкмо това е потвърждение на диагнозата .
Във всеки случай те са категорични и го доказват научно;та кой ли не е категоричен по проблемите ,
за които науката си е казала тежката дума , но на мен ми се струва , че не всичко е толкова ясно като "две и две -четири", може пък да не е. Понякога и науката се препъва и то- доста често , въпреки че много по- лесно е да се опреш на догмата , отколкото да се усъмниш в нея. Догмата -това е класика. В борбата между гения е невежата , последният винаги има преимущество , защото здраво е прегърнал догмата. Освен това да признаеш чуждото величие е почти толкова трудно , колкото да признаеш собственото си нищожество. Много по- лесно е да кажеш : "Няма летящи чинии" или : "Този е луд" , след като научно това е така , отколкото да гласуваш доверие на някоя
циганка, която ти заявява:" Да даваш на мене два лева , да казвам на тебе къде ти е късмета".
Трябва да се разберем: Съвсем нямам намерение да твърдя , че онзи е крив , а циганката - права- има си хас… Но съществуват проблеми , които е трудно да бъдат решени научно . В някои изключителни случаи -например- пред лицето на смъртта, когато възможностите на науката са изчерпани, хората се обръщат към религията или към врачката като последен шанс, надявайки се на някакво чудо, а точно там учените са категорични: "Това не е доказано , следователно не съществува". Очевидно за тях съществува само това , което е доказано . Няма да се заяждам , не се нагърбвам да се преборвам с подобна теза - бих изпаднал в положението на Дон Кихот. Така е било още по времето на Галилей , че и по-рано , та и до днес. Така и ще бъде. Те първо плюят и убиват, после издигат паметници и им се кланят. Първо -"Анатема!", после -"Осанна!", а може и обратно :
"Осанна!", след което -"Разпни го!" Въпрос на време и нрави, а между туй на онзи отдавна му са изгнили кокалите - пада му се!
Тяхната житейска премъдрост се състои в следното : "Всичко, което е неясно т.е.- извън класиката- е абсурдно и лошо ,следователно трябва да се унищожи". А може би на някой му е ясно -кой знае?..
Само че нека за сега да постои в лудницата , за да му се" поизбистри мозъкът". Електрошоковете много помагат. Оказва се , че той е "опасен " и може с нещо да смути спокойното съществуване на обществото .
Трябва веднага да обясня , че нямам предвид себе си . Понякога само се съмнявам в традициите и догмите , а да се съмняваш, не значи да отхвърлиш категорично. Необходими са доста познания , а и не само това ; може би е необходимо и "малко безумие "… Звучи еретично нали ?
Определено , не съм в състояние да да уточня колко ми помагат или вредят електрошоковете. Зная само , че после съм като премазано куче и главата ме боли ужасно.
Бедата е там , че въпреки , че съм роден ва тази проклета зодия "Рак", някак си не пасвам с предписанитето . Очевидно - има нещо объркано или в зодиака , или в мен. Не зная дали Господа има вина за това или дявола. Вярно е , че често се чувствувам самотен , но кой ли на тоя свят не е самотен , освен индивидите от примитивните общности. Вярно е че предпочитам да си пасувам в своята
"черупка", да мечтая , отколкото да търся реализация, но не мога да твърдя , че това винаги е така и самотата не ми тежи. Напротив, ако след време действително стигна до лудост , причина за това безспорно ще е самотата . Аз съм сам дори между близките си , дори във весела компания , въпреки че те не го знаят.
Понякога успявам да " разчупя черупката " и да излезна навън; не е истина , че не съм контактен и не търся изява. Напротив- боря се с всички сили да преодолея изолацията и не винаги- без успех.
Случвало се е да постигна мечтата си . Дори съм се влюбвал и съм получавал любов .
Но после всичко стихва … И тази тишина е ужасна.
Понякога тя се превръща във вой - нещо като куче или вятър в комина . Не е без значение да чуеш как вие тишината .Това се случва обикновено в полунощ, когато всичко е заспало , а при мен , вместо сънят , се е промъкнала тъгата и ме мачка в прегръдките си. Налице са четири стени , прозорец към мрака и този вой , който долита в паузите между два удара на сърцето.
Заедно с пристъпите на тъгата имам проблеми и с "Дребосъка".


