ХуЛите - Ulysses- J. Joyce

I гл, 2ра част

Бък Мълиган отново избърса бръснача си.
- Ах, бедното жабие тяло*- каза той мило- Трябва да ти дам риза и няколко носни пачаврички. Как са гащите втора ръка?
- Таман са ми- отговори Стивън.
После нападна трапчинката под долната си устна.
- Голям майтап- каза със задоволство- Би трябвало да е втори крак. Дявол знае каква сифилистична пиянка ги е зарязала. Имам един чудесен чифт, на тънко райе, сиви. Ще изглеждаш страхотно в тях. Не се шегувам, Кинч, ще изглеждаш дяволски добре като се облечеш.
- Благодаря- отвърна Стивън- щом са сиви, не мога да ги нося.
- Не можел да ги носи.- съобщи Бък Мълиган на физиономията си в огледалото- Етикетът си е етикет. Убива майка си, но сиви панталони не може да носи.
Сгъна бръснача и поглади гальовно с връхчетата на пръстите гладката си кожа.
Стивън извърна поглед от морето към пълничкото лице с опушеносини, подвижни очи.
- Един, с когото бях снощи в кораба- започна Бък- казва, че имаш ОПС. Той работи в откачалника в Дотвил с Конъли Норман. Остра парализа при слабоумните. **
Направи полукръг с огледалото във въздуха, за да предаде по светлината, блестяща над морето, новината на света.
Извитите му бръснати устни се разсмяха; и върховете на белите му, блестящи зъби. Смехът раздруса цялото му силно, добрескрепено туловище.
- Погледни се- рече- нещастен бард такъв.
Стивън се наведе напред и надзърна във вдиганото пред него огледало, прорязано от разкривена пукнатина, с косми по края. Както ме виждат той и останалите. Кой ми е избрал това лице? Това жабие тяло,което да отървавам от паразити. То пита мен. .
- Задигнах го от стаята на слугинчето- каза Бък Мълиган.- На него му върши работа. Лелята все наема зле изглеждащи прислужници за Малахия.И не Го въвеждай во изкушение. А тя се казва Урсула.
Отново се разсмя и дръпна огледалото то надзъртащите очи на Стивън.
- Гневът на Калибан, затуй, че не успял да види лицето си в огледалото- рече- Ако само Уайлд беше жив да те види..
Стивън се отдръпна и сочейки с пръст, каза с горчивина:
- То е символ на ирландското изкуство. Пукнатото огледало на слугата.
Изведнъж Бък Мълиган хвана Стивън подръка и го поведе из кулата, а бръсначът и огледалото подрънкваха в джоба му, където ги беше пъхнал.
- Не е честно да те дразня така, Кинч, нали?- изчурулика той мило- Господ е свидетел, че у теб има повече дух отколкото у всички тях.
Пак се подмазва. Страхува се от скалпела на моето изкуство, както аз се страхувам от неговия. Студената стоманена писалка
- Пукнатото огледало на слугата. Кажи го на онова теле и го забърши една гвинея. Въшлив е с пари и си мисли, че не си джентълмен. Старецът му е натрупал мангизи като е продавал разхлабително на зулутата, или чрез някакво друго гадно менте, или кой знае какво. Господи, Кинч, ако само ти и аз можехме да работим заедно, можехме да направим нещо за острова. Да го елинизираме.
Ръката на Кранли. Неговата ръка.
- И само като си помисля, че трябва да просиш от тази свиня. Аз съм единственият, който знае колко струваш. Защо ми нямаш повече доверие? Какъв точно зъб ми имаш? Заради Хейнс ли? Ако вдига такава врява, ще доведа Сиймур и ще му спретнем по- кофти номер, отколкото на Клайв Кемпторп.
Млади крясъци на опаричени гласове в стаите на Клайв Кемпторп. Бледолики: превиват се от смях, прегърнати, о, ще пукна! Съобщи й го внимателно, Обри! Ще умра! Разкъсаната му на парцали риза шиба въздуха. Ейдс и Магдален го гонят с шивашките ножици и той подскача и куцука около масата със смъкнати до глезените панталони. Уплашено телешко лице, разкрасено с мармалад. Не искам да ми смъкват гащите! Не ме вземайте за мезе!
Крясъци от отворения прозорец, учудващо хармонични във правоъгълника на двора. Глух градинар с престилка, маскиран с лицето на Матю Арнълд, бута количката си по мрачната ливада и гледа втренчено танцуващите стръкчета трева.
На себе си... Ново езичество... омфалос.
- Нека остане- каза Стивън- Няма му нищо, освен през нощта...
- Какво има тогава?- Нетърпеливо попита Бък Мълиган.- Изплюй камъчето! Аз съм напълно откровен с теб. Защо така ми се цупиш?
Спряха, загледани към тъпия нос на Брейд Хед, проснат над водата като муцуната на спящ кит. Стивън лекичко измъкна ръката си.
- Искаш ли да ти кажа?- попита.
- Да, отговори Бък.- Не си спомням нищо.
Докато говореше гледаше Стивън в лицето. Лек ветрец погали веждите му, развя светлата му, несресана коса и разбуди сребърни точици тревога в очите му.
Стивън, потиснат от собствения си глас, започна:
- Спомняш ли си първия ден след смъртта на майка ми, когато дойдох у вас?
Бък Мълиган се намръщи и изстреля:
- Какво? Къде? Нищо не си спомням. Аз помня само идеи и усещания. Защо? Какво се е случило, за Бога?
- Ти правеше чай- промълви Стивън- аз минах през площадката на стълбите да взема още топла вода. Майка ти и някакви гости излязоха от всекидневната. Тя те попита кой е в стаята ти.
- Така ли- рече въпросително Бък- и аз какво казах? Забравил съм.
- Ти каза- отговори Стивън- О, това е просто Стивън Дедалъс, чиято майка е отвратително умряла.
Руменина, от която стана някак по- млад и привлекателен, заля бузите на Бък Мълиган.
- Така ли съм казал?- попита- Е, и? Какво от това?
Отърси си се нервно от стеснението си.
- И какво е смъртта- поде- на твоята майка, или моята смърт, или твоята собствена? Ти си виждал да умира само майка ти. Аз ги виждам как хвърлят топа всеки ден в Мейтър и Ричмънд и как ги разфасоват на карантия в залите за дисекция. Това е нещо отвратително и нищо повече. Просто няма значение. Не пожела да коленичиш и да се помолиш за майка си на смъртния й одър, когато тя го искаше. Защо? Защото носиш в себе си проклетото йезуитско семе, само дето е погрешно вкарано. За мен всичко това е отвратителна гавра. Полукълбата на главния й мозък не функционират. Нарича доктора сър Питър Тийзъл и събира лютичета от юргана. Забавлявай я докато всичко свърши. ПречУпи последното й желание преди смъртта и въпреки всичко ми се мръщиш защото не вия като оплаквач от Лалуетс. Смешно! Вероятно наистина съм го казал! Не съм искал да обидя паметта на майка ти!
Беше се увлякъл до нахалство. Стивън, прикривайки зейналите рани, които тези думи отвориха в сърцето му, каза с леден глас:
- Нямам предвид обидата към майка ми.
- А какво тогава?
- Обидата към мен.
Бък Мълиган се завъртя на пета..
- О, невъзможен човек!- възкликна.
Заобиколи набързо парапета. Стивън остана на мястото си, зареял поглед над спокойното море към носа. Море и нос постепенно се размиха. Очите му започнаха да пулсират, погледът му се премрежи и той усети, че в бузите му нахлува кръв.
Един глас от кулата се провикна:
- Там ли си, Мълиган?
- Идвам- отвърна той.
Обърна се към Стивън и каза:
- Погледни морето. Какво го интересуват обидите? Зарежи Лойола, Кинч и хайде да слизаме долу. Английското копеле си иска сутрешната порция бекон.
Главата му се показа отново за миг на върха на стълбището и се изравни с покрива.
- Не се тормози цял ден за това- каза.- Аз съм непоследователен. Зарежи мрачните мисли.
Главата му се скри, но монотонното жужене на слизащия му глас проехтя от стълбите:
И недей да се обръщаш повече замислен
на любовта върху горчивите загадки,
че Фъргюс управлява всичко, що блести и трака.

