Сън от бъдещето

Автор: Keri
Дата: 30.04.2004 @ 01:46:46
Раздел: Фантастика


Събуди се към четири. По принцип не спеше след обяд, но сутринта се чувстваше зле и реши да легне за малко. Не си спомняше точно какво беше сънувала, но беше свързано със сестра й.
Миа много страдаше от загубата на Криста, която си беше отишла заради невниманието на някакъв шофьор.
Стана и побърза да се оправи, защото щеше да закъснее за срещата с една приятелка. Родителите й не бяха вкъщи и тя се почуди защо. По това време трябваше да са тук…
Излезе. Времето беше хубаво. Слънцето грееше, необезпокоявано от досадни облаци. Термометърът показваше двадесет и пет градуса, което за края на април беше доста топло. Забързана, тя не забеляза, че пред блока, където по това време винаги имаше майки с бебета и играещи си деца, сега нямаше никой. Само в пясъчника се търкаляха забравени играчки...
До спирката не срещна никой, там също нямаше хора. Огледа се. Наоколо беше пусто. Нямаше коли, нямаше тролеи или автобуси, беше сама. Почувства се странно. След около петнадесет минути видя човек, който идваше към нея. Вървеше бързо и когато наближи, тя видя, че изглежда разтревожен. Беше млад мъж, с кестенява коса и зелени очи.
- Извинете, да сте виждали някой в последния един час? - попита той.
- Не.
- Странно. - Лицето му придоби още по-отчаяно изражение. - Преди около един час излязох от офиса. Там нямаше никой, а си тръгнах по-рано. Чаках доста време автобус, но не само че не дойде, ами през това време не видях абсолютно никой! - каза той, говорейки сякаш на себе си.
- Да, и аз не срещнах никой откакто излязох. - Някакво лошо предчувсвие започна да си проправя път в съзнанието на Миа, но тя се опита да го прогони. - Сигурно е някакво съвпадине.
- Да, може би. - Той погледна към улицата със замислен поглед. След няколко секунди тръсна глава, като че ли да изпъди някаква мисъл и се обърна към нея. - Аз съм Мартин. - Подаде ръка и се усмихна.
- Приятно ми е, аз съм Миа. - Когато докосна ръката му се почувства спокойна и сигурна. Това малко я озадачи, но по-важното беше, че вече не е сама. - Аз имам среща и ще закъснея, ако скоро не се появи транспорт.
- Едва ли ще се появи въобще някой. А и вече започвам да се чудя дали не сме изпуснали преселението на народите. - усмихна се той.
Тя се засмя и погледна часовника си. Беше спрял.
- А знаете ли колко е часът? Моят часовник явно си е взел отпуска.
- Явно часовниците днес стачкуват, защото моят също не работи. И моля ви, нека си говорим на ти.
- Добре. Имаш ли някакво предложение как да стигна до центъра?
- Да, живея наблизо и мога да те закарам.
Стигнаха бързо до мястото на срещата. По това време на деня обикновено имаше ужасни задръствания. Сега обаче нямаше коли, нямаше хора. Това озадачи и притесни Миа, която до този момент отказваше да проумее, че хората са изчезнали. Съзнанието й трескаво търсеше някакво обяснение, но такова нямаше.
- Къде са всички? Не е възможно да са изчезнали! - гласът й трепереше.
- Не знам, но ще разберем. Не се безпокой. - опита се да я утеши и сложи ръка на рамото й.
- Не мога да намеря разумно обяснение! Дори телефонът ми не работи! - Миа се чувстваше безпомощна. Очите й търсеха човек наоколо, но такъв нямаше. - Къде може да са отишли?
- Хайде да се поразходим наоколо и да потърсим още хора.
Тръгнаха по булеварда. Вървяха доста дълго, но по едно време Мартин спря и се заслуша. Миа го попита какво има, а той й направи знак да замълчи. От лявата им страна имаше парк и той тръгна към него. След малко Миа разбра какво е чул Мартин - детски плач. Лицето й светна. Не бяха останали само те. Надеждата й се възвърна. Стигнаха до детска площадка, където една баба се опитваше да успокои детенце на около три-четири годинки.
- Добър ден - каза Мартин.