3


Това е едно уродиво човече -обикновен примитив- или някакъв досаден гном , който се отбива в полунощ и се опитва да ме развесели, правейки разни муцуни , но с това само повече ме ядосва и натъжава. Откровено казано , бих го цапардосал по ухилената мутра , но подозирам и това подозрение не е лишено от основание , че той изобщо не съществува. А да цапардосаш "нищото"
по мутрата би било опасен прецедент с непридвидими последствия.
Шегата на страна,но на въпроса кое съществува и кое -не , понякога изпитвам сериозни затруднения. Трябва дълго да премислям и съобразявам , за да не допусна груба грешка , с която биха отпаднали всякакви съмнения относно диагнозата..
Е да - тук не става въпрос за някакъв гардероб, когото можеш да пипнеш,следователно съществува
или за стена , в която можеш да си удариш главата ,следователно съществува . Проблемът е много по-неясен, отколкото може да си представи всеки "здравомислещ" а ние станахме прекалено здравомислещи , за да допуснем , макар и за секунда , че всяка материална субстаниция съществува само фиктивно в една постранствено-временна трансвормация , а " оттатък " може да има безкрайност , а може да няма и нищо. Съществува "отсам " и "оттатък" , но какво е то?
И точно тук започват противоречията .
То се знае - две плюс две си е четири , но когато една нощ ме посети доктор Морев - мой приятел от детинство - аз изобщо не допусках какви усложнения могат да настъпят в областта на точните науки. Естествено, болеше ме -както обикновено -главата и моят "примитив " ме ядоса не на шега , защото го подгоних из коридора и сигурно щях да го изритам по стълбището -писна ми вече от него-, но той се шмугна зад една завеса и изчезна някъде . Когато се завърнах в кабинета си , все още сипейки закани , с очудване сварих там моя стар приятел Морев ,който ме очакваше , разположил се на дивана и пушеше. Тогава така се зарадвах -отдавна не беше ме посещавал никой,
че дори не попитах по какъв начин е влезнал тук , след като беше заключено. Това си припомних ясно едва на следващия ден , но "онези" само ми се изсмяха , когато им разказах.
Поприказвахме си малко с него на най- обикновени теми -той бързаше за някъде - канеше се да заминава за чужбина или нещо от този род. После ме покани да се отбия утре у тях , защото щяло да има много тържествено изпращане. Естествено , в това нямаше да има нищо странно, ако на другия ден-рано сутринта - не бях получил съобщение , че той е починал.
Някой ще каже :" Какво от това - с всеки се случва "..
Разбира се , случва се непременно по един път в живота , но се оказа , че той е умрял преди да се отбие при мен , тоест ," разговарял съм с него , когато вече е бил на оня свят".
Веднага ще започнат да ме увещават , че това е било сън или халюцинация , вследствие разстроени нерви . Аз също съм за по- рационално обяснение /рационализмът е нещо здраво , почти монолитно/ ,но въпреки всичко у мен остава едно съмнение. Дори и да е било сън, защо се случи точно тогава - в същия този момент , когато той е бил на смъртното си легло , а не по всяко друго време , още повече , че никога не съм чувал да е болен или нещо подобно. Той беше млад мъж- нямаше и четиридесет години . Човекът умрял внезапно от имфаркт, вероятно дори не е успял да осъзнае настъпването на смъртта , така , че не е възможно да съм получил предварително каквато и да било имформация.Твърдя и се хващам на бас по каквото щете, че той дойде при мен"след това".
Не се наемам да давам каквото и да било обяснение за " посещението му". Какво може да бъде- прозрение или лудост? А може би -внезапен гърч на времето - една възможност "да присъствуваш на собственото си погребение". Това е почти на ръба на безумието . Като всичко друго.
Наскоро след това той пак дойде -мисля , че беше срещу четиридесетия ден след смъртта.
Освен мълчанието ,между нас се състоя приблизително следния разговор:
Той: "Наложи се да те посетя отново- работата е твърде съществена".
Аз : " Не се безпокой , очаквах те. Но след като присъствувах лично на погребението ти , у мен
останаха доста недоизяснени въпроси . Не съм в състояние да ги проумея.
Той: "Знам , видях те , че си там , и аз сам присъствувах , само че в друга форма ".
Аз : "Очевидно всичко се свежда до формата и измерението .
Той: " Очевидно. Освен отделната човешка личност има безброй много форми на съществуване .
Вселената е пренаселена - като започнеш от мислещите същества и свършиш с последната жива клетка. Насекомото също може да има свой свят и свои претенции. Смъртта на едни ,означава

