ХуЛите - Човекът Лято

Когато човекът Лято си тръгва оттук
раменете му са накацали птици.
Гратисчии пернати.
Спокойни, защото са стари познати.
След него се ръси перушина, която се превръща в пелени мъгла.
В ръцете му се люлее куфар, от който пясък се сипе.
Докоснал земята става слана.
Дъвче житен клас, който гъделичка небето и то тихичко се кикоти.
Разсмее ли се с глас в далечината гърми.
Панталоните на Лято са ленени, небрежно навити,
стъпва леко, безгрижно,
бос е,
ризата му е бяла, разгърдена, носи
весели тиранти на усмихнати личица.
От косите му тече на струйки море,
синя следа,
сини дъждове.
От джоба на ризата му наднича слънчоглед,
вгледаш се по-добре - Слънце.

Нехайно Човекът Лято отнася слънцето нанякъде.