ХуЛите - Еписто 30 - Ден на торния бръмбар

Обич моя,

Сигурно се досещаш колко ще ми бъде топло на душата, ако знам, че ще видиш тези букви, ще ги подредиш и така ще разгадаеш посланието ми, което и този път е - хубаво е, че те има, радвай се, благодатна, защото си тук заради радостта, която носиш на тези, които те обичат. Е, примирих се вече с това, че отново пиша на никого, т.е. на теб, въпреки че те няма там някъде, където изпращам това писмо.

Днес е рожден ден на майка ми, ненапразно онзи ден ти писах за нейните жълти пити, да е жива и здрава завинаги, и това, че тогава си попаднала на първата ми от никого не прочетена и отдавна забравена книга в антикварната книжарница по такъв мистериозен и необясним за простосмъртните начин, както и ти си убедена, не ще да е случайно. Очевидно вярата на древните в това, че Бог изпълнява желанията ни, когато те съответстват на неговата Божествена промисъл, има сериозно основание. Както е вярно и обратното - човек се чувства толкова по-зле, колкото по-упорито се опитва да се противи на предначертаното. Искам да си добре.

Но тази случка ми дава основание да ти припомня нещо, което вече имах случай да ти кажа - че чудесата в живота ни успешно се преструват на случки от ежедневието, с което се вписват в световната конспирация да не разберем защо сме тук, да не усетим нищо от това, което може да събуди сетивата ни за вечния живот, да си мислим, че единствената ни функция е да търкаляме своето топче като торен бръмбар, и когато го дотъркаляме до своята си дупчица да си снесем в него яйчицата и да се оттеглим на заслужен отдих, за да постигнем мечтаното си пълно осъществяване - излегнати пред телевизорите да се чешем по шкембетата и да се умиляваме всекичасно от успехите в яденето, пиенето, трупането на лъскави неща от пръкналите се лакоми наши отрочета, и да се хвалим един пред друг кое от тях търкаля по-голяма топка тор към своята дупка…

Досещам се какво ми се ще да ти разкажа днес, и този път то ще е просто случка от настоящия ми живот, макар и от недалечното минало, когато обикалях с един приятел по света, за да търсим заедно България. Хляб си бяхме купили в Перпинян, в Арл си купихме еднолитрово шише бира, сирене си носехме от Ъглен. Спряхме в покрайнините на града - да хапнем, преди да потърсим гладиаторската арена, музея на Ван Гог и наборното бюро на френския Чуждестранен легион. Първите две места исках да разгледам аз, от третото Маньо трябваше да разбере условията за постъпване на чужденци в легиона по молба на свой приятел, който току-що се бе върнал от война в Азия и толкова му бяха харесали жълтите проститутки и зелената джунгла, та бе решил да опита как са черните проститутки и жълтата пустиня. Колоритна личност, очевидно.

Край паркинга - пейчици, масички, кошчета за боклук, по-настрани - тоалетна като миниатюрен макет на вила на български новобогаташ. Извадихме ние торбите, отворихме бирата - живот! По-надолу, където зад зеления гъстак се долавяха слънчевите отблясъци на Рона, група негри - работници също обядваха и ни поглеждаха с варените си очи. Седнали на походни столчета, разтворили кокетна масичка за къмпинг. На масичката - шунка, бронзово печено пиле, светнали сред чашите с тропическия си загар шишета вино. Ние - сиренце от България и евтина еднолитрова бира...
Та преглъщаме ние сухия хлебец и сиренцето, подаваме си шишето с бирата и се мъчим да не гледаме към масата на негрите. По едно време един френски помияр, но не рошав и изпосталял, а само сух и стегнат, строг някак си, изникна отнякъде, спря пред нас и ни загледа с нещо полицейско в очите.

- Гледай, Маньо, как и френските кучета ни броят залците, също като нашите са - казвам аз.

- Това е от природата - обяснява ми Маньо. - Кучето не може да си изневери на природата. И ние май не можем. Я виж как гледаме негрите.

И, обладан от порив на българско великодушие, Маньо къса залък хляб и го хвърля на зяпащото ни псе.

Кучето поглежда хляба мимоходом някак си, комай само с едното око, и то с крайчеца му, и не пошавва. Гледа право в нас - ту в мене, ту в Маньо, и аз с изненада усещам, че а-ха и ще ме хване срам от собствената ни нищета пред погледа на този помияр - изобличител. И в мига, в който почти съм решил да му хвърля парче пресолено ъгленско сирене, кучето се изправя, обръща се, вдига левия си заден крак, и ни препикава. Маньо се задавя с бирата, аз забравям да дъвча, а от масата на негрите се носи кръшен африкански смях и в белозъбите им усмивки грее изпепеляващото слънце на този отдавнашен ден в Арл.

Когато разказвам тази случка на бай Иван, усмивката му свети в пещерата досущ като негърска. Не е спрял да чисти зелен лук откакто заприказвах, къса връхчетата на зелените перца, обрязва брадиците, съблича нежната прозрачна ципица от бялото с черни нокти, смее се и лее сълзи - или от лука, или за опозореното ни българско достоинство. Подава ми снопчето лук - върви го измий във вадата, и докато се върна той е сложил на плоския камък, който му служи за маса, две пластмасови чашки и е налял в тях ракия. Никога не е каквато му я носят - все притуря в нея кога мащерка и риган, кога маточина и звъника, кога див джоджен или купешки розмарин. Дава я и за лек, ама май повече си я пие сам или с такива постоянни посетители като мен. На едно листо чобанка, колкото дъното на кринче, е сипал шепа сол, та топиме в солта първо перцата на лука, отпиваме от чашките, дъвчем.