4

живот на други . Умираш , изчезваш , но винаги някъде и някога има поне едно "АЗ " , което съществува реално и абсолютно , било то човек , птица или какавида. И геният , и примитивът имат еднакво право на присъствие в живота.
Само че всеки възприема живота от различна гледна точка . Обикновено геният страда в своето вечно търсене на истината / известна е трагедията на знаещия /,а примитивът е непретенциозен и обикновено - доволен от себе си. Но всеки сам за себе си е неповторим: Сулю си е Сулю, а Пикасо-
Пикасо. С всяка смърт формата на съществуване се променя , а животът като цяло остава. Вероятно до следващия колапс на вселената , когато всичко се сгромолясва в една бездънна "черна дупка". Но вероятно има и нов цикъл , а след него - нов …Вечността - това е сериозният въпрос.
Аз : " Що се отнася до съществуването,приемам това като успокоителна переспектива , макар че едва ли е все едно дали си човек или например-влечуго. "
Той: " От твоя гледна точка е така , но от гледна точка на влечугото -кой знае ?...
Аз : " Вероятно си прав . Всъщност , ти искаше да ми кажеш още нещо.
Той: " Да , по- скоро исках да те предупредя , че те ще те обявят за луд и ще те тикнат в психиатрията по причина , че ще можеш да достигаш до прозрения , които понастоящем нямат научно обяснение, ще проникваш в много истини , които са извън пределите на техните представи за реалността и недостижими за съвременното ниво на естествените науки . Те винаги се нахвърлят срещу това , което не разбират - спомни си Сократ , Христос , Джордано Бруно, средновековните клади на инквизицията , смъртта на "вещиците". Съвременните затвори и психиатрични клиники
не са много по- хуманни за "рушителите на обществената хармония ". Те стимулират наука , но затворена в рамките на канона . Всичко останало е "сатанинство" и се поставя извън закона.
Ще се наложи в много случаи да скриваш способностите си . Опасно е да се опитваш да отваряш очите на невежата , особено , ако носи професорска титла . Вързаното куче често хапе , когато му
развързват синджира."
Аз :" Благодаря за предупреждението . Може би трябва да свързвам посещението ти със своите
"странности " или "способности ",за които загатваш. Все пак идваш от …" там".
Той: "Може би".
Аз : " Тогава ?".
Той : " Толкова . И сбогом …"
Това беше целият разговор . Разделихме се и повече не се появи нито на сън , нито на яве. Понякога само един бухал долиташе нощем на покрива и пищеше самотно.
Малко по -късно аз постъпих в" психото." Както вече обясних , това стана случайно - след онзи припадък - за останалото те не знаят, няма и да узнаят. Ако започна да им обяснявам кои са те и кой съм аз , има сериозна опасност изобщо да не излезна от тук. Тези приятелчета никак не си поплюват, особено що се отнася за субекти , проповядващи "извън канона" и по този начин - опасни за обществото ,за какъвто несъмнено ме вземат. Проблемът е как да се спася от "благоволението им" , защото те са твърдо убедени , че всичко каквото правят е за мое добро , т.е.-
абсолютно хуманно, а аз знам , че техните "изпитани методи на лечение" ,могат не само да заличат това , за което ставаше въпрос по- горе , но и направо да ме превърнат в преживно животно, още повече , че онзи с дисертацията не е лишен от амбиции. Трябваше да напрягам всички сили , за да се вместя в техните рамки на поведение, а техните рамки са общоизвестни :черното -черно, бялото -бяло , кучето лае, петелът кукурига . Обратното не е възможно , а също така телепатията е шарлатанство ,съновиденията- шарлатанство , яновидството -шарлатанство , религиите -шарлатанство , легендите и митовете- бабини девитини. С други думи всичко , което е непонятно или недоказано теоретически и практически с формули и уравнения е шарлатанство и бабини девитини.
Известно време успявах криво-ляво да демонстрирам рационализъм , дори успях да постигна съгласието на лекуващия да ми намалят електрошоковете и инжекциите , защото те вече "мното са ми помогнали", но когато дойде онзи нещастник отново всичко се провали.
Още като се появи и разбрах , че е обречен -съдбата му беше съвсем определена.
Беше литератор , по-скоро начинаещ, отколкото напреднал , който търсеше тук интересни типове за своите творчески изяви, вероятно поради констатацията ,че в лудницата има достатъчно такива , въпреки , че според мен , лудницата не е ограничена само между тези стени , а далеч по- голяма.

5


Ползуваше се с тази привелегия ,тъй като се падаше племенник на лекуващия, а всъщност това косвено решаваше съдбата му. Работата е там , че животът му свършваше до тук.
Разбира се , той се смееше , когато се опитах да му обясня - по принцип те всички се смеят - но когато блесне истината е вече твърде късно .
Защото" истината "блесва само за миг - най-последния миг.
При това положение се принудих да наруша мълчанието , въпреки предварителното ми убеждение , че "въпросът е решен". Надявах се на грешка в переспективата или на самоизмама. Съвсем честно , много ми се искаше да съм се заблудил , но как ли можеше да стане това? Никак не е невинно занимание да проникваш в съдбите и да виждаш края на този или онзи. Отвратително е.
Всъщност това , което се случи, аз го "видях предварително".
Мярна ми се за миг лицето му - то беше внезапно прозрение-нещо като мираж или светкавица в мозъка , а една звезда падаше в бездните , нечии невиждащи очи ,нечий разбит автомобил ,труп , който се търкаля по паважа.
Доведе го при мен лекуващият и ме представи с думите:
- Ето този /ставаше въпрос за мен / е запазил до известна степен своята интелигентност и може да ти окаже съдействие. Претендира за всезнаещ. - Интересен индивид…
Видях го в очите и го познах - същите очи , същото лице.Картината на автомобилната катастрофа оживя. Стана ми жал за него . Беше млад човек, симпатичен , амбициозен и изведнъж- всичко свършва. През мрачината на времето , в съвсем близка переспектива , надничаше скелет .
Това ми се откри съвсем конкретно.
След като лекуващият се отдалечи , направо му казах , противно на всички правила :
- Слушайте внимателно! На връщане от тук , не ползувайте автомобила си ! Идете си с градския транспорт , или най- добре останете тук известно време.
Той се очуди, после се разсмя с приятелско благоразположение.
- Не се безспокойте ! Впрочем, как се чувствувате тук , обстановката не ви ли потиска?
Щях да падна . " Боже, той се е загрижил за мен ! Не е разбрал нищо . И няма никакъв изход."
Казах му :
- Не мога да ви обясня всичко , но мисля , че сте в опасност . Сбогом…
Побързах да се прибера в стаята , защото в главата ми внезапно затрещяха светкавици ; чувах думите му през бездните - той настояваше да остана , за да продължим разговора - но те странно се смесваха с хриповете на агонизиращия . Нещо се отдалечаваше и гаснеше.
После се спусна мрак и не зная колко време е продължил този мрак. Понякога усещах тежест , сякаш някой е седнал на гърдите ми . Когато дойдох на себе си или малко преди това , зърнах за миг дребно дяволче , което скочи и се шмугна под леглото ; отвън остана само опашката - дълга и гладка като на понтер.
В стаята беше лекуващият и ме наблюдаваше през очилата си.
Постепенно всичко се възстанови : болничната стая , мебелите , леглото , тялото ми -проснато надлъж върху завивките , тишината - стаена в ъглите и тъга- една вледеняваща тъга.
Докторът пристъпи напред. Имаше черна панделка на ревера.
- По добре ли си вече ?
Успях да кимна утвърдително.
Той замълча ,разбирайки , че ме интересува въпросът с черната панделка , после се запъти навън , но на вратата внезапно се обърна.
- Слушай , от къде си знаел за случая с автомобила ? Той ми разказа…
Аз не отговорих . Едва ли можеше да се даде приемливо обяснение.
Той промърмори:
- Хм- глупости!
После бутна вратата и излезе. След малко дойдоха за поредния електрошок.
Откровено казано ,за мен също всичко това беше достатъчно нелепо. Сякаш нещо във вселената се преобръщаше и събитията протичаха в обратен ред. Отначало идваше резултатът , после постепенно се появяваше и първопричината. Отначало и после , после и преди- всичко беше съвсем неопределено и относително . Тези мигове се трупаха и прииждаха все повече насам : познати и