- Добър ден! - бабата се усмихна като ги видя. - Мислех си, че сме останали само ние с Ники. Слава Богу има и други хора.
Момченцето се успокои и погледна Миа със сините си очички.
- Здравей, приятел! - каза тя и му подаде ръка. Той я погледна с недоверие.
- Искам мама! - очите му пак се насълзиха.
- Мама я няма миличък, но ние ще я намерим. - започна да го успокоява бабата и го прегърна. - Не съм виждала никой откакто излязох от вкъщи. - обърна се тя към Миа и Мартин. - Тук идвам да се радвам на слънцето, но когато дойдох заварих това детенце да плаче на една пейка самичко. Вие виждали ли сте някой?
- Не, - отвърна Мартин - вие сте първите.
- Аз съм Ева. - бабата подаде ръка.
Запознаха се. Миа и Мартин разказаха как са се срещнали и че нямат представа къде са всички хора. Решиха да се разходят из центъра и да потърсят отговор на въпроса, който човъркаше всеки един от тях. Обикаляха дълго. Мартин носеше Ники на гръб, когато той искаше да си почине. Вече бяха доста уморени, когато видяха мъж, седнал с наведена глава на една пейка. Той ги чу и погледна нагоре, очите му светнаха.
- Господи, благодаря ти! Не съм останал само аз!
Мъжът се казваше Иво. Започна да ги разпитва и да обяснява как бил на вилата си, която се намирала на няколко километра от града. Около нея нямало магазин и други къщи и той дошъл до града да напазарува, но не открил никой.
- Имате ли представа защо сме останали ние, а не някой друг? - попита ги той.
- До сега не бяхме мислили по този въпрос. - отвърна Мартин. - Все се питахме къде са другите.
- Но все пак трябва да има някаква причина... - замисли се той. - Може би има нещо общо между нас.
- На какво общо? Всички сме на различни възрасти, живеем в различни квартали...
- Има едно нещо, по което си приличаме, - прекъсна го Миа - всички сме били сами, когато другите са изчезнали.
- Да, права е. Това е добро начало. Но трябва да има още нещо...
- Добре, ние не се познаваме и няма как да разберем. Предлагам всеки да каже по нещо за себе си. Аз съм на двадесет и две, - започна Миа. - уча журналистика. Имах сестра, близначка, но тя почина преди две години при автомобилна катастрофа. Нямам домашнен любимец, но обичам всякакви котки.
- Е, аз имам котка - усмихна се Мартин. - Имах и брат, също близнак, но той загина при злополука на един обект. Работя като рекламен консултант на една фирма.
- Много интересно! Аз също имах близнак, който почина от рак. Ева, вие случайно да сте имали близначка? - попита Иво.
- Да. Явно това е връзката. Няма смисъл дори да питаме Ники.
През това време момченцето си играеше до тях. Когато чу името си, той отиде до бабата и започна да я дърпа за полата, сочейки нещо в небето. Всички погледнаха натам. Видяха плаващи стълби с нещо черно по средата.
- Никога не съм виждала подобно нещо! - каза Миа малко уплашена.
- Спокойно, това е просто мираж - каза Мартин и я прегърна през рамо. - Получава се при специфично разместване на атмосферните пластове. Аз съм виждал само през лятото…
- Познавам тези стълби. - прекъсна го Ева. - Това е църквата Свети Петър. Намира се близо до вкъщи. Искате ли да отидем до там? Можем да хапнем и да поспим у нас.
Всички се съгласиха и тръгнаха. Черното петно на стълбите се оказа дъска за спиритичен сеанс. Ники много я хареса и я взе да си играе. Когато стигнаха в дома на Ева, тя направи сандвичи. Нямаше ток. Скоро се стъмни и решиха да си легнат. Разпределиха се по стаите. Миа не можеше да заспи. Всякакви мисли се въртяха из главата й, блъскаха се сякаш искаха да излязат и не й даваха мира. Стана и отиде да терасата. Там стоеше Мартин и пушеше, загледан в звездите. Вратата скръцна и той се стресна.
- Защо не спиш? Не си ли уморена? - попита той.
- Не мога да заспя. А ти?
