ХуЛите - Жената на която и бяга лицето

Жената се появява от нищото по някое време,
когато от липса на небе земята е с хрема,
подсмърча, накашля, студено и е и трепери -
и точно се питам, няма ли да се намери
някой, който с небе да я завие,
пристига Жената и сякаш се крие -
зачулена с тъмно наметало и прибрани коси,
голяма кошница през лакътя и виси -
в нея надникнах и какво видях, мене Истина-
вас - смях-не смях.
Има наредени:
светлосиньо кълбо - дневно небе,
тъмносиньо - небе на свечеряване,
черно кълбо - нощно небе,
среброзлатно кълбенце - за звезди и луна,
сиво, бяло - облаци, светлина,
червено - за втъкаване изгрев,
лилаво - за залезни ризи,
едно шавливо кълбо - вятър
и перушинено едно - за ятата
едно водно кълбо - дъждове,
едно леденобяло - снегове...
Присяда в единия край на земята,
не придиря къде - като децата
с магични кълбенца, с две вълшебни игли
тя плете небеса - зли и добри.
Със светкавични, гъвкави пръсти -
плетки "небета"- рехави, гъсти,
усмихнати, мрачни, спокойни и бурни,
студени и знойни като запалена фурна.
И летни, и зимни, и пролетни, есенни
втъкава им птици, син вятър и лесно
бродира звезди, слънце, луна,
дъжд, сняг, даже мълнии и мъгла...
Жената, която плете небеса, намята земята
и стопява се в миг.
Така и не зърнах нейния лик.
Всъщност, мисля си, той е толкова променлив -
трябва да е многолика като небето.
Как да го зърна тогава?
Бяга лицето и, бяга...