6

непознати лица , откъслеци от събития- минали и предстоящи ; нещо идваше и нещо си отиваше ; агония и свежи цветя , каменна пустиня на Де Кирико и трясък на минаващ автобус .
Съдба - отпечатана на дъното на една чаша…
Споменаваше се за меланхолната фаза в болестния процес. До слуха ми достигаха няколко пъти подобни реплики и знаех какво означава , но ми беше все едно. Грешките в диагнозата не са от вчера , за да се считат за нещо необичайно. Според мен , по скоро бях изтощен - буквално изстискан и обезсилен , но това едва ли се дължеше на нещо друго , освен на лекарствата за успокояване , с които ме тъпчеха и , които вероятно прекалено много ме бяха "успокоили".
Констатирах и едно друго състояние:
Около мен постоянно "щъкаха " чужди мисли и недомлъвки, които отначало възприемах с интерес , а после - с непреодолима апатия. В миг на прояснение те ставаха особено настойчиви - сякаш шум от листа и капчуци - и се тълпяха безразборно в съзнанието ми .
Обикновено те изразяваха досада , понякога презрение и негодуване - негодуване от мен , от себе си , от всички. Санитарката , която се грижеше за хигиената намусено влачеше метлата :
" Защо трябва да им чистя пак? Какво ли разбират тези луди!"
Сестрата с ярко начервените устни и инжекциите режеше изкъсо :
" Този пак се е събудил . Ще му бутна по- голяма доза , за да кротува по- дълго."
Лекуващият , който минаваше сутрин на визитация , се задъхваше от собствените си проблеми:
" Аз се оказах прав. Онзи кретен Байрактаров ще присъствува на "защитата " и вероятно ще се опита да ме препъне , ако не му бутна рушвет. Мръсни мафиоти!"
И добавяше мимоходом към мен :
- По- добре се чувствуваш след последния сеанс нали ? Да , да - явно си по- добре.
Младичката ординаторка , която се отбиваше понякога , вероятно поради възникналите напоследък
семейни проблеми с алкохолизирания съпруг ,въздишаше неспокойно:
" Симпатичен и интелигентен , но с тази диагноза не става за любов . Жалко " ..
Веднъж се пошегувах :
- Наистина жалко ! Ако не беше толкова неприятна диагнозата , бих се отзовал.
Тя направо се втрещи и без да каже нито дума , заднишком се измъкна навън. Някъде далеч по коридорите ,между нестихващите брътвежи долетя приглушеното :
" Чул е. Май нещо съм издрънкала на глас".
После съвсем отдалеч : "Хм - чиста случайност".
Откритието , че чувам мислите им не ме изненада особено, сякаш бе нормално явление , с което
съм живял откакто се помня. Струваше ми се , че отдавна е съществувало нещо подобно , а сега само е станало по- конкретно, може би поради болничната обстановка и самотата , а може би преди просто не съм го забелязвал. Случвало ми се е понякога ,вървейки по улицата , внезапно да се сетя за някого - било то стар познат или приятел и изведнъж той се появява иззад ъгъла на страничната пресечка , така че е недопустимо да се твърди , че съм го мярнал с периферното зрение . Обикновено стените са непроницаеми -кой знае…
Още по- натрапчиво се набиват музикалните ситуации. Някаква популярна мелодия прозвучава в мозъка ти и в следващия миг чуваш,че стоящият до тебе започва да си я тананика.Случайно ли ?
Кой знае - май множко станаха тези случайности .
Но когато вече съвсем съзнателно експериментираш , не се получава нищо. Следователно съзнанието е изключващ момент и именно този изключващ момент е завесата ,прикриваща чуждата тайна и тайната на съдбите.
По някакъв необясним начин , аз сполучих да надникна зад тази завеса . Получи се така , че при мен изключващият момент вече не съществува или е твърде слаб. С други думи попаднах в един странен свят ,където чуждите тайни пъплят около мен и заедно с тяхното пълзящо присъствие , сякаш долавях миризмата на леш. Обикновенно са неприятни , а понякога - твърде гадни , вонята им се носи далеч и никакви парфюмни декларации не са в състояние да я отстранят.
Трябва да обясня предварително , че това не е страната на вълшебствата от приказките. Тук няма омагьосани красавици , които чакат своя принц. Тук се плаща тежък данък и аз вече го плащам - факта , че ме натикаха в психиатрията с една не твърде невинна диагноза и ме тъпчат с разни боклуци и другия -още по- тъжен факт, че и до днес се лутам из тази мрачина , понякога правейки неимоверни усилия да разгранича реалността от халюцинацията.
7