- И аз. Опитвам се да намеря някакво обяснение, но не мога.
- Утрото е по-мъдро от вечерта. Така казваше мама. Може би ще успеем...
Нощта беше топла. На лунната светлина Миа изглеждаше още по-красива. Тихият ветрец галеше кожата й. Мартин я прегърна и опря устните си до нейните. Тя се отпусна в прегръдката му и го целуна. Погледна в очите му. Сякаш потъваше в тях. Започваше да се влюбва в него... Той я взе на ръце и влезе в стаята. Правиха любов. Най-красивата любов, за която Миа не беше и мечтала.
На сутринта Миа се стресна. Отново беше сънувала сестра си. Стана, огледа се, но Мартин не беше до нея. Отиде до кухнята. Ева беше направила кафе, имаше и кроасани. Всички бяха станали и закусваха.
- Сънувах странен сън. - каза тя след като ги поздрави с добро утро. - Сестра ми каза да говорим с нея чрез дъската на Ники. Мислите ли, че трябва да опитаме?
- Защо не? Нищо не можем да загубим. - отговори Иво.
- Да, но съм чувала, че е опасно.
- Няма от какво да се страхуваш - успокои я Мартин и я целуна. - Едва ли може да стане по-лошо.
- Съгласна съм с Иво. Няма какво да губим. - каза Ева и се обърна към Ники - Миличък, ще ни позволиш ли да си поиграем с дъската ти?
Той й се усмихна, отиде при нея и я даде. Бабата го целуна по бузката. Личеше си, че се е привързала към него.
- А някой знае ли как действа? - попита Миа.
- Да, лесно е. - обясни Ева. - Нареждаме се около дъската и слагаме ръцете си върху това кръгче, което е отгоре. Започваме да го движим по дъската и то само спера на буквите. Така се образуват думи.
- Изглежда интересно. - каза Миа. - Хайде да опитаме.
Седнаха около масата и всеки сложе ръка върху дъската.
- Сега трябва да зададем въпрос. - каза Ева. - Мисля, че първият, който всички ни мъчи е къде са хората.
Всички се съгласиха и започнаха да движат кръгчето. Отначало беше бавно, а после по-бързо и по-бързо докато не се спря на буквата "П". После отскочи и спря на "Р" и накрая на "И".
- Господи! Това май наистина действа! - учуди се Миа. - Дъската написа "При нас". А кои сте вие?
"Близнаците ви"
- Но защо ние сме останали?
"Трябваше вие да сте тук, но стана грешка. Трябва да я поправите"
- Как?
"Като умрете"
Миа изпищя и отдръпна ръката си. Мартин а прегърна и се опита да я успокои:
- Спокойно, може да сме попаднали на лош дух. Ще опитаме отново.
- Не! Не искам! Не искам да умра!
- Никой няма да умира, успокой се! - каза Мартин, но вече и той не беше сигурен. Имаше някакво странно лошо предчувствие.
- Разбира се, че никой няма да умира! - каза Иво. - Но трябва да опитаме пак. Щом дъската работи мажем да разберем какво е станало с другите. Този път обаче, Миа, каквото и да напише дъската, не се стряскай. Трябва да разберем.
- Да, добре. Няма. Поне ще се опитам. - отговори тя. Ръцете й още трепереха.
Отново се наредиха в кръг.
- Този път първо ще попитаме с кого говорим. - каза Мартин.
- Да, по-добре ще бъде. - отговори Ева и зададе въпроса.
Започнаха да движат ръцете си. Както предния път отначало беше бавно, а после по-бързо докато дъската не написа:
"Криста"
- Това е сестра ми! - каза Миа. - Моля те кажи ми какво е станало.
"Сестрата на Ева направи магия"
- Тя се занимаваше с окултизъм. - каза Ева
- Каква магия? - продължи да пита Миа.
"Искаше да убие сестра си"
- Защо?
"Близнаците не се делят. Ние умираме наполовина без другия."
- Но какво означава това?
"Ние сме между живота и смъртта докато и другия близнак умре."
- Каква беше грешката? Защо сме останали ние?
"Вместо Ева тук дойдоха всички хора, които нямат умрели близнаци."
- Как можем да ги върнем?