Сенки на дървета безмълвно се рееха из покоя на утрото, понесени от върха на стълбите към морето, накъдето се бе взрял той. Близо до брега и далеч навътре огледалото на водата побеляваше,разбунено от леконоги, пъргави нозе. Бяла гръд на мъжделивото море. Преплетените ударения- две по две. Ръка подръпва струните на арфа и слива сплетените им акорди. Вълнистобели венчавани слова проблясват върху призрачния прилив.
Едно облаче взе бавно да закрива слънцето, като хвърляше наситено зелена сянка над залива. Тя стоеше зад него, купа с горчиви води. Песента на Фъргюс: пях я сам в къщата и разстилах ниско дългите, тъмни акорди. Вратата й беше отворена: искаше да чува музиката ми. Безмълвен от болка и жал близо спрях до леглото й. Тя плачеше в злочестото си ложе. Заради тези думи, Стивън7 на любовта горчивите загадки.
А сега къде?
Нейните тайни: стари ветрила от пера, пантофки с пискюли, напудрени с мускус, гердан от кехлибарени зърна, заключени в чекмеджето й. Когато е била момиче в слънчевия прозорец на къщата й е висяла клетка с птички. Слушала е стария Ройс в пантомимата "Ужасния Турчин" и се е смяла с другите, когато той е пеел:
Аз съм момчето, което
има късмета
да е невидимо.
Призрачен смях, угаснал: мускууханен.
И недей да се обръщаш повече замислен...
Угаснал в паметта на природата, заедно с играчките й. Спомени завладяха замисленото му съзнание. Чашата й с вода от кухненската чешма, когато се беше доближила да причастието. Издълбана ябълка, пълнена с горена захар, която се препичаше за нея на ръба на камината в тъмна, есенна вечер. Изпилените й нокти, почервенели от кръвта на смачканите въшки от ризите на децата.
В един сън- безмълвно тя бе идвала при него, изкрялото й тяло, загърнато в широкия кафяв саван, ухание на палисандър и на восък, дъхът и се бел свел връз него, безмълвен, тайнословещ, лек лъх на мокра пепел..
Изцъклените й очи- вторачени във мене из смъртта, за да разтърсят и пречупят душата ми. Само в мен. Призрачната свещ, която освети агонията й. Призрачна светлина връз изтерзаното й лице. Дрезгавото й, силно дихание громолящо ужасено докато всички се молеха на колене. Погледът й, вперен в мен, за да ме покоси. Liliata rutilantium te confesorum turma circumdet: iubilantium te virginum chorus excipiat.
Вампир! Трупоедец!
Без майка. Да бъда и да живея!

------
*жабие тяло- игра на думи- англ- dog's body- кучешко тяло (god's body- божие тяло)
** една от последните степени на полудяване при сифилистично болните

=====
следва