Реалността, това е аксиома- можеш с ръка да пипнеш , да поместиш и , ако се наложи да съставиш цяла теория , доказвайки примерно , че колелото е кръгло , а не -ръбесто, докато халюцинацията обикновено се съпровожда от диагноза; две мнения няма - държат здраво и освен това …Освен това "зад завесата тичат призраци". Ето , че стигнах до самия възел.
Естествено , налага се обяснение. Съсем не твърдя , че се касае само за призраци и привидения на умрели . Разнообразието е твърде голямо. Обикновено те са примитиви- голи души на голи примитиви или обратното . Едни са преминали през житието , оставяйки своите скелети в пръстта ,
а други тепърва ще преминат /все още неродени / , ако имат шанс ,разбира се , тъй като общо взето шансът е едно към безкрайност или почти нулев.Сякаш вечността е събрана в един миг , а животът- малък случаен инцидент в паузата между зачатието и смъртта. Общо взето , всичко ми напомня огромен и пуст пейзаж на Ив Танги със странни гърчещи се форми и пъплещи насам - натам примитиви от миналото и бъдещето.
Примитивът, това са "седемте грама ", които изчезват от теглото с всяка смърт.С приключването на агонията , везната се наклонява в обратна посока . Нещо е изчезнало , но какво ?
Между другото , аз ги познавам добре . Обикновено се крият из дупките и понякога се появяват нощем на сън или на яве, носейки със себе си диагноза или призовка. Може да бъде джудже , свиня , брадат турчин или нищо. По време на спиритичен сеанс той мести ключа . Виждал съм го как танцува по масата и се плези на присъствуващите. В полунощ вратата се отваря тихо , после се затваря , някой се движи безшумно из стаята , после сяда на стола до прозореца и мълчи, а може да се приближи и да седне на гърдите ти . Междувременно ти си прикован към леглото и всякакви усилия да скъсаш веригите са напразни . Разбира се, това е кошмар , който изчезва със събуждането,
Обикновено казват : "Няма нищо ". Но може и да има.
Според мен , дължи се на примитива , чиито досадни посещения имат своите последици. Примитивът бърза да се скрие , ако го подгониш , но опашката му остава да се показва иззад завесата и аз я забелязвам . Това е моето "завидно " качество . Те никога не могат да скрият опашките си достатъчно добре от мен и аз се забавлявам , като ги настъпвам . Настъпаният примитив квичи като прасе и цялото пространство се оглася от това квичене , сякаш светът се е превърнал в огромен свинарник , чунким пък не е..- В мрачината прелитат прилепи и някакви комвулсиращи същества - амеби или плазмодии- на фона на ниския хоризонт. По стената изпълзява насекомото на Франц Кафка , оставяйки своята воняща диря.
Примитивът може да се загнезди навсякъде : в плътта на красива жена и да те накара да хвърлиш всичките си пари за тоя , дето клати клоните. Много често свива гнездо в душата на ревнивец - предпочита дребната душа на затлъстял чиновник, чиято застаряваща съпруга ходи често на фризьор или шивач. Виждал съм го да се усмихва от бутилката с алкохол или да наднича в очите на мамеща самка - толкова пленителна е песента на сирените , раят е съвсем близо - ах недей!…
Примитивът може да се представи , също така , за мъдър политик , да държи пламенни речи , да се маскира с униформата на наперен генерал от системата на ракетноядрените войски, да държи пръста си на пулта за изстрелване. Общо взето примитивът се чувствува най- добре в примитивните души - някак много сполучливо си пасват. Само опашката остава да се влачи отзад зад генералската фасада или зад попското расо , но това никой не забелязва .
Някои примитиви имат и рога - извити и тежки като на стар пръч или огромни и разклонени като на хлопатар. Обикновено те се въплъщават у съпрузите с по- дебели глави , които ,разбира се , не подозират наличието на подобно украшение , за разлика от жените им , които го подозират.
Примитивът, който се навърта около мен не се различава особено от другите - също такъв нахалник и простак. Отдавна подозирах присъствието му - много преди окончателната диагноза -
Той е идвал при мен въплътен в усмихваща се самка с дълги коси и дълги бедра и е лягал в леглото ми , пили сме на една маса в кръчмата и сме флиртували , ругали сме се и сме се обяснявали в любов , мразел съм го и съм му вярвал , бил ми е и любовница , и приятел, и безразличен , но тогава не го познавах добре и не знаех целта му , а сега я зная - от запретнатия минижуп на самката провисна опашка. Неговите трикове ми са съвсем ясни . Много му се иска да се лепне за мен и да ме превърне в нещо като онзи затлъстял чиновник с плешива кратуна , който трупа пари за "черни дни" и дебне зад ъглите съсухрената си съпруга да не би случайно да си намери любовник. Те винаги търсят да се лепнат за някого и обикновено успяват . Много малко са

