ХуЛите - Ако някога издам стихосбирка

Ако някога издам стихосбирка,
ще я представя в салона на кварталното читалище,
затворено от петнайсет години.
Ще бъдем седем души:
аз, ако приемем, че имам душа ;
душата на покойната завеждаща детския отдел
на читалищната библиотека, която още стряска съня ми,
защото така и не върнах "Приключенията на Лукчо" ;
книжният плъх, който изяде с кориците
съдържанието на библиотеката ;
една муха, която бере душа в паяжината на тавана
(но въпреки това, няма да я броя за двама) ;
нейният най-голям почитател, паякa-кръстоносец,
който се люлее точно над главата на старата дама,
в която аз ще разпозная първата ми учителка по литература.
Ще се разцелуваме развълнувани:"Kолко години минаха!"
и ще бъде адски неловко.
После тя ще прекъсва с аплодисменти
всяко стихотворение точно по средата,
мислейки си, че вече е свършило,
a аз с извинителна усмивка ще обяснявам: "Има и още".
На един скърцащ стол почти до вратата
седи някакъв мъж, тип "мъжага",
неизвестно как и защо попаднал
на мястото на събитието.
Ще си тръгне, без да каже и дума,
а на другия ден ще се разбере,
че той е багериста на фирмата,
наета да събори читалището
и да построи на негово място
ултрамодерен хипермаркет
или май беше хипермодерен ултрамаркет.
Само че, вместо към сградата,
той ще подкара "Фадрома"-та
към събралите се инвеститори, строители и зяпачи,
които ще се разбягат със викове: "Бегайте, тоя полуде!",
и смъртта на читалището ще се отложи със ден.
По-късно, в психодиспансера на МВР-болница,
на въпроса "Защо го направи?",
багериста ще отговори:
"Искаше ми се да направя нещо патетично".
Един опитен следовател ще изкопчи от него признание
за присъствието му на представянето на моята стихосбирка
и тази информация ще изтече по канала директно към пресата.
И така името ми ще попадне на страниците на вестниците
(естествено, не на културните, а на страниците за произшествия)
и аз ще получа своите петнайсет минути слава…
…………………………………………………………………….
Беше ефектно представяне, нали?