"Трябва да се размените"
- Да дойдем при вас, за да се върнат те?
"Да"
Дъската спря да се движи. Спогледаха се мълчаливо. Всички знаеха какво трябва да направят, но бяха уплашени. Ева погледна към Ники, който си играеше с някаква количка на терасата. Болеше я за него. С какво беше виновно това дете, за да приключи живота си така? Не знаеше. Върна погледа си към другите и изрече това, което другите не можеха:
- Значи трябва да се самоубием.
- Не, трябва да има друг начин! - Миа отказваше да проумее, че ще умре. Смъртта я плашеше ужасно.
- Дъската спря да се движи. Това означава, че знаем достатъчно. - обясни Иво. - Следователно нямаме избор.
Миа седеше загледана през прозореца. Утринното слънце галеше лицето й с топлите си лъчи. Това беше последния ден, в който щеше да го види...
- Как ще го направим? - попита тя. Думите излизаха сами, като по инерция.
- Никога не съм мислил как искам да умра. - отговори Мартин също толкова машинално.
- Ще трябва да е нещо сигурно и безболезнено. - каза Иво. - Аз като че ли предпочитам хапчета.
- Тази идея ми допада. Пък и лесно ще намерим. Аптеките трябва да са отключени. Вие съгласни ли сте?
- Аз нямам претенции. - отговори Миа.
- А ти Ева?
Тя още гледаше към Ники, потънала в мисли. Когато чу името си, се сепна и отговори:
- Да, както решите.
- Добре. Искаш ли да отидем да вземем? - попита Иво.
- Не съм на ти с хапчетата, но нямам против.
Отидоха до най-близката аптека, която се намираше във входа на съседния блок. Беше отворена и не им се наложи да чупят прозорци. Имаше шист рафта с всякакви таблетки.
- Какво да търсим? - попита Мартин. - Имаш ли представа кое ще ни свърши работа?
- Ами аз по едно време взимах лексотан, за да заспивам. По принцип в аптеките го дават само с рецепта, което значи, че е силен. Мисля, че ще стане.
Намериха десет опаковки на най-горния ред. Решиха да вземат пет. Щяха да им бъдат достатъчни. Оставиха пари на касата.
Когато се върнаха, завариха Ева да си играе с Ники. Миа я нямаше.
- Къде е Миа? - попита Мартин.
- Мисля, че е в другата стая.
Той отиде да я извика, но тя не беше там. "Боже, а ако е избягала? - помисли си той. - Какво ще стане?"
- Няма я. - каза той като се върна при другите.
- Как така? Не може да я няма! Къде ще отиде? - попита Иво.
- Нямам представа...
Вратата се отвори и Миа влезе.
- Къде беше? Притеснихме се за теб! - каза Мартин и я прегърна.
- Навън. Радвах се за последно на слънцето. - Беше плакала. Очите й бяха зачервени, гласът й трепереше.
- Всичко ще бъде наред...
- Хайде да свършваме с това - подкани ги Иво. - Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Отвориха таблетките и ги разделиха - за всеки по десет. Ники беше седнал в Ева. Тя го подкани да ги изпие, но той се дърпаше.
- Не обичам!
- Те са вкусни. - Ева се разплака.
- Защо плачеш, бабо? - попита я момченцето и се сгуши в нея.
- Просто така миличък. Хайде изпии ги. Ето, аз ще пия с теб.
Всички взеха по чаша вода и изгълтаха хапчетата. Иво отиде на тераса и седна на слънце. След малко заспа. Ева и Ники останаха прегърнати на люлеещия се стол в кухнята, а Миа и Мартин отидоха в тяхната стая. Легнаха и се целуваха. След малко хапчетата подействаха и те започнаха да се унасят в последния им сън, сгушени един в друг.
- Обичам те. - промълви Миа.
- И аз те обичам. Ще се видим горе. - отвърна Мартин.

***

Миа се събуди. Беше към четири. Един лош сън бързо избледняваше в съзнанието й. След малко беше останал само спомен за един красив мъж и някакво смътно лошо предчувствие.
Имаше среща и нямаше време да мисли за това. Трябваше да побърза. Когато излезе, не забеляза пустата площадка...

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=4333