8

ненамърсените души. Донорът не подозира присъствието му и само когато умира , сред пихтията от гърчещи се плазмодии зад" повдигнатата завеса " онзи му се хили и му плюе в сурата , за да му припомни някоя неизкупена мерзост.
Те са много - ужасяващо много. Около себе си чувам едно непрекъснато блъскане и грухтене .
Това са донорите , заедно със своите примитиви в едно щастливо съжителство- бълбукане на сит стомах , лек гъдел от съвокупления , розова плът в розови дантели , фонтан от сироп и малиби и на повърхността на пихтията изскачат мехурчета.
Започнах да понасям все по- мъчително това лепнещо присъствие. В отчаянието си търсех нещо чисто. Знаех , че такава душа съществува - понякога в бездните проблясваше лъч - и исках да я открия , но беше трудно. Изискваше много усилия сред потока от брътвежи и всевъзможни мръсотии да доловя призива , който долиташе от далеч през епохи и пространства. За нейното съществуване се досещах отдавна - идвала е и на сън при мен , и през полъха на вятъра , и с песента на птица , и в акордите на пиано.Разбира се - няма защо да крия- това беше жена.
Не съм я виждал , но зная от сънищата и от едно особено предчувствие ,че това е най красивата жена на света.. Имам достатъчно съображения да твърдя това и ще се опитам да го докажа, напук на всички "красавици" които пълнят баровете и модните къщи - маниерни и суетни -
демонстрирайки своите прелести с една съвсем недвусмислена цел - по изгодно да се пласират.
Вероятно ще кажат :"Халюцинации на щур човек- историята е пределно ясна ". Аз за това не споделих с никого - все едно, няма да повярват , а опасността да увеличат дозите не подлежи на обсъждане. Предпочитах да зная сам за нея , а освен това не исках да се лишавам от подобно преживяване , дори и ако беше само сън , в което обаче доста се съмнявам . Смея да твърдя , че историята на Пушкиновия "Беден рицар" , който се влюбил в собствената си мечта и впоследствие умрял от любов , съществено се различава от този случай. Първо:съвсем нямам намерение да умирам от любов и второ : онова е само поезия - една красива и тъжна лудост , а тук нещата опират по- скоро до естествените науки , в чиято компетентност на съвременно равнище ,както вече споменах , не винаги съм абсолютно сигурен. Струва ми се , че много често хипотезите се представят като обосновани теории , защото някак си пасват с установените тенденции, докато конкретни явления в природата и психиката , забелязани от много " очевидци и потърпевши" се
отхвърлят почти винаги като необосновани , защото не се намира обяснение , съответствуващо на традиционните концепции. Остава да се уточни още веднъж какво куца-очевидците или концепциите.
Трябва да поясня , че съвсем нямам намерение да се нагърбвам с подобна задача . Не бих могъл да дам нито едно приемливо обяснение на това , което ми се е случило или продължава да ми се случва, но обяснения не ми и трябват.
Правил съм и най- различни експерименти.: Неудобно ми е да споменавам колко пъти съм карал ординаторката да се препъва по коридора само с едно усилие на волята. Това беше просто нелепа прищявка. Разбира се , тя нищо не можеше да разбере , но аз мярнах там един дребен примитив , който изскочи от ъглите и се шмугна в краката и. Не съм бил особено доволен от подобни изяви,
защото това ставаше за сметка на нещо друго .
Понякога , ако поискам , полюлеят се залюлява - там на шнура се е увесил примитив , стенният часовник спира за няколко секунди - примитивът е притиснал стрелките , вратата сама се отваря и затваря - примитивът се е покачил на бравата. Искам столът да танцува - следва усилие на волята и столът започва да подскача на четирите си крака. Искам масата да се вдигне във въздуха и тя бавно се понася нагоре , шкафчето хлопва и от вътре изскача примитив. Не съм пробвал да променя курса на самолет или кораб - би било твърде много.
Жените също така не ме вълнуват особено . Надничайки в душите им , често виждам там спотаен примитив.
На всички тези събития , естествено , присъствувам само аз. Не мога да се доверя на когото и да било- те не вярват и скептицизмът им блокира всякаква изява. Това е особеност на психиката .
Примерно-един професор по физика не би могъл , въпреки познанията си , да забележи нищо , освен в мига на предсмъртна агония , когато завесата се повдига и там - зад кулисите зейва друго измерение. Тази идея ми напомня за чудовищното превъплъщение на Грегор Замза - човек и изведнъж - насекомо…