Слънцето отива към леговището си в Луковитската гора, гургулици се прибират от вечерния си прелет, зелена желна изпищява на пресекулки и на пресекулки литва към речното дефиле. Шетат птиците, прибират се, скорците на гъст облак се изсипват пред нас из салкъмите, всеки стиснал в човчицата си грозд отвратителни апетитни гъсеници за вечерната трапеза на отвратителните си рожби. Идва времето на прилепите, и ние ги чакаме - ей-сега ще изврът от тъмните дълбини на пещерите, безшумни като сенки ще се плъзнат по гладкия таван над нас и ще започнат да пърхат в тъмнеещото небе и да плетат паяжината на нощния си лов между първите изгряващи звeзди.

- Рядко е така някое животно да ти каже всичко, каквото си мисли за тебе. - Казва бай Иван, който още е на темата за френското куче. - Сигурно защото е френско. Култура, бате... Ти мислиш, че на нашите кучета не им се ще да ни препикаят? Ама я кривак де! Там, както я меркам аз, от Бастилията насам си има една истинска демокрация. Също като у нас. Нема разлика. Какво казва французинът? Французинът казва: "Щом има за мен, значи има и за кучето!". А какво казва българинът? Българинът казва: "А бе то за мене нема, та за кучето". Има ли разлика? Нема. Франкофони, бате! Плюс и плюс - плюс. Минус и минус - плюс. Само дето вторият минус трябва да го сложиш щръкнал - това е разликата. И дето на Бастилията ние и викаме "робство". Византийско. Турско. Фашистко. Комунистическо. Хората си имат една Бастилия и им стига. А на нас - не-е-е! Да имаш да вземаш! Гътнем някого в пепеляка, препикаем го, както кучето тебе, овъргаляме го, та да се и окаля, и сберем орталъка - ей, хора, глейте му кашмера! Ама че брат, кум, сват - нема значение, нас ни е да го окаляме, та никой нас да не пипа. И се не дозимаме, че сме точно като леля Танка - насекъл и некой врежетата барабар с цацарките в бостана, че си имал човека нещо да и връща, тя ги събрала в престилката, и право при кмета: "Глей, Лака, глей, такъв кашмер виждал ли си?". Погледнал кмета, и се извил на една страна: "Не съм виждал, лельо Танке, чак такъв кашмер не съм виждал!". А тя, като сбирала насечените динчета в престилката, забрала и полите си, та верно цело село и гледало кашмера. А пък на нас - цел свет... Нема разлика.

- Не си прав, бай Иване! - Оборвам го аз. - Кучешката демокрация е дошла само у тях, у нас още не е. Верно е, че и на нашите кучета им се ще да ни препикаят. Ама смеят ли? Тука си е чист тоталитаризъм. Ето ти пример. Ухапа ли кучето Цеко? Ухапа го. Преби ли Цеко кучето? Преби го. Е, в такъв случай, кажи ми кое българско куче е лудо да влиза в диалог с нас?

- Хапането си е пак общуване, то си е продължаване на диалога с други средства. Чети историята на дипломацията, там го пише.

Смее се бай Иван, смея се и аз, но вече усещам, че сега ще последва едно друго откровение - може би не това, за което съм дошъл, но някое, за което така или иначе, сега или някога, пак ще трябва да дойда. И като че ли усетил очакването ми, бай Иван оставя чашката на камъка, вдига глававата си към преполовеното от залеза слънце срещу нас, вдига двете си ръце с длани към него:

- Гледай сега какво става. Ако усетиш, че има един миг между деня и нощта, в който светът се завърта, изведнъж ще разбереш много неща. Само гледай и слушай, и не мисли нищо. От мислене няма файда. Мисленето е дадено на глупака само временно, колкото да доказва на другите глупаци, че е по-голям глупак от тях. Видиш ли, че някой се репчи с рационалното си мислене - затвори го в обора и му дай сено. Та сега - гледай и слушай, и не мисли нищо. Стой и гледай, слушай и усещай. И ако успееш да вкараш всичката тази хубост през очите, през ръцете, през косата, през ушите, през главата и през цялата си кожа в кръвта си, та да ти набъбнат жилите от нея, да се плъзне тя по тях и да стигне до сърцето - значи ще го усетиш. То е само миг - птиците застиват по клоните, небето става стъклено, дърветата се вкаменяват с вкаменен полъх в клоните, реката се смръзва и става от стъкло, прекъсва всеки звук, и тогава сърцето ти, сбрало целия свят, цялата му сила и хубост, удря веднъж, за последен път, за първи път, и този удар обръща всичко. И пак всичко се почва от там, откъдето се е почнало и снощи, и оная вечер, и преди хиляди години, и откъдето ще се почва и след хиляди години. Който не го усети - живее от раждането до смъртта си. Който го усети - живее винаги...

- Светът живее вечно, бай Иване, хората са смъртни...

- Тоя свят е жив само в сърцето ти, и умира само в сърцето ти. Нищо друго няма в него, бате, само едно сърце, което рядко може да го усети и още по-рядко - да го разбере. Но не се кахъри - ти вече си тръгнал към сърцето си, може и да стигнеш някога...