9

Впрочем , агонията ми е познато състояние. Надничал съм в душата на агонизиращ и нееднократно съм умирал с чужда смърт.Освен терзанията на скапващата се плът и последните комвулсии на сърцето , там цари една ужасяваща пустош - предчувствието , че остатъка от вечността трябва да се извърви самотно.Такава непреодолима самотност не съществува дори и в меланхолната фаза.
Отчаянието е пълно - зная го от опит. Аз бях и Пеньо Пенев със своята абсурдна мечта и таблетките - носещи смърт и Фриц Цорн , който агонизирайки , изсипваше последните проклятия на своя ужасяващ роман.
Бях птица , бях и паяк. Бях и палач , и жертва . Бях и в триумфа , бях и в разрухата , но триумфът винаги се оказваше инцидент , а разрухата -съдба.
Когато наблюдаваш чуждото нещастие :било то агресия на нещастния случай , тежко нараняване , слепота или смърт , обикновено си мислиш : "Това не се отнася до мен".
Но много бързо отхвърляш допускането , че може да се отнася именно за теб и че е възможно да наблюдаваш собствената си агония - въпрос само на време. Тази переспектива не е от най- обнадеждаващите , но затова пък - от най- сигурните.
Странният дует- палач- жертва е също по своему интересен. По принцип, те коренно се различават , но това е само привидно. "Отвъд завесата "ролите се разменят многократно, само че в друго измерение. Виждал съм бившият касапин в една от следващите си форми на съществуване как послушно престъпя към кланницата , влачейки тромавото си туловище на охранено говедо , за да бъде умъртвено по същия начин , както той е умъртвявал Раждането и смъртта определят битието и небитието . С всяко преминаване от една форма в друга , ролите се преразпределят и понякога , и като по правило насилникът преживява съдбата на собствената си жертва в някои от стадиите на комплекса - безкрайност- вечност. Недопустимо е жертвите на газовите камери да са все едни и същи. Недопустимо е жертвите на престъпления да са все едни и същи.
Когато врачката се вглежда в съдбата на своя клиент , на дъното на чашата се вижда част от миналото и част от бъдещето , понякога от раждането до смъртта , а оттатък е плътна завеса, зад която не може да се проникне. Тази завеса има физически аналог - бариерата на Шварцшилд , зад която както материята , така и целия комплекс -пространство-време - е смачкан в един чудовищен колапс и преобърнат наопаки. Всъщност, тази завеса е поставена "от някой " /кой ли е той?/, вероятно като предпазна мярка , за да не се стряскат хората от гротексните форми на своето собствено превъплъщение. Едва ли има такъв , който не би изпитал ужас и погнуса , научавайки , че следващата форма на съществуване , след умирането на тялото и съзнанието , в която може би ще се вгради е червей , а още по- следващата- крокодил и т.н. , и все така , поради простата причина ,че на тази планета , на тази вселена живеят не само хора и не само авторитети. Ами " оттатък "?
Надничайки зад завесата съм проследил много фази на превъплъщения : Човек- куче, човек- паяк,
гений- олигофрен, прелъстител- рогоносец, кралица- проститутка , прокурор- джебчия …
Комбинациите са всевъзможни и напълно произволни . Не съществуват никакви правила , освен -може би - само правилото на възмездието.
Успял съм да надникна и в собствената си съдба . Появите в живота на моето" АЗ"- човешко или нечовешко се губят в миналото и бъдещето , приемайки всевъзможни форми от почти всички фази на метаморфозата и еволюцията на природата само че това не става последователно и планомерно , като в някой учебник по естествознание , а в съвсем произволни деформации на времето.
Някога като дете пребих една скитаща котка , но сега знам - споменът внезапно оживя и прозрях
съвсем ясно , открехвайки завесата , че една от формите на моята поява в живота ще бъде точно тази котка /тук понятията минало и бъдеще загубват своя смисъл, поради деформацията/. Получава се необясним парадокс: Аз- човекът убива аз- котката или аз - котката умира от ръката на аз -човека , като отдалечеността на събитията - живот и смърт - колабира във времето и те се подреждат в реалния свят в установен порядък , давайки възможност за изява на едната и на другата форма : АЗ, за да живея и АЗ, за да умра или обратното.
Няма да се очудя никак , ако в личността на някой от пациентите на клиниката открия едно от многобройните превъплъщения - да кажем - на Нерон или Калигула. Кой може да обясни какво кара много душевно болни да повярват на фикс-идеята : "Аз съм Наполеон" или "Аз съм някой си".
Обикновено те го обясняват с разрушаване на ганглийни клетки в мозъка , с появяване на особени огнища на особена възбуда , които действуват на някои центрове , а подтискат други и т.н.-

10


механичните дефекти в общи линии са уточнени , но от къде изниква тук Наполеон и защо пък точно той? Разбира се, във вички случаи заблудата е на лице - спор няма - и все пак , надничайки зад завесата на съдбите , понякога откривам такива невероятни ситуации, че съм склонен да коригирам представите си за много неща.
Често стигам до там, че започвам да завиждам на простолюдието. Те са толкова блажени в своята ограниченост , че ми се приисква да отида в кръчмата , да седна на масата в компанията на някой докер от борсата и да се напия като хората , разрешавайки наведнъж всичките си проблеми.
Може да ви се струва смешно , но тази шумотевица понякога ме влудява. Отначало способността да чувам мислите на околните ми беше интересна , но после стана непоносимо. Те непрекъснато пъплят в главата ми като досадни влечуги , още повече , че много от тях не са достойни дори за влечугите.Промъкват се от близо и далеч в един непрекъснат хаос , от който не мога да се освободя:
Престъпници , доносници , сексуални психопати- всеки в своята област. Бих могъл да откривам и престъпления , но това едва ли би помогнало за тяхното предотвратяване - означава да се променят много съдби , а то е недопустимо.
При тези условия едва успявах с голямо усилие да не Я загубя в бездните. Става въпрос за жената , за която вече споменах. Тази тема не е нито нова , нито особено оригинална: Мъж и жена - едно обединение на противоположностите, върху което се крепи живота - всичко , което се ражда , за да умре и което умира , за да се роди.: човек и насекомо , птица или риба .Споменавайки за нея , аз нямам предвид подобни ситуации . Любов , пол , секс , раждане , смърт и всичко останало , и изобщо нашата връзка , ако съществува такава , бе почти на границата на абсурда. Знаех само , че тя е някъде и някога , но къде и кога ? Това ми стана относително ясно в една ужасна нощ , в която установих , че съм смазващо самотен . Впрочем , аз знаех това много по- отдавна , но тази нощ го почувствувах с особена яснота и с една почти непрекъсната комвулсия на сърцето , може би поради обстоятелството , че случайно бяха пропуснали да ми набутат поредната доза таблетки за успокояване . Аз я виках при себе си ,опитвах се да я различа и отделя от бушуващия хаос - това беше едно непрекъснато усилие , защото нейните призиви едва достигаха до мен през бездните;
Понякога почти я загубвах , после отново я откривах , и пак , и отново…
В края на краищата тя дойде . Това беше най -значителното събитие в живота ми . Имах чувството , че дойде направо от звездите заедно със светлината и звездния прах. Няма да обяснявам колко беше красива - това не може да се обясни. Оказа се , че е точно такава , каквато я виждах в сънищата си .
Не можеше да бъде нещо по- ралично - в това отношение е невъзможно да се заблудя.
В този миг съдбата на Пушкиновия рицар ми стана съвсем понятна ; имах чувството , че се отнася най-вече за мен , че целия си път съм извървял , за да достигна до тази минута. Всички останали събития и спомени избледняха ,изчезнаха някъде в периферията ; угаснаха и се стопиха горчилките
и вселената съществуваше само заради нея - едно единствено присъствие , което съм жадувал в безсънните си нощи. Съмненията оставаха назад ; аз ги избутвах нарочно в периферията , защото е невъзможно вечно да се съмняваш , защото най- после трябва да има нещо, за което да се уловиш- било то греда или сламка , а освен това тези мигове са ужасно скъпи -една глътка въздух за удавника , звезда в сънищата на слепеца.
- Коя си ?- казах аз като замаян .
Тя се усмихна и докосна ръката ми , сякаш , за да ме успокои , но от внезапно пробудената болка - отвътре нещо глождеше усърдно - прескочи абсурдната идея , че това е самата" Афродита " , защото не можех да си спомня от къде ми е толкова позната : очите , косите , устните - кога и къде- всичко беше като на яве. Една хубава картина или хубава музика, заедно с неизбежно нахлулата тъга и става ясно , че това е тъга по недостижимото , копнеж по красотата , която не може да се докосне и притежава, която е безкрайно далеч и безкрайно високо от всякакви претенции; понякога минава покрай теб , оставя следа в душата и заминава безвъзвратно.
- Коя си ? - повторих аз своя безсмислен въпрос.
Тя продължаваше да се усмихва ,но в усмивката и забелязах същата тъга , която притискаше сърцето ми - нещо там гаснеше.
- Според легендата , Афродита изскочила от морската пяна - произнесе тя тихо - може би това е било раждането на една мечта.

11


Гласът и също ми се стори познат . Сигурен съм , че това е бил "гласът на Афродита "; едва ли някой може да го оспорва. И в "Четвъртата " на Бетовен и в картините на Модилиани , това си личи от пръв поглед . Може би те също са били наясно по въпроса , а що се отнася до мен , аз имах възможността да го проуча отблизо.
- Дълго те чаках - продължих аз.
- Дълго те търсех - отговори тя.
Имах чувството , че всичко зная за нея и , че тя знае всичко за мен. Като че ли цял живот сме били все заедно и между нас никога не е имало тайни. Разбирахме се от половин дума . Разговорът протичаше съвсем лаконично и с всяка реплика болката от предчувствието за непредотвратимото
нарастваше..
- Ти идваш от бъдещето.
- По- скоро то нищото , тъй като там вече няма нищо .
- Защото човечеството се самоизтребва - прибавих аз и от това фатално прозрение не ми стана нито по- зле , нито по- добре. Рано или късно щеше да се случи. Програмирано е.
- Аз съм последен представител на "Хомо-сапиенс"- последен от всички последни. Бях далеч от планетата , когато избухна войната , поради което смъртта ме отбегна , но това е по- лошо.
- Да можеше да останеш тук - отстоявах аз своята първоначална идея , въпреки безсмислието на подобно предложение.Мисълта за предстоящата раздяла ме влудяваше. Не смеех да я прегърна , защото се опасявах да не окрия внезапно , че всъщност няма какво да прегръщам , а това никак не е без значение ,повярвайте!
- Да остана , но как - през сълзи продума тя. Това би променило много съдби и би объркало порядъка на събитията , което е невъзможно. Освен това съдбата ми на последен представител е окончателно решена и този факт не може да бъде заличен в материалния свят.
- Не бих понесъл загубата .
- Аз - също , но е неизбежно.
Постепенно между нас , освен болката от предстоящата раздяла , се установи пълно разбиране.
Получи се нещо като обмен на имформация , по която всъщност бяхме предварително наясно.
Това ,което бях предчувствувал в по- точна или по- неопределена форма , тя го потвърждаваше почти без изменение.
- Ако се срещнем някога и някъде в друго измерение?
- Това би могло да стане след смъртта .
- Вероятно -в друга форма.
- Несъмнено - нали съм последната "хомо сапиенс".
- Според изследванията , най - издържливи на радиацията са скорпионите и костенурките.
- Това е добра переспектива . Може би като костенурки ще имаме по- голям шанс.
- Виждам планетата покрита с костенурки , скорпиони и други разни членестоноги .
- Виждам и нас- двамата в едно щастливо съжителство. Каква прекрасна костенурска планета!
- Ще те обичам дори и тогава. За мен ти ще си останеш "Афродита".
- Една мечта от морска пяна - Афродита в ролята на костенурка…Чудесна идея . Но времето изтече . Довиждане до новата ни среща.
- Ще ми липсваш .Много ще ми липсваш…
Тогава тя отново ме докосна и разбрах , че докосването е съвсем като истинско , само че много боли сърцето и тази болка постепенно нараства и се впива;после настъпи едно пробуждане, което бих искал да не настъпва , защото осъзнавах все по- определено , че мечтата по недостижимото ме е отровила и че ще търся този образ до последните си дни , с надеждата , че те няма да са много , защото не може да се живее с такава отрова и никак не може да се живее без нея .
Утрото не ми донесе нищо , както и следващото.


Р.С.Радев 1983г.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=44382